неделя, 2 ноември 2014 г.

НАРОДООБРАЗОВАТЕЛНО ДРУЖЕСТВО „НАУКА” В КУЛТУРНИЯ ЖИВОТ НА ТРОЯН ( от основаването му до 30-те години на ХХ в.)



В летописа на своята история нашият народ, наред с велики постижения и имена, вписва и свое самобитно, оригинално дело – създаването на народните читалища. Тези масови организации са свързани с културното и просветното развитие на всички поколения българи от средата на ХІХ век насам, с революционните борби против Османското владичество. В онази епоха на дълбока тъмнина и невежество те заблестяват със своята светлинка, за да запалят в съзнанието на млади и стари буйните огньове на просветата и културата, да подготвят почвата за революционните идеи на освободителната борба.
         Техните цели и задачи са формулирани в Уставите им: да разпространяват и популяризират българската просвета, книжнина и култура; да пробуждат народното самосъзнание; да разпалват българското родолюбие. Още преди Освобождението читалищата утвърждават богатото разнообразие и съдържание на своята дейност чрез читалищните библиотеки и читални, сказки, театрална, музейна и друга дейност.
Идеята за основаване на читалище в Троян донасят отец Матей Преображенски – деец на Търновския революционен комитет, посетил Троян през 1868 г., и Васил Левски, който в 1871 г. основава местния революционен комитет. В своите „Спомени и очерки из българските революционни движения” Минко Ив. Марковски пише: „Обаче и двамата тия тайни агитатори между политическите си проповеди най-много залагаха пред троянчани за усилване на учебното дело и за саморазвитието на гражданите, та да може да се повдигне националният дух у тях. И затуй те подбутнаха някои от по-интелигентните младежи да си основат читалище с цел да може да се сгрупира около него патриотически кружок.” И наистина през 1870 г. в града се основава читалище, чиито първи членове са и основателите на местния революционен комитет: Васил Бочов Попов, Марко Колев Марковски, Васил х. Калчев, Васил Димитров Попов, Минко Ненов Шипковенски, Калчо Ангелов Гайдарски.
Всички те са демократично и революционно настроени млади хора от известни троянски фамилии.
Васил Бочов Попов (1845-1936) е от големия Папазовски род. Баща му Бочо Попов бил кмет на града повече от 30 години. Васил учил абаджийски занаят в Ловеч, където Цвятко х. Павлов и Марин поп Луканов го посветили в народното дело. Освен на читалището, той бил и един от основателите на Троянския революционен комитет, личен приятел на Левски и първа връзка с Вътрешната революционна организация.
Марко Колев Марковски (1849-1908) е една от видните фигури в духовния живот на града. Около него и Васил Бочев се формирало основното ядро на читалището. Като член на революционния комитет участвал дейно в снабдяването му с барут и боеприпаси. Занимавал се с бакалия, манифактура и абаджийство. Бил първият книжар в Троян след Освобождението. Дарявал ежегодно една трета от печалбите си за нуждите на читалището.
Васил х. Калчев (1848-1902) е пето коляно от Балювия род, дошъл през първата половина на 18. век от Охрид. Завършил е Пловдивското класно училище, буден и интелигентен. След Освобождението бил кмет на Троян.
Васил Димитров Попов е първороден син на председателя на Троянския комитет. Деен организатор на народната борба в селата Орешак и Черни Осъм.
Минко Ненов Шипковенски (1852-1878) е  първороден син на Нено Чорбаджи. Учил в Пловдив, той се включил активно в културния живот на родния си град. Заедно с Васил х. Калчев и Цочо Спасов привлекли от Пловдив Илия К. Белковски за главен учител на класното училище. Освен един от създателите на читалището, Минко Ненов е и основоположник на театралното дело в града. Изпратен от „младите” в Пловдив, намерил подходяща пиеса и се заел с поставянето й. Така през есента на 1872 г. се изнесла пиесата „Многострадална Геновева”. Ненов участвал като постановчик и актьор.
Калчо Ангелов Гайдарски (1842-1917) като член на революционния комитет посрещал и укривал в дома си народни дейци и апостоли, взел участие в снабдяването с барут и боеприпаси. Като кмет на града през 1881 г. проявил грижа за регулирането и архитектурното му оформяне, по време на мандата му било изградено първото следоосвобожденско училище в Троян.
Всички те – основателите,  правят и първата вноска в касата на читалището – по една бяла меджидия (4 лв. и 20 ст.). Абонират го за няколко български вестника, купуват първите книги. За съжаление така основаното читалище съществува кратко време. Появяват се противници на читалищното дело и дейността му е прекъсната.
Възобновяването на читалищната дейност обаче става още на следващата 1871 г., когато в Троян за главен учител е назначен Илия Белковски – завършил Пловдивската гимназия, енергичен и интелигентен младеж. Белковски, освен пряката си учителска работа, върши и просветителска работа сред гражданите. Той пръв въвежда четенето на книги – отначало пред учениците в събота след обяд и в неделя, а после  – и пред граждани.
