Троянски „страници” от живота на Левски

Троянски „страници” от живота на Левски пазим в „Спомени и очерки из българските революционни движения” на Минко Ив. Марковски – обемно, задълбочено и ценно изследване на историческите събития в Троян и Троянския край в последното десетилетие преди Освобождението. Книгата Марковски издава в две части, като само част 1. излиза приживе – в 1902 г. във Враца. Втората част Минко Ив. Марковски подготвя дълго и оставя в ръкопис. Тя излиза 1 година след смъртта му – през 1925-та в Ловеч. През 1976 г. под редакцията на Веселин Трайков и Димитър Марковски издателство ОФ издава в едно книжно тяло двете части. Днес книгата е почти библиографска рядкост.

Първата част, над 100 страници са посветени на посещенията и дейността на Васил Левски в Троян и Троянския край. Своята инициативност да опише тези събития авторът обяснява лично в предговора към тази част на своя труд: „Както се знае, великият революционер В. Левски с риск за живота си тайно обикаляше из заробеното ни отечество да подготвя угнетения български народ, за да извоюва своите човешки права и политическа свобода чрез революция. Този велик патриот-революционер е посещавал не по-малко от седем-осем пъти и крайбалканския градец Троян, гдето е престоявал по цели седмици. Този велик патриот Левски бе организирал и в градеца Троян местен частен български революционен комитет.

Обаче както за деятелността на този велик революционер и неговите сподвижници в Троянско, така и за троянския съзаклятен таен революционен комитет почти нищо нямаше писано досега от писателите по политическото ни възраждане. И пред вид че не се зае някоя по-веща ръка да опише деятелността на този герой в Троянско, както и на Троянския местен частен български революционен комитет, от една страна, и, от друга, че с течение на времето ще изчезнат може би и тези данни, породи се у мене мисълта да събера тези сведения и доколкото силите ми допущат, да опиша революционните движения в Троянско.”

След като запознава читателя с „троянските обществени наредби в турско време” и съобщава за „първият политически агитатор в Троян” (отец Матей Преображенски – Миткалото), Марковски описва първото посещение на Левски в Троян през 1869 година: „…Тоя последният, ако се не лъжа, за пръв път се яви в Троян с агитационна мисия на Илинден – 20 юли. Той посети тогава църквата „Св. Параскева”, гдето се вмъкна в певческия хор и с мелодичното си пение обърна внимание на мнозина черковници. Туй стана причина, та след отпуск на църквата той се запозна с мнозина по-интелигентни граждани, но под друго име – псевдоним – и се представяше пред тях за търговец.”

По-натам в повествованието Марковски ни пренася в тихия и спокоен октомврийски следобед, когато по калдъръма на главната улица откъм Ловеч с тропот се появяват трима конници. Единият от тях е Апостолът Левски. Описанието е толкова интригуващо и увлекателно, че читателят се чувства част от случващото се. Сякаш присъства на тайните срещи с доверени лица, включва се в обиколката на околностите на града, тихо седи в ъгъла и наблюдава основаването на троянския революционен комитет в късната доба на този 8 октомври 1871 година…

Записките на Марковски са ценни с това, че представят дейността на Апостола така, както е видяна от редовите дейци на комитета и жители на Троянския край. Записаното от Марковски е ценно най-вече с конкретните случки и сцени, с представата, която получава днешният читател за провежданите по онова време заседания на местните революционни комитети, за личното участие на Апостола в тях. „Спомените” ни представят Левски в различни ситуации – как учи неопитните съзаклятници на организационен живот, как пред всички ревизира сметките на комитетския касиер, как разбираемо обяснява по какъв начин да се привличат нови съмишленици, как да се приготвят оръжие и боеприпаси, как да се пази организационната тайна. Редица пасажи от спомените документират усилията на Левски да промени, да обнови съзнанието на комитетските членове, патриархалната им представа за собственост, дотогавашните схващания за честност и откровеност, за да са готови те на всякакви жертви в името на святото дело.

