ПЕТКО СЪЙЧЕВСКИ 90 години от рождението му

В обществения и културния живот на Троян има много значими личности.  По неизвестни причини някои от тях времето упорито се опитва да заличи. Струва ми се, че една такава личност е Петко Съйчевски. Тази година се навършват 90 години от неговото рождение – повод да си спомним за него и направеното от него за нашия град.

         Петко Съйчевски е роден в с. Лесидрен на 27 ноември 1923 година. През 1945 г. завършва троянската гимназия и в края на 40-те години учи в Театралното училище в София.

         Започвайки своята трудова биография в Общински съвет – Троян в отдел „Изкуство и култура” през 1950 г., през самодейния,  държавния,  оперетния театър, като директор на новосъздадения Музей на занаятите през 1962 г., целият си живот Петко Съйчевски отдава на културния живот на Троян.

От читалището всъщност започва творческата дейност на Петко Съйчевски. Там в самодейния, в държавния, в оперетния театър той е режисьор на десетки постановки. Началото е оперетният спектакъл „Волният вятър” от Дунаевски през 1952 година. Петко Съйчевски е режисьор. Диригенти са Константин Михайлов и Иван Цанков. Постановката има рекордните за тогава 29 представления, три от които са изнесени в Ловеч. „Волният вятър” се оказва и трамплинът, който изстрелва Минко Босев – тогава участник в оперетата, в трупата на Музикалния театър „Стефан Македонски” в София.

         През 1968 г. пак под режисурата на Петко Съйчевски е поставена оперетата „Българи от старо време” от Асен Карастоянов. Диригент е друга забележителна личност в културния живот на Троян – Владимир Парушев. На Третия републикански фестивал „Българи от старо време” печели І място, 7 индивидуални златни и 2 сребърни медала.

         Оперетните спектакли, за разлика от театралните, ангажират голям брой участници – актьори, оркестранти, балет, корепетитори. Огромно е значението и отговорността на режисьорската работа. С нея Петко Съйчевски се справя блестящо. На страниците на в. „Троянски глас” от 1968 г. намираме следната оценка на неговите способности: „Режисьорът Петко Съйчевски умело и убедително изнася психологическата драма на образите като има под внимание винаги промяната във фиксажа. Музикалният ритъм се променя, мелодраматичният момент се сменя с креслив или съвсем тих речитатив, а темпото на действието остава неизменено. Открояването на тази нюансировка е едно от достойнствата на режисьорската работа. Съйчевски се справя успешно и с една друга особеност, специфична само за операта и оперетата: въвеждането и отвеждането на персонажа (масовите явления). Тук в интерпретацията, която безспорно зависи от динамиката на действието, той не допуска никакво съмнение в решението, въпреки непригодната за това с механични приспособления сцена. Масовите движения не се нарушават от никакъв сценичен ефект.”

По негова инициатива през 1954 г. Околийският народен съвет взема решение за създаване на Троянски народен театър – държавен театър, съществувал до 1964 година. Три години (1956 – 1958) Съйчевски е негов директор. На страниците на сп. „Театър” от 1960 г. стои категоричната оценка за дейността на театъра на театралния критик Севелина Гьорова: „Репертоарът на театъра е разнообразен и доста сериозен за един млад, сега укрепващ колектив: „Ивайло”, „Франческа да Римини”, „Майка на своите деца”. Личи стремеж към самостоятелност, към напрежение на силите, което ще помогне за творческото израстване на колектива. Радостно е, че младият театър работи много български пиеси от съвременни автори, и то не само пиеси, изпитани вече на сцените на други театри. Той се опитва да утвърди на своята сцена съвсем нови български творби. За пръв път в страната троянският театър постави ”Сватба” от Кл. Цачев.” За 10-те години на своето съществуване театърът представя над 50 пиеси и изнася над 2000 представления – в Троян и на гастроли.

         Паралелно с професионалния и оперетния театър своята дейност не прекъсва и любителският театрален състав при читалището. Най-сериозно постижение на театралите самодейци е комедията „Криворазбраната цивилизация” на Д. Войников, играна през сезон 1960/1961 година. Постановката е дело отново на Петко Съйчевски. Любителите актьори показват рядка ансамбловост, верен мизансцен. Внушителни са актьорските превъплъщения. По общо признание „Криворазбраната цивилизация” е сред най-добрите изяви на любителите-театрали в Троян изобщо, и то при съществуването на държавен професионален театър в Троян.

         Като човек с перспективни виждания, творческо мислене, организаторски качества и безрезервно влюбен в родния край, Петко Съйчевски се оказва най-подходящата личност за директор на новосъздаващия се в Троян Музей на народните художествени занаяти. С първите умело подбрани специалисти – Стоянка Чолакова, Ганко Цанов, Андрей Андреев, Величка Ганковска, Йовка Кънчева, Съйчевски създава перфектно работещ колектив, който изгражда Музея на занаятите като научен, художествен и културно-просветен институт. Съйчевски умее да убеждава, да настоява, да предлага идеи и решения. Така за 6 години от основаването на музея се реконструира предоставената сграда – старото училище на Троян, изгражда се музейната експозиция и по повод на 100- годишнината от обявяването на Троян за град, на 3 октомври 1968 г., е открита лично от председателя на БАН акад. Ангел Балевски в присъствието на държавния глава – Тодор Живков.

         А това е само началото на неговата всеобхватна музейна работа. Негова е идеята за създаване на Ателие на троянските майстори (1966), на конкурса „Троянски майстор” – първоначално регионален, а впоследствие национален, на Национален панаир на занаятите в с. Орешак (днешното Национално изложение на художествените занаяти и изкуства).

         През 1970 г. по идея на Съйчевски и под неговото вещо ръководство започва реконструкцията на сградата на бившия турски конак, където се изграждат експозициите „Нациналноосвободителни борби” и „Работническо революционно движение в Троян и Троянския край”. По-късно е изградена експозицията в къщата-музей „Спас Балевски”, комплексът „Нунките” и още редица други.