         През учебната 1872/1873 г. за учител в Троян е назначен Цвятко Златев – троянец, учил в Одеса. Двамата с Белковски основават библиотека в училището, която се ползва и от учениците, и от гражданите. Уредник на библиотеката става младият учител Никола Гимиджийски. Това е всъщност първата обществена библиотека в града. През 1872 г. се дава и първото театрално представление в Троян – „Многострадална Геновева”. Минко Ив. Марковски в своите „Спомени и очерки…” подчертава техните заслуги: ”Белковски и Златев освен на младежта бяха учители и на възрастните. С неуморимата си деятелност те възкресиха разтуреното читалище и с поучителните си слова значително повдигнаха националния дух у гражданите.”2 Така с отварянето на първата обществена библиотека в града и с първото театрално представление на „Многострадална Геновева” в Троян се поставят основите на читалищното дело.
         Но идват годините 1877–1878, годините на Руско-турската освободителна война, по време на която градът е опожарен от турските башибозуци. В пламъците на пожара изгарят и книгите на библиотеката. След Освобождението троянци са загрижени преди всичко за възстановяването на своите жилища и затова в първите следосвобожденски години читалищна дейност в града няма.
         През 1879 г. младите учители Н. Гимиджийски и К. Хасъмски възобновяват неделните четения в старото оцеляло училище в църковния двор, възстановяват и библиотеката.
Следващата учебна година 1880/1881 в Троян за главен учител е назначен завърналият се от Търново Георги Смилов. По негова инициатива читалището не само е възстановено, но изработва за пръв път свой Устав и си избира име – „Развитие”. Смилов установява практиката учениците с песни да честитят сватби и именни дни като по този начин събират подаръци за читалището. Въвежда се и месечен членски внос – 20 стотинки. Читалището (библиотека, читалня и салон за сказки) се премества от училището в кафенето на Хаджи поп Георги – в центъра на града, с оглед на по-голямо посещение от гражданите. Тук след пускане на черква се правят събрания и се изнасят просветни беседи. Пръв помощник на Смилов е учителят Никола Гимиджийски. Смилов обаче напуска града, Гимиджийски става чиновник и дейността на читалище „Развитие” се прекъсва отново. Книгите остават в училището, а събраните парични средства се внасят на съхранение в общината. За дейността на читалище „Развитие” не са запазени никакви архиви или книжа.
До 1885 г. читалището е просъществувало със слаби прояви, въпреки че тогава е започнала и театрална дейност. Към 1887-1888 г. към читалището е образувана театрална трупа, но за твърде кратко време. И тя не е просъществувала.
Причините за замирането на читалищната дейност не само в Троян, но и в цялата страна по това време са няколко. На първо място годините след Освобождението насочват интересите на българските граждани към политиката, към новите условия на живот. Преходът от робство към свободен политически живот в млада, новооснована държава формира друга психология, нови разбирания, увлича хората в съвсем нови дейности. Те не чувстват особена нужда от самообразование. В Троян към тези причини трябва да се добави и фактът, че след опожаряването през 1877 г. гражданите са заети повече с възстановяването на жилищата си, отколкото с образованието си.
В 1892 г. читалищната дейност в града се възражда благодарение на инициативността на Ганко Семерджиев. Той е роден в Троян  към 1860 година. Завършил е Априловската гимназия в Габрово. Бил е чиновник в София, след това – в Севлиево секретар в окръжното управление. Ганко Семерджиев е радетел за напредъка и просветата на родния си град. Той изпраща лични парични средства на учителя Иван Ст. Памукчиев, с които да се закупят книги, вестници и списания. Наема се дюкянът на Цочо Спасов и така се поставя началото на библиотека „Наука” – първата обществена библиотека в града след Освобождението.
За този период Никола Гимиджийски пише в своите „Автобиография и спомени” следното: „Покойният Ганко М. Семерджиев съзнал, че без определено помещение и без книги читалище и читалня не стават, като секретар на Севлиевския окръжен управител бе възложил на някои учители в Троян да наемат за негова сметка една стая на главната улица, която да послужи за читалня. Бяха наели такава стая в къщата на Цочо Спасов, дето е сега Васил Ив. Попов. Там се държаха и някои списания, които Семерджиев получаваше и пращаше тук, както и ония списания и книжки, които можеха да се купят от парите на читалище „Развитие”, което съществуваше вече само по име.”
Като съобщава за инициативата на Ганко Семерджиев, в. Време” посочва следните любопитни факти: „При скромната помощ на Семерджиева библиотеката не могла да вирее задълго, ала за даскал Иван и троянските учители това било искра, която ги запалила. Последните, окуражени от пожертвователността на Ганко Семерджиев, който наскоро починал, подпомогнати от няколко млади сили, току-що свършили средни училища, заработили усърдно и на 12 септември 1892 г. положили последна и здрава основа на Народообразователното дружество, което обхващало библиотеката „Наука” и някогашното читалище „Развитие”. (в. „Време”, бр. 190, 1908 г.) Както е видно от дописката на вестника, независимо от скорошната смърт на Ганко Семерджиев, идеята му достойно е продължена от Иван Памукчиев и троянските учители. Те подкрепили неговото дело и още същата година се записали 62 членове на библиотека „Наука”, които заплащали по 50 ст. месечна вноска.
