МОЯТ ТРОЯН

Троян… Моят роден град, сгушен в прегръдките на Стара планина, полегнал край синята лента на Осъма…

Градче с минало, настояще и, надявам се, бъдеще…

Възникнало преди повече от 6 столетия край древния Траянов път, в годините на османското владичество приютило бежанци от Дунавска България, Чипровци и Етрополе, Охрид и Одрин – все будни и непокорни българи. Свободолюбивият им дух се преражда в смелите синове на Троян, записали имената си в четите на Филип Тотю, Стефан Македонски, Христо Ботев, в легиите на Раковски, в Българското опълчение…

Тук в ранната есен на 1871-ва по калдъръма на главната улица влизат трима конници. Единият – Апостолът Левски. В късна доба в хана на Васил Спасов десетина троянци се обричат на борбата за освобождение – основават Троянския революционен комитет, за да се присъединят отпосле още, и още, и още…

Тук Марко Иванов Марковски ще ушие знамето на комитета – може би единственото знаме, извезано от мъж. Тук ще се роди Димитър Икономов – Димитриката – Ботевият четник, автор на плана за превземане на кораба „Радецки”.

В горещия август на 1877-ма башибозушка ръка ще подпали моя град. Пламъците на пожара ще погълнат всичко. Ще оцелеят само зидовете на църковния храм, за да възкръсне от тях, като Феникс от пепелта, моят Троян.

Тук по-сетне ще отеква звукът на бакърджийските чукове, песента на грънчарските колелета, отмереният ритъм на калпакчийските пръчки. Сръчни троянки ще втъкат в халища и черги краските на планината, ще извезат върху ризи и престилки омайната красота на треви и билки…

По улицата на троянската чаршия ще направи първите си стъпки Иван Хаджийски – най-видният български социолог и изследовател на душата българска…

Троян – люлка на патриоти, смели борци за народна свобода, забележителни учени и творци: Пенчо Икономов, Найден Чакъров, Никола Шипковенски, Минко Николов, Ангел Балевски… и още, и още… Калейдоскоп от имена… Корените! Те са ни нужни, за да продължим в бъдещето…

Вглеждаме ли се в паметните плочи по сградите?! … Те пазят свидни имена, дати, събития…

Моят Троян!

Където и да отида, винаги ме преследва носталгията и с любов се връщам отново тук – в моя Троян…

                                                                   

ЦВЯТКО (СТЕФАН) ЗЛАТЕВ – ЕДИН ОТ ГОЛЕМИТЕ БУДИТЕЛИ В МАЛКИЯ ГРАД

Годишнините и празниците са повод, живеейки в настоящето, да обръщаме поглед към миналото, да черпим знание и мъдрост, за да продължим в бъдещето. Такъв повод е 160-годишнината от рождението на един троянец и 1 ноември − Денят на народните.

         Празникът е посветен на делото на книжовниците, просветителите, на борците за национално освобождение, съхранили през вековете духовните ценности на нацията. За пръв път Денят на народните будители се чества през 1909 г. в Пловдив.

         На 1 ноември 1923 г. с указ на цар Борис ІІІ е обявен за общонационален празник в памет на заслужилите българи. През 1945 г. е забранен. Честването му се възобновява през 1992 година.

         Редом с имената на многобройните книжовници, светци, мъченици и герои на славното ни и драматично минало стои името и на един малко известен и позабравен днес троянец − Цвятко Иванов Златев.

Роден е в Троян през 1852 година. Баща му е занаятчия – дръндар. Занимава се с разбиване на памук, ярина, вълна. Бедността го принуждава да изпрати Цвятко ученик-послушник в Троянския манастир, където преди години манастирското училище е завършил и големият му син – Коста, който вече е свещеник в Троян.

Още първата година Цвятко прави впечатление с трудолюбието си и с будния си ум. След като завършва манастирското училище, продължава образованието си в Духовната академия в Одеса. В Троянския манастир или в Одеса Цвятко е прекръстен на Стефан и така си остава – с двете имена.

В Одеса Цвятко се оженва за рускинята Олга Кузмова Орлова, чиято майка е българка. Заедно с нея се завръща в родния Троян, но не става свещеник. През 1872 г. е условен за учител по настояване на Илия Белковски – реформаторът на учебното дело в града.

Двамата заедно изработват учебен план и учебни програми за училищата в Троян – по това време три на брой: 4-годишно мъжко начално училище, девическо начално училище и 3-годишно класно училище. Въвеждат нови учебни предмети: геометрия (от Давидов), естествена история (по записки) и френски език. По тези програми троянските ученици учат до Освободителната война през 1877–1878 година. През 1872 г. в освободената от женския метох сграда Белковски и Златев уреждат Девическото училище, в което първи учителки са техните съпруги − Данка Хитрова-Белковска и Олга Златева.