         Неосъществени остават и много негови идеи като например: Кадийската махала от сградата на старата полиция до Шошковата къща да стане действаща занаятчийска чаршия, да се изгради занаятчийско селище под несъществуващия вече ресторант „Лисичи дупки”, да се построи нова сграда за музея и сграда за галерия… Петко Съйчевски изработва обемен по съдържание и идеи план за развитие на музейното дело в периода 1973 – 1980 година.

„Съйчевски не написа книги за изграждането на музея, за трудностите, които преодоля музейното дело в Троян, но заедно с първите уредници го създаде. Той нямаше нужното образование – история, етнография, археология, но имаше организаторски талант и бе влюбен в родния край, искаше да направи нещо за него и направи” – такава е безпристрастната и точна оценка за делото на Петко Съйчевски, която прави Стоянка Чолакова на страниците на юбилейния вестник, издаден по повод на 40-годишнината от откриването на музейната експозиция.

Държавните институции също оценяват усилията му. Комитетът за изкуство и култура два пъти го награждава със значка „Отличник”. Носител е и на орден „Кирил и Методий” – ІІ степен.

Независимо къде работи, Петко Съйчевски винаги е в центъра на обществения и културния живот на Троян. Няколко години е председател на читалище „Наука”, а още по-дълго време е член на неговото ръководство. Много усилия и труд влага и когато оказва помощ на любителските театрални състави на различни предприятия и ведомства, съществуващи към тогавашния Профсъюзен дом на културата. Когато през 70-те и 80-те години се предприемат опити за възраждане на училищния театър, Петко Съйчевски заедно с Веселина Попова и Пенчо Вачев осъществяват театрални постановки с ученици от Техникума по механо-електротехника в града. В периода 1980 – 1982 г. Петко Съйчевски е сътрудник на Националния исторически музей.

Зад последователния и настоятелен инициатор, зад суровия и непреклонен понякога ръководител обаче се крие човек с голямо и добро сърце. Показателен е следният интересен факт от биографията на Петко Съйчевски, който откриваме на страниците на  изследването на Ваня Давидова „Театърът в Троян”: „По времето, когато Петко Съйчевски е директор на Троянския народен театър, няколко месеца били забавени заплатите на актьорите и персонала. За да ги спаси от безпаричието, директорът изтегля целия спестовен влог на семейството си и плаща заплатите.”

Жизненият път на Петко Съйчевски завършва през 1995 година. Остава името му върху десетките театрални афиши, остава Музеят на народните художествени занаяти и приложните изкуства, на който Съйчевски посвещава 18 години от живота си, остават нереализираните негови мечти… Оставаме ние, идващите след него…

Нека не забравяме хората, живели и работили преди нас за просперитета на родния Троян! Нека не позволяваме на времето да заличи техните имена и дела!

СИН НА РОДОПА ПЛАНИНА – ТРОЯНСКИ БУДИТЕЛ (Илия Белковски)

През 1870 г. троянското училище посреща нов учител – Илия поп Киряков Белковски. Той пристига в Троян по покана на църковно-училищното настоятелство, което е взело решение „да услови по-висококвалифицирани учители, за да се издигне Троянското училище на подобаваща висота.”

         Илия Белковски е роден на 25 януари 1847 г. в с. Устово, Ахъ-Челебийско (сега квартал на Смолян). Като син на свещ. Киряк Белковски логично Илия завършва първо Пловдивското гръцко духовно училище. След това обаче, „подтикван от родолюбиви чувства”, постъпва в Пловдивската българска гимназия. В Пловдив по това време учат и Минко Ненов и Васил х. Калчев от Троян. Младежките им пътища се пресичат и те стават приятели с Илия Белковски. Именно по тяхна препоръка църковно-училищното настоятелство го уславя за учител в Троян.

         Макар и млад, с безграничната си инициативност и енергичност  само за 4 години, които прекарва в Троян, Белковски напълно оправдава очакванията на училищните настоятели и на гражданите. Многобройни са предприетите от него реформи и нововъведения в образованието в Троян по това време.

         Белковски заменя преподаването по взаимоучителната метода – обучението по таблици, със звучната метода – по-рационален метод за начално обучение по четене и писане. При звучната метода буквите се изучават и именуват по звуците, които означават (а, б, в и т.н.), а не по изкуствено дадени им имена (азъ, буки, веди и т.н.). Белковски издейства да бъде изпратен на общински разноски колегата му Стефан Станев в Пловдив да изучи звучната метода и да я прилага в училищната си практика тук.

Той разделя учениците според постиженията им в отделения и класове. През учебната 1873/1874 г. за учител е условен и Цвятко Златев. Заедно с Белковски те въвеждат изучаването на нови учебни предмети: геометрия (от Давидов), естествена история (по записки от Белковски) и френски език. През учебната 1874/1875 г. класното училище в Троян става трикласно нахийско, в което се обучават ученици от цялата Троянска околия (нахия). Техният брой само за 4 години се увеличава от 100 на 460. Белковски лично изработва програма за първоначалното и класното училище.

         Белковски въвежда учебни занятия да не се провеждат през лятото. Така учебната година вече започва през есента и свършва в началото на лятото. По негова инициатива за пръв път троянските ученици получават в края на учебната година свидетелства за завършено отделение или клас. При назначаването на учители се подписва договор.

         В училището Белковски основава библиотека, която се ползва и от гражданите. Това е всъщност и първата обществена библиотека в Троян. Книгите се закупуват със средства от отстъпките, които книжарите Хр. Г. Данов и Д. В. Манчов правят от цената на учебниците, закупувани от учениците. „По тоя начин библиотеката се сдоби с много книги и беше на разположение на всички” – споделя в своите спомени Никола Гимиджийски, млад учител тогава и уредник на библиотеката.