Власи Илиев заедно с Димитър Грънчаров по собствена инициатива отиват в Ловеч, за да проучат устройството на тамошното читалище: „Донесохме устав, правилник и други. Пренесохме колкото книги бяха останали в дюкянчето. И стана историческото заседание на 12 септември 1893 г.”
На 12 септември 1893 г. се полагат основите на Народообразователно дружество „Наука”, което обединява библиотека „Наука” и някогашното читалище „Развитие”.
В списъка на основателите на Народообразователно дружество „Наука” са записани имената на: Иван Ст. Памукчиев, избран за негов председател; Власи Илиев – секретар; Стефан П. Икономов – касиер и Калчо В. Гайдарски – библиотекар. На учредителното събрание присъстват 23-ма членове, а протоколът е подписан от: Минко П. Цонковски, Христо М. Попов, Дамян Н. Бонджев, Радю Б. Дренски, Христо Хр. Марков, Ангел В. Таслаков, Бочо Сп. Марковски. Този протокол е първият официален документ на Народообразователно дружество „Наука”. Дейността на новоучреденото дружество обхваща всичко, което е могло да върши едно читалище в онези години – поддържа библиотека; изнасят се сказки, забави, вечеринки, театрални представления; набират се средства за разнообразната културна дейност на дружеството.
         Общообразователният и демократичен дух на читалището като масова обществена организация най-добре е изразен в чл. 2 на Правилника за вътрешния ред на библиотеката, приет на заседанието на новото настоятелство. В него се казва: „Входът в библиотеката е свободен за всички без разлика на пол, възраст и народност.” Същият този дух остава непроменен и в достигналия до нас Устав на Народообразователно дружество „Наука” от 1907 година. В глава ІІІ „Състав на дружеството”, чл. 4 четем: „Дружеството има неопределено число членове, без разлика на пол, религия и народност.” Членовете на Народообразователно дружество „Наука”, съгласно същия член на Устава, биват действителни, благодетелни и почетни. Това степенуване в три категории има ясен разграничителен белег, критерий – членският внос.
За действителен член се счита всеки, който при записването си предплати не по-малко от 1 лев и после за всеки месец плаща по 50 стотинки.
         За благодетелен член се счита всеки, който подари наведнъж на дружеството 60 и повече от 60 лева. Непрекъснатото членство също се награждава с провъзгласяване за благодетелен член. Изисква се 10 години непрекъснато членство. Настоятелството приема и провъзгласява благодетелните членове на годишното събрание. С внимание и уважение се отнасят и към по-бедните. На ония, които подарят на дружеството до 60 лева, се изказва писмена благодарност и се води списък с техните имена.
         Лицата, които имат особени заслуги за дружеството, се провъзгласяват, отново по предложение на настоятелството, на общото годишно събрание за почетни членове. 
         Новоучреденото дружество започва усилена дейност. Още през следващата 1893 г. е приет Правилник за вътрешния ред в читалнята. През месец ноември 1894 г. се открива Народният университет, приема се и се отпечатва Уставът на Дружеството. Според него Настоятелството е длъжно всяка година да дава отчет за състоянието на дружеството. Всяка година трябва да се прави ревизия на сметките и делата. Още на следващата 1895 г. Настоятелството дава първия си отчет.
През 1896 г. се приема Правилник за вътрешния ред на заседанията на дружеството и за пръв път се разиграва лотария от купени предмети. През 1897 г. Министерството на народното просвещение отпуска помощ в размер на 400 лв. и се устройва лотария с дървени предмети.
     През 1898 г. се учредява комисия за одобрение на книги и вестници и Гергьовден се провъзгласява за дружествен празник, който се отбелязва още на следната година, когато се провъзгласяват и първите почетни членове: митрополит Максим, Иван Т. Попов и Тончо Думанов.
1900 г. е приет нов устав, а 1901 г. за почетни членове са провъзгласени йеромонах Кирил Данов, подарил 1000 лв. и Найден поп Николов, дарил 60 лева.
През 1902 г. Народообразователното дружество празнува своя 10-годишен юбилей. Членовете му вече наброяват 95. В библиотеката се получават около 30 вестника и толкова списания, а в главната книга са записани 1053 „разни книги”. По това време председател на Настоятелството е Власи Илиев, подпредседател – Цочо Василев, деловодител – Стефан Дренски, касиер – Христо Лингорски, библиотекар – Михаил Койчев.
През 1910 г. Народообразователно дружество „Наука” прави едно „нововъведение” в своята дейност – за пръв път отчетът на Настоятелството се разпространява в печатен вид.
„Господа членове, миналогодишното настоятелство в своя отчет е искало отчетите ни да се отпечатват, която мисъл ний напълно споделяме, вследствие на което за пръв път излизаме пред вас с печатан отчет. С това нововъведение ний мислим, че дружеството ще извлече само полза, защото от една страна, за да бъдем субсидирани от окръга и държавата, ний трябва да даваме отчет за нашата дейност, а от друга страна един печатан отчет, който ще пръснем в стотина екземпляра, безспорно ще популяризира най-широко висококултурните задачи, които дружеството ни преследва по отношение гражданите на Троян, които поне в едно бъдеще ще се почувстват повече задължени да подкрепят това дело.”