Специално място мемоаристът отрежда на „Наредата за работниците по освобождението на българския народ” и на брошурата „Български глас”. Марковски пръв публикува в своите записки препис на този останал от Левски документ. Преписът на Наредата и брошурката „Български глас” се предават от ръка на ръка между троянските патриоти, четат ги внимателно и усърдно. „И още от първия ден всичките оглашени, в сърцата на които дълбоко бе проникнала патриотическата идея, с предпазливост захванаха да се сдушават, разпитват и сношават едни с други по народните работи, захвана от ден на ден да се усилва вмъкналата се вече в мозъците им патриотомания, която старите чорбаджии наричаха „лудост” – пише Марковски. Апостолът организира Троянския комитет така, че в негови ръце са ключовите позиции на града и околността. Всички съдържатели на ханове и влиятелни хора от духовния елит на града са членове на комитета.

Честото появяване на Левски и други апостоли в Троянския край става причина революционният патриотичен дух да доминира не само сред българското население в града и селата, но да обхване дори циганите от градския оркестър: „Те, отрасли в тоя чисто български градец, знаеха между другото много български песни, които като забранени от властта, с голяма охота, с голямо въодушевление тайно се пееха от българската младеж.” Факт е, че на преден план в „Спомените…” на Марковски стои революцията. Това не е авторов акцент. Такава е действителността тогава. Заради борбата всичко друго остава на заден план – суеверия, църковно-религиозни въпроси,  просвета…

Ще спомена само още един факт от мемоарите на Марковски, неизвестен вероятно на мнозина съвременни троянци. След гибелта на Левски неговото оръжие – пушката и сабята му, остават в Троян. „Това оръжие с голяма осторожност се предаваше от ръка на ръка между троянските съзаклятници за прикриване, за да не би да попадне в ръцете на турската власт” – пише Марковски. През 1875 г. те дълго време се съхраняват в дома на Иван Марков – баща на автора. През 1876 г. ги укрива в тепавицата си Пенчо хаджи Василев. Патроните на пушката се съхраняват в с. Голям извор (Тетевенско) от Георги Радулов. Пренасянето им в Троян, за да бъде използвано оръжието в подготвяното въстание става причина за разкриването от турската власт на троянския революционен комитет и последвалите арести на негови членове…

В тези редове далеч не искам да преразказвам повествованието на „Спомени и очерки из българските революционни движения”. Искам да ви заинтригувам отново да разтворим тези ценни за историческото минало на Троян страници и да си спомним делата на нашите предци и на Апостола Левски, от чиято гибел тази година се навършват 140 години.

Между кориците на тази книга е събрана нашата, троянска история. Там са нашите корени. Нужно е от време на време да се връщаме към тях, защото без корените няма настояще, няма да има и бъдеще…

Нека отворим отново тази книга…

БЪЛГАРИЯ

Откъде започва България? От белите изгреви над Черно море, от тихия Дунав, от Орфеевото ехо на Родопите, от зелените пожари на Балкана? Или може би от скалната шеметност на планинския връх, от люлката на Розовата долина? Откъде започва родината? Къде е нейното начало? Къде са нейните корени?

       Може би в тропота от копитата на Аспаруховата конница. Може би в думите на Омуртаг, хана ювиги, изсечени в камъка и надживели вековете: “Човек и добре да живее,  умира и друг се ражда, и нека роденият последен, като гледа това, да си спомни за този, който го е направил.” А може би в мощния глас на монаха Паисий, дал в ръцете на народа духовна камбана, сътворявайки своята “История славянобългарска”…

        От корените започват пътищата, пътищата вечни на България – знайни и незнайни, скрити и явни, смъртни и безсмъртни. По тях дяконът Левски броди в студ и пек, търсейки съмишленици за великото дело – освобождението на поробеното отечество. Един от тях извежда Ботевата чета от Козлодуй до Околчица, където се сбъдват пророческите думи на поета: “Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира!”… Пътищата минават през битки и затишия, през погроми и победи, но никога не спират. Те отвеждат до върховете.