         През 1874/1875 учебна година Белковски отделя ученичките (60 на брой) в самостоятелно девическо училище. Първа учителка в него е Данка Хитрова – сестра на революционера Тома Хитров. Девическото училище се настанява в сградата на женския метох, калугерките на който били изгонени от Троян за непристойно поведение.

С тези инициативи и нововъведения Белковски внася нов дух в училището и променя отношението на гражданите към него. „С своето поведение, с умереността си, с разбирането на работата си, с доброто си държане към нас, учениците, той като че ни оживотвори, вдъхна ни любов към учението ни, накара ни да се съревнуваме, кой по-добре да си научи и каже урока, без подканване и без наказание. Тъй ни упътваше, че поведението ни бе похвалявано. Той въведе физическото обучение, но не по някакъв терк, а с игри от живота ни. Той въведе и туризма – ходехме с него по близките баири, до Балкана, отивахме и до манастиря” – след години ще си спомня Никола Гимиджийски.

Признания за положените усилия за усъвършенстване на училищното дело в Троян гражданите изразяват и чрез добрата заплата, която му дават. В кондиката е записано следното: „срещу хака на Уч. Илия Б. – 3101,30 гроша за 1872 г.”, а за 1874 г.: „заплата на учителъ Илия Белковски – 10 888,10 гроша.”

Още на следващата година след пристигането си в Троян, през 1871-ва, Белковски инициира построяването на ново голямо училищно здание на два етажа, по план, предложен лично от него и по образец на Пловдивската гимназия. Това е така известното „Жълто училище”. Подробно описание ни е оставил Найден Чакъров в своето изследване „Развой на учебното дело в Троян до края на ХІХ век”: „Новата училищна сграда, – наречена „жълтото училище”, понеже била измазана отвън с желта боя, – била голямо за своето време здание. Намирала се там, гдето е сегашната прогимназия. Била на два етажа, но давала илюзия, че е на три, понеже имала и маза. В долния етаж зданието имало четири големи класни стаи, две по-малки учителски и един широк салон, който побирал всички ученици за молитва. В горния етаж имало четири големи класни стаи и още по-голям салон, в който ставали граждански събрания, тържества и пр. Отстрани на стълбата за общия вход имало две цилиндрични колони, издялани от камък, докаран от с. Батошево, Севлиевско.

„Жълтото училище” стърчало високо над останалите къщи. Със своята архитектура и големина то служело за показ. Никъде в околните градове нямало такова голямо училищно здание. Троянци, па и българите изобщо, се гордеели с него” – пише Найден Чакъров.

В „Записки по българските въстания” Захари Стоянов също отделя няколко реда на „Жълтото училище”: „… Наближихме вече Троян. Най-замечателното здание в тоя град по онова време, българското училище, измазано с жълта краска, гордо и величествено стърчеше над останалите домове. Тоя идол на балканската цивилизация като да съставляваше ироническо противоречие с предателските наклонности на околните колибари, от които пострадаха толкова бунтовници. Видът на тоя паметник на българското бъдеще от един път подигна жлъчката на моите трима съпътници.”

Построяването на „Жълтото училище” обаче е само една от инициативите на Белковски, касаещи обществения живот в Троян. Той заедно с колегата си Цвятко Златев въвеждат тържественото празнуване на празника на светите братя Кирил и Методий, полагат усилия и възраждат разтуреното читалище.

В архива на Минко Ив. Марковски се пази ръкопис с мастило „Бележки за учебното дело в Троян”. Там той пише: „До тогава троянчаните не давали почти никакво значение на праздника „Св. Кирил и Методий”, обаче те – учителите – вдъхновиха им такава идея, щото от тогава захванаха да го празднуват най-тържественно и бляскаво. След отпуск на църквата, учителите, заедно с учениците, наредени под ред, с китки в ръце и с подходящите песни: „Тоя праздник нам дарява…” и „Днес славим нашите просветители” обикаляха всичките улици на градеца, а вечерта осветяваха училищното здание и в него даваха банкет на по-видните граждани, като поканваха и някои от турските големци, като мюдюрина, кятипина му (секретаря) и др.

Учителят Белковски полагаше голямо старание и употребяваше разни начини да вдъхнови и на най-невежите идеята за отдавание приличната почест на славянските просветители Св. Кирил и Методий.”

Човек като Илия Белковски не би могъл в онези години да остане встрани и от националноосвободителното движение. Естествено е неговото участие в Троянския революционен комитет. Нещо повече – Белковски и Васил х. Калчев са тези, които сред нощ в учителската стая, при светлината на газеника, правят препис на донесения от Левски в Троян проекто-устав на БРЦК.

Обобщен портрет на учителя и будителя Белковски ни е оставил Найден Чакъров в споменатото вече изследване на учебното дело в Троян: „За Белковски говорят възторжено в спомените си всички. Хвалят го като човек, като учител, като общественик и като политически деец. Той бил начело на всички обществени начинания в Троян. Давал съвети на всички. Влизал в Троянския таен революционен комитет. Срещал се с Левски, Ангел Кънчев и Димитър Общи, когато идвали в Троян. Бил ревностен проповедник за народното пробуждане и самосъзнание не само между учениците, но и всред гражданите. Държал беседи в църквата и училището.”

През есента на 1875 г., след залавянето на Левски и разкритието на Троянския революционен комитет, Белковски напуска града поради опасността да бъде арестуван. Завръща се в Устово. От там изпраща брат си тук – в Троян, за да вземе и заведе там годеницата му – Данка Хитрова, първата учителка в девическото училище. Белковски учителства в Устово и Станимака (Асеноград). След Освобождението се преселва в София.  25 години работи като администратор на „Държавен вестник” и 15 години е помощник-кмет на София.

Умира на 26 септември 1922 година.