В този отчет се съобщава, че за благодетелни членове се провъзгласяват 18 души и 1 сдружение – Абаджийският еснаф, който е подарил на дружеството 200 лева. Също така става ясно, че в началото на 1911 г. членовете на дружеството са 123. В приложената таблица те са разпределени по професия и пол. Прави впечатление, че всички членове са мъже, няма нито една жена. Освен това болшинство имат учителите и чиновниците – съответно 25 и 30 члена.

Учители
Чиновници
Занаятчии
Търговци
Адвокати
Дух. лица
Лекари
Аптекари
Книжари
Прошеноп.
Предприем.
Ученици
Земледел.
Др. профес.
Всичко
мъже
жени
25
30
17
23
5
3
2
1
3
3
1
1
3
6
123
-
        
За периода до войните дружеството постепенно обхваща всички дейности, които са присъщи на едно читалище – поддържа библиотека и читалня; устройва представления и вечеринки; урежда сказки и народен университет. Характерен е стремежът на читалищните управи за набиране на средства – от членски внос, от представления и вечеринки, от дарения, от лотария, от помощи от държавата и общината. Отчетите показват и постоянно нарастване на броя на читалищните членове. В 1896 г. техният брой е 85 души, в 1907 г. – 181, в 1914 г. – 230. (Д. Гимиджийски, с. 18)
         Трябва да се отбележи, че до изменението на читалищния Устав през 1922 г. Настоятелството не е било единствен читалищен орган. По устав и по традиция са съществували различни комисии: театрален комитет, комисия по избор на книгите, комисия по събиране на помощи и дарения, комисия по устройване на лотария, комисия по закупуване на място за театрална сграда. Целта е била една – да се ангажират повече членове в дейността на читалището и да се запази демократичният дух на организацията.
         Един от най-важните въпроси на читалището през всичките тези години е бил въпросът за строеж на читалищна сграда. От сградата на оцелялото в пожара 1877 г. училище в църковния двор, през кафенето на Хаджи поп Георги, дюкяна на Цочо Спасов, а след това  – дюкяна на Василица Димитрова Папазова до първата читалищна сграда (съществувала до 1915 г. и построена по инициатива на Спас Василев – тогава помощник кмет, и със съдействието на околийския началник Лещов от глоби и от общински средства) читалището винаги е търсело свой дом.
         Още в 1907 г. се повдига въпрос за строеж на читалищна сграда, защото „старата къщурка над дола”, в която се помещавала читалнята и библиотеката, била малка и неудобна. Общото събрание избира комитет от 5 души – видни граждани, на който възлага да разреши този важен въпрос. Първоначално идеята била да се построи само сграда за библиотека и читалня. След това обаче възниква въпросът и за строеж на театрален салон. Това довежда до оформянето на идеята да се построи обща сграда, в която да се поместят библиотеката, читалнята и театралният салон. С това възниква въпросът за мястото на тази сграда. Преобладаващият стремеж е бил да се намери подходящо място в центъра на града. Пълно единодушие никога не е постигано. Въпросът от обществен се превръща в личен и махленски. В своите спомени Д. Гимиджийски споделя: „Борбите на тази почва са били остри и дълги и са внесли израждане на въпроса до такава степен, че той е станал дори прицел за подигравки: хора нелишени от насмешливост са предлагали сградата да се направи на колелета, та да може да се мести из целия град и да задоволява всички желания.” (стр. 21)
         В 1914 г. читалищната управа се връща на първоначалната идея – сградата за библиотека и читалня да се строи отделно от театралния салон. Причините са следните: първо, старата читалищна сграда вече била съвсем негодна за ползване, заплашвала да се срути, а нямало подходящо за наемане помещение; второ, средствата, с които читалището е разполагало, не са били достатъчни за строеж на театрална сграда; и трето, не е могло да се намери място за строеж на голяма читалищна сграда.
         На 5 април 1915 г. се отдава на предприемач строежът на новата читалищна сграда. Библиотеката се премества в дюкяна (бивша бозаджийница) на Мирчо П. Пеновски. Старото здание се събаря, поставят се основите на новата сграда и строежът спира поради започналата през септември 1915 г. война.
През време на войните целият културен живот в града замира. Читалището не развива никаква дейност. Няколкото немобилизирани читалищни настоятели, останали в града, правят общо три заседания за военните години, на които провъзгласяват за благодетелни членове предимно загинали на бойното поле троянци, чиито близки са направили дарения в тяхна памет.