        Върховете на България! Върхове от предания и легенди, от кремък и песни, върхове от усилия и надежди… Те имат много имена: Мусала и Вихрен, Рожен и Черни връх. Но те носят и други  имена: Перущица и Батак, Оборище и Шипка! От тях литва хвърковатата чета на Бенковски. От тях панагюрските въстаници гордо развяват знамето, ушито от Райна Попгеоргиева със заветните думи “Свобода или смърт”. Там изгрява българската свобода…

         Корените, пътищата и върховете се събират в едно – свещена шепа пръст, наречена България. Малка земя, която лесно се побира в едно човешко сърце. Земя с алпийски езера и лековити горещи извори, с ледени пещери и слънчеви пясъчни брегове, със скалисти пропасти, обсипани с еделвайси и реки с водни лилии и надвиснали над тях лиани. Земя със златни житни поля и кехлибарено грозде, над която кръжат орли, където се въдят пеликани и пеят славеи. Земя на работлив народ: земеделци, покрили земята си с градини; занаятчии, на чиито ръце металът послушно се подчинява и които от дървото изрязват листа, сякаш живи, и слънца, сякаш заблестели; жени, които везат и тъкат с шарени нишки; жени, които изливат душата си в песни – народ с топло сърце!

         България! Земята на нашите прадеди! Земята на нашите деди и бащи, нашата земя, земята на всички, които идват след нас! Земя сътворена от минало, настояще и бъдеще! Земя вечна, както са вечни конниците в легендите, както са вечни народните песни и ритми, както е вечен гранитът, на който е стъпила Стара планина!

2 ЮНИ – ДЕН НА БОТЕВ

Днес отново е 2 юни – Денят на Ботев и на загиналите за свободата и независимостта на България.

         Всяка година точно в 12 часа на този ден под небето на България полита смразяващият вой на сирените и всички заставаме неподвижно в едноминутно мълчание. Майка България прави панихида за своите синове, за онези, които не са между нас, които могат без нас, но ние – живите, не можем без тях. Те са в кръвта, в сълзите и в гордостта ни.

        

Преди 135 години 200 храбри български момчета слизат от кораба „Радецки” на козлодуйския бряг, целуват родната земя и поемат пътя към Врачанския Балкан, пътя към смъртта и към безсмъртието…

Осем са Ботевите четници от Троян и Троянския край. Един от тях е Димитър Икономов – Димитриката, пред чийто паметник се събираме всяка година на този ден.

Днес обаче нека възкресим от забравата друг Ботев четник, чийто роден дом също е в близост до това място – Георги Найденов Серяков. Роден е тук през 1840 г., но едва 12-годишен напуска завинаги Троян и се преселва при брат си Дочо в Тулча, Румъния. Мечтае да учи в Русия, но това си остава само мечта. Живота си посвещава на борбата за освобождението на Родината – участва в четата на Васил Ганчев – Плевналията, във Втората българска легия на Раковски, служи като доброволец в Руската армия.

През героичната 1876 г. се записва в четата на Христо Ботев. Георги Серяков е един от знаменосците на четата. Донесъл е на „Радецки” собствено знаме, различно от главното знаме, връчено от войводата на Никола Симов – Куруто. Червеният лъв на това знаме се развява над четата до Милин камък.

В героичното сражение с черкези и башибозуци, когато от многобройните куршуми дърветата остават без листа, корите им се обелват, а камъните вдигат прах, Георги Серяков е тежко ранен. Когато се стъмнява, останалите живи четници се оттеглят като оставят на ранените оръжие и боеприпаси, за да се бранят.

На 19 май турската потеря ги напада. Останалите още живи се сражават до последен дъх. Георги е обезглавен и турците разнасят главата му, набита на кол, във Враца и околните села.

Гробът му и до днес не е намерен…

Нека в тази минута на необикновено мълчание, на сливане на живи и мъртви, сведем глави и в негова памет…

Минута мълчание!...

Може би никъде по света няма подобен ритуал, под ничии други небеса не застава в мълчалив поклон цял един народ…

Минута мълчание!

Минута, побираща в себе си превратностите на векове – алени изгреви, кървави залези, върхове и оврази, победи и поражения. Простреляни апостоли на свободата!

В едноминутния вой и плач на сирените, в едноминутното безмълвие и бездвижие на живите изкристализира Ботевото прозрение:

„Тоз, който падне в бой за свобода,

той не умира: него жалеят

земя и небо, звяр и природа…”

Поклон пред подвига, мъжеството, саможертвата на всички, които с кръвта си написаха историята на България!