ЕДИН БАЛКАНДЖИЯ ДО БОЛКА ВЛЮБЕН В РОДНИЯ КРАЙ…

Тази година се навършват 90 години от рождението на Ганко Цанов – дългогодишен музеен уредник, забележителен общественик, краевед и уникален творец – автор на най-поетичните творби, посветени на Троян, Балкана и балканджиите.

         Ганко Цанов е, както е прието да се казва тук, кореняк-троянец. Роден е на 15 септември 1923 г. в семейство на занаятчии. От тях наследява характерните за троянеца скромност, честност, трудолюбие и безграничната привързаност към родния край. Ученолюбив като повечето троянски деца, Ганко Цанов завършва с отличие местната гимназия през 1942 година. Логично продължава обучението си – в Медицинския факултет на Университета в София.

         Възпрепятстван от властите след 9 септември 1944 г. да завърши образованието си, изключен от университета поради членство в патриотични организации и като дете на заможни родители, въдворен за месеци наред в лагерите на мина „Богданов дол” и Белене, работил като строителен и мебелен работник, завършил все пак икономика в София, по щастливо стечение на обстоятелствата през 1964 г. Ганко Цанов е поканен от директора на новооткрития в Троян музей Петко Съйчевски за музеен уредник.

         Едва ли самият той е предполагал тогава, че на музея и музейното дело в района ще посвети остатъка от живота си. Безспорен е личният му принос в събирателската работа на новия музей и оформянето на богатите музейни фондове. Своята енергия Ганко Цанов не ограничава единствено до Музея на занаятите в Троян. Активно е неговото участие и в създаването на Националното изложение на художествените занаяти в с. Орешак (1971), на музея в Априлци за Новоселското въстание от 1876 година (1976), на Ателието на троянските майстори, на музейна сбирка „Националноосвободително движение и революционни борби”, разположена в реставрираната сграда на бившия турски конак (1970), на къщите-музеи „Спас Балевски” (1977), „Власи Власковски” (1983), „Иван Хаджийски” (1982). С инициативност и плам Ганко Цанов се включва и в организираните от Музея на занаятите през 70-те години Свободен факултет „Изкуството по нашите земи” и национална изложба-конкурс „Троянски майстор”.

         Ганко Цанов далеч обаче не е само музеен специалист. Той е активен общественик. Дългогодишен член е на ръководството на Народно читалище „Наука – 1870 г.”, а по-късно и негов председател. Той е един от основателите и ръководител на литературния кръжок „Минко Николов” (1979).

         Вероятно и като лекар, и като икономист Ганко Цанов щеше да е гордост за Троян. Безспорно е обаче, че като музеен специалист и краевед той се превърна и остана най-възторженият певец на красотите на Троян и Балкана и на душевността на балканджиите.

         Неговите книги „Балканджийска летопис” и „Вода изпод корена” са възторжен апотеоз на Троян и неговите хора. Убедете се сами.

ЗА БАЛКАНА, БАЛКАНДЖИИТЕ И ТРОЯН

„На югоизток остава веригата на Балкана, изсечена в мраза на декемврийското утро…

Над Марагидик, зад потъмнелите зъбери, наднича зачервеното око на слънцето и първият сняг на зимата заискря весело.

От Марагидик, през Юмрука, та чак до Кръстците – цялата ненагледна верига на Средния Балкан, се издига над гори и рътлини, наметнала зимно рухо…

Тишина, която отваря душата ти и извиква песен.

Ослушаш ли се, ще доловиш звъна на премръзналите оголени гори, падащите шишарки от боровите китки долу из  долината.

…

Тишина и безлюдие. Не и самотия.

Човекът е осезаем…

Виждам го по безредно разхвърляните калпаци на купите сено. По пътеките, водещи от тях до глъхналите ниско овчарски колиби. По тънките руняви нишки на дима из потъналите в долищата махали. По наредените като войници стълбове на високото напрежение. Мирни войници на новото време…

Човекът е навсякъде…”

(из „Вода изпод корена”, С., ОФ, 1980, с. 244)

         „Времето за троянеца значи труд. Е, нека не ни смущава това, че не винаги резултатът е най-важен. Важното е едно: „Да не се подгъва крак и да не се скръстват ръце”. Всичко друго е „празна работа”, „губи време”…С труда като с аршин троянецът мери всичко – и живот, и морал, сполука-несполука… Този вездесъщ труд е сложил тежкия си печат на ръцете и на гръбнака му, на лицето му. Оцветил е простата му реч, направил я по-ударна, определил е логиката й, очертал е плитчините и дълбочините на мирогледа му. Каже ли за някого еснафът „работен човек” – той е казал всичко за него”.

(из „Вода изпод корена”, С., ОФ, 1980, с. 38)

         „Когато се качих на Турлата, слънцето се бе вдигнало вече. Грееше зелените още Черяшовдялски поляни. Загърнат в прозрачна омара, градът се разстилаше край Осъма. Прескачаше ту на единия, ту на другия бряг. Къде ли не бяха плъпнали новите къщи! Катереха се по Канъчка, обсаждаха гората, юрваха се към Конана, поели бяха по трапчанския път. Та градът беше вече навсякъде! И отсам, и отвъд Осъма. По хълмовете и в долината. Напираше наедрял, млад, хубав! Като жив!... Кой го знай де ще стигне след години! Само в старите географии остана: „разположен на левия бряг на Осъма”…

(из „Балканджийска летопис”, С., ОФ, 1974, с. 124.)

        

ЗА ЗАНАЯТИТЕ И МАЙСТОРИТЕ

         „Няма сребро нашата планина! Няма и злато…

         Но златни са неизбродните й гори и тлъсти паши. Златни са хората в тях! Ръцете им – кремък, сърцето – огън…

         В сянката на планината живеят грънчарите, които шарят с рог по стомни и паници, тъкачите на вълнени и памучни платове, кожухарите, леярите, овощарите, майсторите на пирографирани кутии и бъклици…

         По-скъпи от злато и сребро са техните ръце!”