За положението в Троян след края на войната Д. Гимиджийски пише следното: „ Непосредствено след войната животът се преобрази, хората изглеждаха по-други, отношенията се промениха, нов дух вееше, нова психология владееше обществото…
Младежите, върнали се от войната и несвалили още от гърба си войнишките куртки, защото нямаше с какво да ги сменят, носеха в душите си ужаса на изживяното и някои търсеха почивка, други се отдаваха на общото бунтарско течение, трети пиянстваха и празнуваха освобождението си от фронта. По-възрастните потънаха в грижи по семействата си или се увлякоха от партизанския бяс. Най-младите, израснали без надзор и възпитание през войната, неопитни, се лутаха неопределено и бяха чужди на всяка обществена дейност. Невзелите участие във войната чувстваха  укорните и презрителни погледи на фронтоваците, чувстваха се гузни и се спотайваха, а старите читалищни дейци се бяха омърлушили и нямаха смелост да отпочнат своята някогашна дейност.
Библиотеката стоеше безредно разхвърляна в бозаджийницата, дето беше оставена преди войната, читалищната сграда беше замръзнала в основите си, никаква работа не се вършеше, никаква читалищна поява не се отбелязваше.”
Въпреки това една група интелигентни младежи подканват настоятелството да свика общо събрание. Интересът към читалището обаче е толкова нисък, че събранията се отлагат на два пъти поради липса на посетители. На третия път – на 8 януари 1919 г. – се събират само 22 души. Те решават на „своя материална и морална отговорност” решават да се отвори читалнята и с това да се възобнови дейността на дружеството.
На 2 февруари 1919 г. вече се свиква редовно годишно събрание, на което настоятелството дава отчет за военните 1915 – 1918 години, избира се ново настоятелство и читалищният живот се възстановява.
На две извънредни събрания през същата година читалището разисква въпросът за направеното от Петър К. Балевски предложение за дарение. Петър К. Балевски предлага да направи дар на читалището като довърши със свои средства започнатия строеж на новата читалищна сграда. Предлага също да възстанови на дружеството похарчените преди това средства. Въпреки различните мнения, на събранието на 16 февруари 1919 г. се взема решение дарът да бъде приет. Условието е на сградата да се постави надпис: „Читалня на Народообразователното дружество в Троян, съградена от Мария и Петър К. Балевски”.
В отчета за  1919 г. се посочва, че  са дадени : 1 вечеринка, 1 забава, 1 градинско увеселение, 1 публична лекция на тема „Исторически бележки за гр. Троян и околностите му” и 1 публична реч „Значението на читалищата за просветата на народа”. Дружеството завършва този период с 1848 книги в библиотеката и състояние от 55 678 лева. Действителните членове на дружеството са се увеличили със 100 души – от 210 на 310 в края на 1919 г. Показателно е, че 13 от тях вече са жени.

Учители
Учителки
Чиновниц.
и служ.
Занаятчии
Търговци
Дух. лица
Адвокати
Лекари
Книжари
Просбопис.
Земедел.
Студенти
Ученици
Ученички
Предприем.
Фабриканти
Др. занаятчии
всичко
Всичко

мъже
жени



310
24
7
59
67
50
4
6
2
4
4
5
10
35
4
3
3
21
297
13

През 1920 г. читалищната сграда е построена с дарените от Петър К. Балевски средства. В знак на благодарност за направеното дарение на фасадата на сградата е поставена мраморна плоча с приетия на събранието надпис. Мария и Петър К. Балевски са обявени за почетни членове.
Остава обаче нерешен въпросът за строеж на театрална сграда. През 1919 г. е избран комитет за събиране на помощи. Читалището иска да се отчужди място за строежа на Миразчийското, но Административният съд не допуска отчуждаването, тъй като ”постройката на театър за читалището не било от обществена полза”. Същата година е премахната и сцената в прогимназията, на която са се изнасяли представления и вечеринки. Читалището построява сцена в частното заведение (кръчма) на Мирчо Пеновски и там дава представления до 1924 г. като заплаща и наем. Въпреки неудобствата – сцената е малка, тясна, салонът е прихлупен, задимен и „украсен” с кръчмарски принадлежности, до 1924 г. решение на въпроса не е намерено.
През 1924 г. управата на читалището попада в млади читалищни дейци, които отказват повече да чакат удовлетворително за всички решение на въпроса. На извънредното събрание, състояло се на 16.06.1924 г., се решава строежът на театрален салон да стане при училище „Св. СВ. Кирил и Методий”. Строежът започва на 20 август същата година и салонът е открит на 20.12.1924 г. с комедията на Гогол „Ревизор”.
Театралният салон заема една училищна стая и част от двора на училището. Строежът е на концесия – да се ползва 10 години от читалището, след което да остане собственост на училищното настоятелство. До тогава училищата в града ще ползват салона безплатно. През 1929 г. срокът е удължен на 50 години. Освен от училищата, салонът е ползван от популярната банка за общите й събрания, от всички дружества в града и от политическите партии, а по-късно – и като гимнастически салон на училището.
Въпреки този салон въпросът за място за строеж в по-централните части на града продължава да стои на дневен ред. През 1925 г. читалището получава от държавата място, което преди това е принадлежало на кооперация „Освобождение” и е конфискувано. През 1934 г. читалището го отстъпва на Ловното дружество за строеж на ловен дом като в замяна получава от общината мястото на старото околийско управление - 800 кв. м. в центъра на града.