(из „Балканджийска летопис”, С., ОФ, 1974, с. 136.)

        

ЗА ИСТОРИЯТА И ХОРАТА В НЕЯ

         „На манастирските ковачи ще дотегне да коват подкови на сивото му конче… Ще им дотегне, защото районът на балканските градове, села и колиби ще се окаже тесен за апостола Макарий. Заедно със своя събрат – игумена на Дряновския манастир (друга колоритна личност) – те ще пошетат здраво по бунтовните друмища. Каква спойка е събрала умовете и кончетата на двамата игумени – не зная. Ние ще ги видим неразделни не един път в Ново село, Кръвеник, Батошево, ще ги зърнем нейде към Дряново, ще ги застигнем по чаршиите на Габрово и Севлиево, а по-късно те прехвърлят и Балкана, навалят към Сопот и Карлово. Ще чуем равния тропот на кончетата им по калдъръма на Филибе. Гонени от една мисъл, терзани от едно деяние: „да възбуждат востаници”, да ги придумват да си пригласят „фишеклъци”, цървули и револвери, сухари и барут. Да ги подготвят не за райските селения на „онзи свят”, а да мрат за свободата и отечеството си…”

(из „Вода изпод корена”, С., ОФ, 1980, с. 155.)

        

Всяка страница от книгите му може да бъде цитирана тук…

Но освен възторжен певец на родния край и родното, Ганко Цанов е и сериозен изследовател. Съавтор е на „Терминологичен речник на занаятите в Троянския край” (1992) и автор на „Керамиката през Възраждането” (2000) – и двете издадени от БАН. Статиите, написани от Ганко Цанов, са стотици. Публикува в местни и национални периодични издания – „Троянски глас”, „Заря на комунизма” (Ловеч), „Народна култура”, „Народна младеж”, „Изкуство”, ”Картинна галерия”, „Българска етнография”… повече от 30 на брой.

         И напълно заслужено през 1998 г. Ганко Цанов е удостоен с приза „Почетен гражданин на град Троян”.

Неговата 90-годишнина е повод да се обърнем към него, макар и вече да не е сред нас…
Поклон, Троянецо!  Поклон!

СИМВОЛИТЕ НА ЕНЬОВДЕН

Еньовден е празник от народния календар, който се отбелязва всяка година на 24 юни. На същия ден българската православна църква празнува рождението на Св. Йоан Кръстител, наричан още Предтеча. Обредите и традициите на двата празника често се преплитат. В житието на светеца четем:

         Йоан се родил в дните на цар Ирод в семейството на свещеника Захарий и жена му Елисавета. Двамата дълги години нямали рожба, но не преставали горещо да се молят на Бога. И чудото станало. Явил се Ангел господен и възвестил на Захарий: „Твоята молитва бе чута. Жена ти Елисавета ще ти роди син и ще го наречеш с името Йоан… Той ще бъде велик пред Господа…” Скоро Елисавета заченала и вестта за това бързо се разнесла.

         След раждането на Йоан, а после и на Иисус Христос, юдейският цар Ирод изпаднал в паника, считайки че престолът му е застрашен. Затова издал заповед да бъдат избити всички младенци до двегодишна възраст във Витлеем и околностите му.

         За да спаси сина си от смърт, Елисавета се укрила с малкия Йоан в пустинна планинска пещера. След нейната кончина, закрилян от Бога, Йоан израснал сам в пустинята. 30 години оцелял, хранейки се само с пчелен мед и корени на билки, преди да се завърне сред еврейския народ, за да подготви идването на Спасителя.

         В народния календар празникът съвпада с лятното слънцестоене и затова много от поверията и обичаите са свързани с пътя на небесното светило и култа към него. В народните представи на този ден Слънцето започва бавно да „умира” и годината да клони към зимата. Казва се: „Еньо си наметнал кожуха да върви за сняг.”

         Вярва се, че рано сутринта окъпалото се в жива вода Слънце „играе” и „трепти”. Който види това, ще бъде здрав през цялата година. За здравето се гадае и по сянката на човека в това утро. По изгрев всеки трябва да се обърне с лице към слънцето и през рамо да погледне сянката си. Ако тя е цяла, човекът ще бъде здрав през годината. Очертае ли се наполовина или без глава – ще боледува.

         През тази нощ магическа сила придобиват и водите в реките и кладенците. Те стават лечебни, защото Слънцето се е окъпало в тях. Преди да тръгне към зимата то се отърсва от водата и падналата на земята роса също има магическа сила – носи здраве. Затова всеки преди изгрев слънце трябва да се измие в течаща вода или да се отъркаля в росата за здраве.

         В нощта на умиращото и възраждащото се Слънце различните треви и билки придобиват най-голяма лечебна сила, която намалява с изгрева. Според народните вярвания болестите по човека са 77 и половина. За 77 болести има лек, само за половината болест – „болестта без име”, няма. Всъщност, според някои поверия, и за нея има половин билка, но само малцина билкари могат да я намерят в потайната доба на еньовденската нощ.

На Еньовден рано сутрин моми, жени, врачки, баячки и магьосници берат билки за лек и магии. От набраните билки, 77 и половина – лечебни, магьоснически, любовни и разделни, се увива венец, през който всички се провират, за да са здрави през годината. Еньовденският венец се пази до следващата година и с билките от него се лекуват болни, бездетни жени, прогонват се зли духове, правят се магии за любов и омраза. Събраните в потайна доба преди изгрев чер трън и еньовче, вратига и комунига, иглика и маточина се използват за лек през цялата година.

Момината китка, свита в нощта срещу Еньовден от седем, девет или дванадесет билки, има голяма любовна сила – привлича и омайва избраника на момата. В нея се вплитат моминските билки – божур, седефче, иглика, невен, босилек, ружа, здравец. За да ги любят ергените, момите добавят още любиче, омайниче, лепка. В народните песни се пее:

– Добро льо, магьоснице ле,

че как ни, Добро, магьоса

да си от поле додохме,

да си стадото оставим?

– Иване, либе Иване,

ази ви, либе, не мамя,

а те ви, либе, мамиха –

моите билки хубави,

омана и въртигата.

Въртига да ви завърти,

омана да ви омае.

Ако змей залюби мома или самодива – ерген, пак с билки ги лекуват, с билки-разделни. Народът казва, че змеят може всичко да запали, но не и колата със сеното, защото в нея има билки всякакви.

Любовни и разделни билки се варят на края на селото, в запустяла къща. Водата трябва да заври постепенно, на бавен огън, запален от сухи стебла на бял оман, който прибавя своята сила към тази на врящите билки. Билярки и магьосници приготвят своите отвари като ги варят в нов пръстен съд, неизползван досега.

Радо ле, магьоснице ле,       

ново е гърне купила,

турнала й билки да вари.

Варила и наричала:

– Омано, омай ми либе!

Въртиго, завърти либе!

Пустата дюлюлянка.

– Дюлюлянке, задели либе

от пътя, от кръстопътя.

При мене либе да дойде,

двамата да се земиме.

Според поверието в нощта срещу Еньовден цъфти горската папрат и цветът й – прочутото „разковниче”, увяхва за по-малко от час след разцъфтяването си, ако не бъде откъснато. Затова в зеления здрач на тази загадъчна нощ из горите бродят и мъже, и жени, за да открият мимолетния цъфтеж, да откъснат „разковничето” и да си осигурят вълшебната му сила, удовлетворяваща всички съкровени желания на човека.

На Еньовден се прави и „грабенето” и „маменето” на плодородието от нивите и добитъка. Жени – баятелки, магьосници отиват на чужда нива, събличат се голи и, възседнали кросно, обикалят нивата като с престилка обират росата, за да я изцедят после в друга нива. Стръковете на посевите им се покланят. Прав остава само един – царят на нивата. Магьосницата го откъсва и го носи на другата нива. Вярва се, че с царя си тръгва и плодородието на посевите. Обраната нива залинява, а другата – избуява.

За предпазване от такова „крадене” срещу празника стопанинът сам жъне своята нива в средата и в четирите ъгъла, за да я намери житомамницата „обрана”. Други отиват на полето да пазят нивите си. Ако бродницата бъде хваната, се прекарва през селото гола и е подложена на всеобщо поругаване.

Грижата за съхраняването на реколтата и страхът от природните сили са породили забраната да се жъне на Еньовден. Според поверието този ден е „аталия” (лош ден). Св. Еньо ще порази с гръм нивата на онзи, който не го е уважил на празника и е отишъл да работи.

Специфичен за Тракия е обичаят „Еньова буля”. Той води началото си от една легенда – „Легендата за Еньо и Стана”.

Преди много години в едно село се залюбили двама луди млади – Еньо и Стана. Нито хлябът, нито ястията им се услаждали, ако не успеели да се видят през деня. Бащата на Стана обаче бил намислил друго – сгодил дъщеря си в друго село. Уговорили сватбата. Дошли сватове и сватбари да вземат булката. Нямало как, тръгнала девойката, но когато стигнала големия мост над Тунджа, смъкнала булото и се хвърлила в реката.

Като разбрал за случилото се, Еньо се поболял от мъка. Залежал се. Цели девет години плакал и не станал от леглото. Постелите под него изгнили. През цялото това време капка дъжд не паднала от небето. Реката пресъхнала. Земята се напукала. Всичко изсъхнало. Хора и добитък измирали от жажда.

На десетата година Еньовата сестра взела кросното от тъкачния стан, поставила на кръст точилката и ги обвила с детски повой. Облякла ги с женски дрехи и ги пребулила с бяло платно. Отишла при Еньо с куклата и му рекла:

– Стани, Еньо, стани, братко! Стана е дошла булка да ти стане!

Отворил широко очи Еньо, усмивка грейнала на лицето му, протегнал ръце, надигнал се леко и издъхнал…

Изведнъж задухали силни ветрове. От небето се изсипали проливни дъждове. Тревите и нивята се раззеленили. Заблеяли стада по полята. Момите запели любовни песни…

Оттогава останал обичай на Еньовден да се прави „Еньова буля”. Обичаят изисква всички да се съберат в една къща. Там обличат като булка 5-6-годишно момиченце с живи родители. Забулват го с червено було. На главата му поставят венец от еньовче и други цветя и обикалят цялото село като го носят на рамене. По време на тази ритуална обиколка девойките пеят специални обредни песни, а детето-булка размахва дългите ръкави на ризата, с която е облечено.

След това всички се завръщат в къщата, от която са тръгнали, и започва напяването на китките и пръстените на момите. Китките са завързани с разноцветни конци, за да могат да бъдат разпознати. От вечерта те заедно с пръстените са поставени в котле с овес и са пренощували на открито под звездите и под червен трендафил. „Еньовата буля” изважда китките и пръстените един по един, а момите припяват за всеки поотделно като наричат за какъв момък ще се омъжи съответната девойка. Припевките описват физическия облик на ергена, професията и имотното му състояние. Накрая момите измиват „Еньовата буля” с водата от котлето, обличат я с нови дрешки и я връщат на майка й. Всяка мома взема по малко овес и вечерта го поставя под възглавницата си. Вярва, че ще се омъжи за момъка, когото сънува.

Дните около Еньовден бележат средата на годината. Еньовден е най-дългият ден в годината. Човекът е част от Вселената и като всичко в този свят е подвластен на космическите закони. Както Слънцето спира на този ден в небето, за да огледа земята, така човек трябва да се спре, да се огледа около себе си и в себе си, да си даде равносметка.