През 1927 г. читалището е оземлено от фонда на трудовите земеделски стопанства и следващата 1928 г. получава 50 дка земя в местността Шамака. След неуспешни опити да построи почивен дом съвместно с друга организация, читалището отстъпва мястото на телеграфо-пощенци срещу 200 000 лв. и 45 дка земя на Търнето. Телеграфо-пощенци си построяват на отстъпеното място почивен дом, а читалището през 1931 г. засажда на Търнето овощна градина с цел да си осигури сигурни и трайни доходи. Средства за своята дейност читалището продължава да набира и от членски внос, представления, кино.
По това време в обществения живот на града навлизат нови хора – образовани, с широка култура, инициативни. Те са в основата на всички значителни стопански и културни начинания в града – Популярната банка, Водният синдикат, Комитетът за строеж на ж п линията. Мнозина от тях участват в ръководството на Народообразователното дружество – Минко Шейтанов, Димитър Гимиджийски, Андрей Шипковенски, Асен Клисурски, Бочо Шейтанов. Авторитетни и инициативни, те привличат широк кръг граждани за участие в дейността на дружеството.
Читалищната дейност в тези години се разширява неимоверно. През 1926 г. е купен киноапарат, който е инсталиран в театралния салон, а по-късно е преместен в сградата на Популярната банка. През 1924 г. при читалището се открива музейна сбирка, която макар и малка, е още един показател за широкия обхват на читалищната дейност. От 1920 г. се установява една традиция всички изложби на местни художници в града да се дават от името на читалището и с негово съдействие. Друга проява на читалището е Народният университет, който изиграва значителна роля за просветата на гражданите. През 1928 г. при читалището е основана балетна студия за ученици от учителя Аксаков. През 1930 г. със съдействието и участието на читалището е основано музикално дружество „Гусла”. Идеята да се създаде Воден синдикат за електроснабдяването на града също произлиза из читалищните среди.
През 1924 г. читалището става член на Върховния читалищен съюз. През 1928 г. се основава Троянски околийски читалищен съюз и Народообразователното дружество „Наука”става културен център на цялата околия.







ДВЕ ЕМБЛЕМИ НА ЕДИН ГРАД В ПОЛИТЕ НА „СРЕБЪРНАТА ПЛАНИНА”



Градът е Троян, който, както пише първият му историограф Власи Илиев, „в началото се казвал село” и „на мястото на днешния град може би е имало само няколко хана за пренощуване на големите кервани със стоки, а също и на турските войници.”
         Но следите на първите заселници по поречието на река Осъм, където се простира днес Троян, се губят безспорно далеч назад ˗ в края на 14. и началото на 15. век. Мнозина историци са единодушни относно времето и причините за възникването му като попътнопроходно селище около древния Траянов път, дал най-вероятно и името му. В една географска карта от 1689 г. на италианеца Джакомо Кантели да Виньола, издадена в Рим, Троян е отбелязан „Traianac” до р. Ossan, която пък извира от „Monte Argentaro o di Castegnas e Catena del Mondo ot. Asmus Mons.” В превод на български звучи така: „Сребърната планина или планината на Кестените, Световна верига, някога наричана Хемус планина.”
         Първото словесно описание на града се открива в „Краткое политическое землеописание за обучение на Болгарското Младенчество” от Неофит Хилендареца и Еммануила Васкидовича, издадено в Крагуевац през 1835 г.: „Троян, велико село под планината, без турци, и около него има няколко само Болгарски села, които се именуват колиби – на добро място разположено, с една красна църква, и едно Словеннобългарско училище…”
         Втора картина на града откриваме в пътеписа на Ф. Каниц „Дунавска България и Балканът”: „Предприемчивото градче Троян лежи в силно хълмиста долина… Къщите са 600 на брой и буквално са накацали в широк кръг край р. Бели Осъм… Чаршията му е скромна и е съсредоточена главно в търговията със сурови кожи, които се доставят от близката околност. Тези кожи са луксозен артикул за суровите балканджии. Стремежът към модата е проникнал и сред тези синове на Балкана и в магазините, освен домашни потреби, се продават австрийски и нюрнбергски стоки… В Троян има също много тъкачи на шаяк и ковачи на ножове, … а също и дърворезбари, чиито изделия са твърде евтини… Друг поминък на градчето е варенето на ракия.
         Единствената архитектурна украса на града е църквичката, издигната през 1835 г. В хубавите й дърворезби смятам, че съм открил ръката на бащата на прочутия съвременен майстор – попа от Трявна, а подпорите на олтара, украсен с балдахини – две колони от римски произход… Бях зарадван от желанието на местните чорбаджии да издигнат постепенно по-хубава сграда за училището в града. Старата сграда наистина е твърде лоша и малка, за да побере всички деца на тези балканджии, които се стичат в града от отдалечените на часове колиби, за да се ограмотят. Препоръчах на чорбаджиите да започнат час по-скоро новата постройка и сам дадох скромната си лепта за нея.”