На този ден той е с половин година зад себе си и с половин година надежда пред себе си. Еньовден – най-виталният ден през годината, е ден, изпълнен с надежда и вяра в добрите сили на природата, ден за прозрения. Нека спрем надпреварата с времето, да откъснем стръкче росна билка, да се усмихнем на Слънцето и, заредени с енергия, да извървим останалите дни до края на годината.

ТРОЯН ПРЕДИ 100 ГОДИНИ...

         В края на ХІХ и началото на ХХ век Троян е малко, но будно балканско градче, отброило в историята си вече пет столетия. Възникнало в края на ХІV и началото на ХV век край римския Траянов път, обединило в едно няколкото махалици главно по левия бряг на река Осъм.

         За него в мемоарите си Димитър Гимиджийски пише следното: „Спомням си родния си град от онова време със своята дълга главна улица, започваща от санаториума под града и свършваща при фабриката на П. К. Балевски над града – повече от 2 км – калдърмосана, с тесни, нееднакво широки и високи тротоари, по които не можеше да се минава от пейки, столове и препречените крака на насядали по тях жени и калпакчии. Паянтовите едноетажни и двуетажни къщички, подредени една до друга, с бели мазилки и сини черчевета на прозорците приветливо блестят, големи дървета – ябълки, орехи, сливи засенчват улицата и я правят по-живописна, на много места дори стоят като зелени козирки над дюкяните и декорират къщите.”

КЪЩИТЕ

         Къщите си приличат досущ една на друга. Те са обърнати с лице към улицата, а широките им градини се разстилат отдире, така, че къщите са почти непрекъснато скачени една с друга, къщите са на два ката: Отдолу дюкян, дето работи домовладиката, ако е занаятчия или пък жените тъкат шаяк и платна и държат вътре покъщнина; в горния кат има чардак, одая, две-три стаи. Покривите са от плочи. Големите порти и високите зидове дават да се разбере, че в широкия двор се намират често кола биволи, коне или овце.

УЛИЦИТЕ

         В градеца има две главни улици – Горният и Долният друм – днешните улици „Христо Ботев” и „Васил Левски”. Долната е покрита с добър калдъръм, а горната е само тук-там покрита. Второстепенните улици са тесни, но и от тях няколко са постлани с калдъръм. Улиците пряко или косвено водят към чаршията и мегданя.

ЧАРШИЯТА

         Още в самото начало на чаршията ни посреща Бароковата къща на златарите.

         През къща, все в този ред, е домът на печатаря Иван Керешки.

         При Марковския мост, отдясно, е къщата на Власи Илиев – закъснял възрожденец, читалищен деец и пръв историограф на Троян.

         Долепена до нея е къщата на мантаджията Павли Конишът – прочутата „модна къща” на троянските моми и невести.

         Насреща, строга и спретната, е къщата на кожухаря Илия Хаджийски – тоя своеобразен часовник на чаршията. Работният ден започва в тъмни зори с първите удари на калпакчийската му пръчка. Още с първия мах на тая „диригентска палка” той вдига чаршията на крак, пробужда еснафския оркестър и изтегля майсторски нишките на всички чаршийски звуци, за да ги подчини на правечния ритъм на труда. Чакали сякаш само тоя сигнал, ще притропат забързано закъснели кепенци, звънко ще се обади партията на бакърджийските чукове, подпряна от припрения речитатив на кожухарите. Тъй в тъмно, по петляно време, започва безкрайният работен ден…

         Тук се спотайва и къщата на братя Лингорски – типичен представител на възрожденската балканска архитектура.

         На отвъдния бряг на улицата е къщата на книжаря Христо Кадийски, представител на д-во „Стрела” за разпространение на ежедневния печат.

         Сърцето на чаршията е Цънцарската махала. Сред нея плахо се оглежда родната къща на Иван Хаджийски – некоронованият певец на тая чаршия. Хаджийски бе учен, а чаршията бе неговата жива лаборатория. Откърмен на тая улица, събуждан и приспиван от нескончаемия й чаршийски ритъм, той извиси духовния си ръст високо над прихлупените каменни покриви, надхвърли билото на Балкана.

         В комшулук с дома на Хаджийски е къщата на медникаря Найден Тотев. Сто години вече фамилията на този майстор не изпуска бакърджийския чук.

         От същата страна на чаршията е и домът на стария учител Спас Шипковенски – летописец на просветното дело в Троян, баща на психиатъра проф. Никола Шипковенски – член на Лондонската академия на науките.

         Тук е и къщата на бръснаря Христо Кинов, незабравимия балканджийски Фалстаф, обезсмъртен от Иван Хаджийски в „Шегите на еснафа”…

         Между двата бряга на улицата, на чаршията неспокойно е текла, тече и сега реката на троянската история.

 МОСТОВЕТЕ

         А покрай нея вие синята си лента Осъм. Над буйния бяг на планинската вода извиват гръбнак мостовете – Оряшковският, Пачовият, над Дъскотина, над Киранчо, над Алдица…

         Най-забележителният от тях е Марковският мост, построен в 1899 година. Строежът му е резултат на инициативата изключително на братята Марко и Иван Колеви, Иван Казанджиев, Цвятко Таслаков, Найден поп Николов. Реди това на река Бели Осъм в чертите на града са строени дървени мостове, по които не е могъл да мине дори товарен кон, а само пешеходци. Реката, като придойде голяма, ги е завличала. Марковският мост е първата стъпка на троянци към по-висока строителна култура.

         По неговия каменен гръб са ставали първите разходки на младежите, които, облегнати на моста, водели научни спорове до късно вечер. Тук девойките си правели първите фотографии. В подножието на неговите сводове троянци ловели риба…

         Сърцето на града обаче си остава мегданят.

МЕГДАНЯТ

         Изграден е по средата на дългия близо 5 км град, между Горни и Долни край. Тук в източната му част са двете знакови за града сгради – първата обществена сграда, построена след Освобождението и единствената, оцеляла от пожара на руско-турската война сграда – конакът.

ПЪРВАТА ОБЩЕСТВЕНА СГРАДА

         През 1881 година майстор Уста Генчо Кънев завършва строежа на ново каменно двуетажно здание, предназначено за училище. В него има 12 класни стаи, а на горния етаж – салон със сцена и завеса. В този салон е кипяла театрална самодейност – изнасяли са се сценки с патриотични мотиви. По-късно в сградата се помещават общинското управление, мировото съдилище, телеграфо-пощенските служби.

КОНАКЪТ

         Конакът – той е живата история на града и единственият оцелял негов връстник.

         Когато през 1868 лето русчушкият валия Мидхат паша подписал ираде (указ), селото станало касаба. А касаба без мюдюрин и заптие не може. Постройката  се почнала под надзора на Тотю Михов. Той от своя страна възложил строежа на конака на прочутия тогава майстор-строител Петко Вълев Близнаков от махала Попешка. За 5-6 месеца конашката постройка била готова. Направена била от хубав дървен материал, с резбирани колони, врати и тавани.

Построен конакът – жив свидетел на всички събития и случки от обявяването на Троян за град през 1868 година до наши дни.

         След Освобождението тук се настанява околийското управление.

         На запад мегданят се „затваря” със силуетите на зданията на училището и църквата „Св. Параскева”.

ЦЪРКВАТА

         Тя е съградена още в 1835 година. От пламъците на опожаряването на града в 1877 година оцеляват единствено каменните й зидове. С много усилия и ентусиазъм троянци я въздигат отново.

         Осем каменни колони поддържат покрива с величествено кубе с 16 прозорчета. Иконите на иконостаса са дело на четирима художници и са изработени в различно време – Рачо Тихолов от Габрово, Петко Илиев от Казанлък, Пенчо х. Найденов от Троян и Ц. Захариев от Трявна.

         Още от самото си основаване църквата върши за града своето голямо културно дело. Тя буди не само верските и нравствени чувства у троянци, но съдейства, наред с училището и читалището, за тяхната по-голяма просвета, дава своя ценен принос за издигане културата на града.

УЧИЛИЩЕТО

         В непосредствена близост до нея на мястото на Жълтото училище се намира основното училище „Константин хаджи Калчев”. В долния етаж и в крилото, в десет стаи се помещава първоначалното училище. В горния етаж в 6 класни стаи е прогимназията. Зданието е строено през 1894-1895 година при кмета Цочо Спасов със средства на общината и на училищния благодетел хаджи Калчо Дренски, дарил 12 000 лв. Неговият син – Константин хаджи Калчев, дарява 100 000 лв. за строежа на крилото на сградата и затова е провъзгласен за патрон на цялото здание. Освен това той дава всяка година премия за отличилите се ученици.

         Другото учебно заведение по това време в Троян е Непълната гимназия „СВ. Св. Кирил и Методий” – на 1 етаж с 6 учебни стаи. Зданието е строено по време на войните при кмета Александър Ненов.

         Мегданят е сцена на целия обществен живот в града в онези години. „Мегданят беше застлан с калдъръм. На него ставаха всякакви тържества и публични събрания. Там се виеше и хорото. До 1938 година той служеше за зеленчуков пазар. В пазарния ден – четвъртък, особено през лятото и есента на него се струпваха много каруци, докарали от полските села за продажба различни видове зарзават и плодове. От мегданя тръгваха и тук пристигаха пътническите автомобили на различните автомобилни предприятия. Всички провеждани състезания от колоездачното дружество „Буря” започваха от мегданя и свършваха на него.” Така ни го описва в своите спомени Цочо Шипковенски.

ЧИТАЛИЩЕТО

         Безспорно център на културния и духовен живот на града е читалището. Основано още в 1872 година, то обединява библиотеката и читалнята, театралната трупа, Народния университет, музикалното дружество „Гусла”, балетната студия, основоположник е на музейното дело в града, пръв популяризатор на кино изкуството. За читалището работят най-просветените троянци – Илия Белковски, Цвятко Златев, Ганко Семерджиев, Иван Памукчиев, Власи Илиев, Минко Миревски, Цочо Василев, Димитър Гимиджийски и още мнозина други. Със своята интелигентност, култура и възрожденски ентусиазъм те не само поставят основите на читалищното дело в града ни, но и неуморно и всеотдайно работят за превръщането и утвърждаването му като център на културния живот в Троян.

         „Когато пристига в града файтон и загърмоли по калдъръма, а звънците по сбруята на конете зазвънят предупредително, по прозорците се натрупват множество глави да видят кой пристига. Жените предат с хурки, насядали по пейките на тротоарите, калпакчиите изтупват с тънки пръчки калпаците пред дюкяните си, обущарите, скрити някъде вътре, чукат, наковалните на ковачите и бакърджиите огласят улицата. И този шум сякаш не нарушава тишината на града. По напречните тесни и криви улици рядко минава някой, децата са се запилели към реката и по къра и техните викове и крясъци не се чуват.

         Такъв изглеждаше делничният ден в нашия град. А в празник улицата е празна, дюкяните – затворени. Оживление настъпва след разпус на църква и подир обяд, когато някъде отсреща през реката свирне музиката на хоро, дето се струпват почти всички младежи и девойки. Вечер, пред единствената бирария са насядали по масите чиновници със семействата си да пият бира и да поговорят с познати и приятели. Младежи се разхождат по главната улица, а късно, когато запустее и бирарията, някъде по Капинчо се чува песен. Градът заспива мирен сън, звездното небе го огрява и хората почиват без грижи  и без страхове за бъдещето.”