За Троян от годините преди Освобождението няколко думи е написал и Захари Стоянов в своите „Записки по българските въстания”: „…Наближихме вече Троян. Най-замечателното здание в тоя град по онова време, българското училище, измазано с жълта краска, гордо и величествено стърчеше над останалите домове. Тоя идол на балканската цивилизация като да съставляваше ироническо противоречие с предателските наклонности на околните колибари, от които пострадаха толкова бунтовници. Видът на тоя паметник на българското бъдеще от един път подигна жлъчката на моите трима съпътници.”
         От тези няколко само описания на града е видно, че в годините преди Освобождението сградите в Троян, които впечатляват пътешественици и хора от други места, идващи в града, са църквата и училището.
         Преди построяването на църквата населението на Троян се е черкувало на няколко различни места – на Кръста до Алдица, на Поляната, а по-късно – на мястото Локвата, където вероятно е имало и малко дървено параклисче, което е служело за подслон само на свещениците, извършващи църковната служба.
         За построяването на църквата голяма заслуга имат преди всичко няколко будни преселнически рода, дошли в Троян в края на 18. и началото на 19. век – Папазовци от Разлог, Балювци от Охрид и Шипковените. Те „не могли да търпят това голямо село – така наричали града тогава, да няма своя църква.”
         Перипетиите около строежа на църквата са свързани с три проблема. На първо място това е необходимостта от специален ферман за строеж, какъвто се е изисквал, съгласно наредбите на турската власт по онова време. На второ място е стоял въпросът да се намерят добри майстори-строители и не на последно – да се определи мястото за строежа на църковния храм.
         Заслугите за получаването на Фермана от Цариград се приписват на Стоян Чалъков – копривщенски бегликчия, българин с влияние пред турската власт, който е издействал и фермана за строежа на църквата „Успение пресветия Богородици” в Троянския манастир през същата година – 1835-та. За намирането на майстори-дюлгери дядо Иван Ковашки от Белиш пътува чак до град Дебър в Македония. Относно възникналия спор за мястото на църквата решаващо се оказва мнението на дядо Станчо Дрянът – влиятелен и почитан гражданин. Той настоял църквата да бъде издигната на мястото на параклиса „Св. Петка” – в средата на Троян, който по това време се състоял от две махали – Горни край и Долни край. За този исторически момент четем в „Спомени и бележки” от свещеноиконом Хр. Ст. Дренски и Власи Илиев следното: „Съгражданите му го послушали и било решено там да се построи църквата. Дядо Станчо откупил свирци, събрали се моми и ергени от цялата нахия и на това място се залюляло буйно хоро. Радостни били всички. Едни играели, други копаели – на смяна… Изкопали около два метра дълбоко.”
         Църквата била построена съгласно повелите на турската власт – без купол, без кръст отгоре и без камбанария. Имала форма на кораб с дължина 35 метра, ширина 15 метра и височина 8 метра. Стените й били дебели 1.60 м, като на крепост, затова при опожаряването на Троян по време на Руско-турската освободителна война през м. август 1877 г. изгорял само покривът и колоните     паднали, но зидовете си останали непокътнати. Върху тях впоследствие троянци наново съградили своя храм.
         Подробно описание на външността на църквата намираме в „Архитектура, иконопис и резба в църквата „Св. Параскева” от Б. Донев: „Стените отвън са нарушени с красиви плитки ниши, които завършват отгоре с полукръгла арка. Между тия ниши има по 5 прозорци, също с полукръгли арки, които дават изобилна светлина във вътрешността. На северната страна има широка входна врата, над която има арковидна плоча с издълбан в примитивен стил релеф. Релефът изобразява Св. Георги, разработен в два мотива, разположени симетрично. В единия мотив Св. Георги е представен като убиващ ламята – злото, над него грее слънце и е под закрилата на ангел с разперени крила. Другият мотив е същият, само че тук липсва ламята. Над вратата има плитка ниша, в която е била нарисувана, види се, Св. Петка.
         На западната стена има също така врата. На южната пък има две такива, от които едната е входна за олтара. Покривът се състои от две наклонени стрехи, а този под апсидата е половина конус.
         Стрехите се разделят от фасадата посредством широк около 50 см корниз, вдлъбнат навътре и съставен от издълбани камъни – варовик и бигор. Някои от тия камъни са скулптирани. Така върху южния корниз има: човешка глава, гълъб, ангел, розетка и змия, на северната – две змии, глава, дракон, ангел и гълъб, на апсидния корниз – три риби, дракон, два гълъба и дърво и на корниза над апсидата – три гълъбчета и един дракон. Под арките върху фасадата, както и между тях, има направени с тухли слънца. С тухли е поставена и годината 1835 на построяването.”
         Информацията относно вътрешната уредба на храма е повече от оскъдна. Известно е, че олтарът е бил от орехово дърво и целият покрит с „хубава резба”. За иконите не се знае почти нищо. Очевидно само външният вид на църквата е давал достатъчно основания на съвременниците да я определят като „една от първите по големина и хубост в България”.
         Найден Чакъров – корифеят на историята на педагогиката и образованието в България, дава своята оценка за духа на хората, сътворили този храм. В своя труд „Развой на учебното дело в Троян до края на ХІХ век” той отбелязва: „За духовен подем у троянци през 30-тях години на миналото столетие ни говори и фактът, че в 1835 или 1836 г. е била построена единствената и до сега градска църква… Сигурно и за построяването на Троянската църква е бил необходим твърде голям напън, за какъвто са способни хора с пробудено обществено и национално съзнание.”
         Освещаването на храма става от епископ Дионисий Ловчански на 3 октомври 1835 г. (стар стил). Според други, сред които и поп Станчо освещаването е станало на празника на Св. Петка същата година. Оттогава  Петковден е храмовият празник на троянската църква.
         Другата емблематична сграда за Троян от годините преди Освобождението безспорно е училището, останало известно вече повече от век като „жълтото училище”, поради факта, че сградата била измазана отвън с жълта боя.
         Близостта на Троянския манастир и благоприятното местоположение на града на пътя между Свищов и Пловдив са безспорни предпоставки за рано пробудената жажда за просвета у местното население. Учителите Илия Белковски и Стефан Памукчиев още в 1873 г. въвеждат звучната метода на преподаване. На Белковски принадлежи и идеята за построяване на новата училищна сграда. С негова помощ е разрешен отново възникналият спор между Горни и Долни край относно мястото на новото училище. Белковски е автор и на плана на сградата. За образец му послужило Пловдивското българско училище, а майсторът-строител е Уста Генчо от Трявна.
Относно финансирането на строежа Найден Чакъров в своето изследване „Развой на учебното дело в Троян до края на ХІХ век” съобщава: „Построяването на „жълтото училище” е станало без каквато и да било външна помощ. За неговото изграждане помагали всички троянци. Бедните граждани давали своя дял за издигането му чрез работа. Учениците помагали при изкопаване на мазето. Тия граждани, които имали гори, подарявали дървен материал. Заможните подарявали и пари. Троянският манастир дал повече от 50 турски лири. Общината разпарцелирала едно общинско място, продавала парцелите и внасяла парите за училището. Освен това бил наложен извънреден налог на данъкоплатците. Събирали се извънредни налози и при издаване на вули за венчаване, при сватби, за прегрешения на еснафите – криво теглене или мерене, при калфенски и чирашки спорове… Накрая, когато трябвало да се доплати зданието, а касата била изчерпана, бил сключен безлихвен заем от заможните граждани. Църковно-училищното настоятелство и кметът определили, кой да даде заем 500 гроша, кой – 1000 гроша.”
         Строежът приключил в извънредно кратък срок. „На 23 април (1872 г.) при стичането на многочислен народ се положил основният камък, а на 26 октомври сградата била готова.” – четем в бр. 9 на вестник „Турция” от 14 април 1873 година.
         Сведения за тази будеща завист у мнозина сграда отново откриваме в изследването на Найден Чакъров: „Новата училищна сграда, – наречена „жълтото училище”, понеже била измазана отвън с желта боя, – била голямо за своето време здание. Била на два етажа, но давала илюзия, че е на три, понеже имала и маза. В долния етаж зданието имало четири големи класни стаи, две по-малки учителски и един широк салон, който побирал всички ученици за молитва. В горния етаж имало четири големи класни стаи и още по-голям салон, в който ставали граждански събрания, тържества и пр. Отстрани на стълбата за общия вход имало две цилиндрични колони, издълбани от камък, докаран от с. Батошево, Севлиевско.
         „Жълтото училище” стърчало високо над останалите къщи. С своята архитектура и големина то служело за показ. Никъде в околните градове нямало такова голямо училищно здание. Троянци, па и българите изобщо, се гордеели с него.”
         За ентусиазма на троянци при строежа на новото училище свидетелства Минко Ив. Марковски в своите „Спомени и очерки из българските революционни движения”: „Работата се почна с голяма грижливост и трескава деятелност. И през лятото се издигна такова великолепно двуетажно училищно здание, което в онова време по величина, красивост и удобство е било второ подир габровското. И наистина външният му красив изглед и величината му правеха голямо впечатление на всеки странен человек. То значително повдигна реномето на Троян и съставляваше за него голяма гордост.”
         Логично следва и обобщението: „Жълтото училище” е сочният плод от Възраждането в Троян. То е дело на задружните усилия на троянци-възрожденци, които са били огрени от една велика мисъл – да се служи на бъдещето на своя народ.”
         Видно е, че в традиционната балканджийска архитектура на Троян преди Освобождението най-впечатляващите сгради са тези на църквата „Св. Параскева” и на „жълтото училище”, показателни за будния дух на троянци. Затова и официалното признаване от турската власт на Троян за град и център на нахия през 1868 г. е един очакван и напълно логичен акт.
         Съдено било обаче троянци кратко време да се радват на тези емблематични за града сгради. По време на Руско-турската освободителна война през м. август 1877 г. градът е опожарен от башибозуци. В пламъците на пожара напълно изгаря „жълтото училище”, а от църквата остават само каменните й зидове. След Освобождението градът като Феникс израства от пепелищата. Първата обществена сграда, която въздигат троянци в 1881 г., е     нова сграда за училище. Вече 133 години тази сграда е мълчалив свидетел на бурната троянска история – сградата на Музея на занаятите в нашия град.