В училището двамата основават библиотека, която се ползва и от учениците, и от гражданите. Освен на учениците, те стават учители и на възрастните − с неуморната си дейност възобновяват разтуреното читалище и с поучителните си слова значително повдигат националния дух у троянци.

Белковски и Златев организират първото честване от троянското гражданство на празника на светите просветители братята Кирил и Методий – 11 май. След отпуск на църквата учителите заедно с учениците, с китки в ръце, пеейки песните „Тоя празник нам дарява” и „Днес славим нашите кръстители”, обикалят улиците на малкия град. Вечерта в осветеното училище учителите дават гощавка за по-видните граждани, като канят и някои от турските големци – мюдюрина и кятипина (секретаря). Под звуците на градския оркестър те заедно с българите се веселят до късно вечерта.

Белковски и Златев са дейни членове и на основания от Левски Троянски революционен комитет.

През 1875 г. обаче Белковски напуска града и се завръща в родното Устово. Цвятко Златев сам поема ръководството на учебното дело в Троян.

След потушаването на въстанието в Ново село през 1876 г., в Троян пристигат множество бежанци – гладни и боси, жени и деца. Златев оглавява комисия, която обикаля дюкяните на троянската чаршия и събира помощи за пострадалите новоселци.

По време на Освободителната война, когато турският башибозук напада Троян, Цвятко Златев организира бягството на троянци към Севлиево и сам с жена си и двете си деца − Борис и Асен, също забягва в Севлиево. Там го заварва Освобождението.

След освобождението на Ловеч Цвятко Златев е нает от губернатора на града за преводач. В скромния си дом посреща Великия руски княз Николай Николаевич, ген. Скобелев, офицерите от Щаба на руската армия.

След Освобождението Цвятко Златев е окръжен управител последователно в Ловеч, Плевен и Разград. Административната работа обаче не му носи удовлетворение и той отново се завръща към учителската професия. Става учител в Троян, Ловеч и Габрово. След това работи като училищен инспектор в Ловеч и Сливен.

На 28 септември 1886 г. – в деня на изборите за Велико народно събрание, Цвятко Златев е един от оглавилите бунта на русофилите в Троян. В края на изборния ден те нападат и унищожават изборните урни, с което изборите са напълно провалени. Златев е арестуван и осъден на 1 година затвор и глоба от 500 лв. Делото е обжалвано, продължава дълго и с идването на власт на правителството на д-р Константин Стоилов всички подсъдими са амнистирани.

С Олга имат четири деца. Тя умира внезапно през 1892 г. във Варна, където е и погребана.

Цвятко Златев, посветил целия си живот главно на учебното дело, умира на 13 май 1906 г. в Ловеч.

Денят на народните будители е повод поне веднъж в годината да си спомним делата и почетем паметта на великите български възрожденци, просветители и революционери...

ЕДИН ЗЛОВЕЩ ДЕН В ИСТОРИЯТА НА ТРОЯН

7 август 1878 година е зловещ ден в историята на Троян. На този ден по време на Руско-турската освободителна война Троян е ограбен и опожарен от турски башибозуци. В пламъците на пожара изгаря целият град – всички постройки. Оцелява само сградата на турския конак, дебелите каменни зидове на църквата и няколко постройки по краищата. Автентични впечатления от тези ужасяващи събития откриваме в спомените на неколцина съвременници.

Всъщност първите признаци за заплаха от нападение над Троян се появяват още на 15 юли 1877 г., когато турска войска, башибозуци и черкези нападат Ловеч. Няколко троянци – калфи там, успяват да избягат и да се спасят. Те донасят в Троян вестта за грабежите и кланетата и всяват смут и тревога сред населението, което не е забравило, че още в 1876 г. башибозуците от Ловешко и Троянско се заканили „да ограбят, изгорят и избият жителите на комитаджийския градец Троян”. Тогава това не станало, но сега опасността отново надвисвала.

         Не закъсняват и първите башибозушки грабежи из селата и колибите, западно от града. След тях идва ред на слуховете, които от време на време изневиделица се понасят над тревожния вече градец – въоръжени башибозуци идват от една или друга посока към Троян. Трябва да се отбележи, че населението не стои пасивно и безучастно в очакване на нападението. Под ръководството на членове на Троянския революционен комитет се организират въоръжени групи от граждани, които охраняват пътищата към града.

         Освен със собствени сили, троянци правят опит да получат помощ за защитата на града и от руските войски, дислоцирани в Севлиево. Иван М. Марковски лично отива при коменданта и от името на троянското население го моли да разпореди изпращането на руска войска или казаци в Троян, за да се запази градът от клане и грабежи. Молбата му не е удовлетворена под предлог, че в Троян няма редовна турска войска. От башибозуците населението само трябва да се пази.

         Страхът от нападение кара мнозина от жителите на града да избягат от домовете си и да се укрият в околните махали, колиби и гори. Турската полицейска власт също напуска Троян. Малцината останали граждани се опитват сами да организират отбраната, разделят се на групи и се отправят на запад и югозапад. Други остават да охраняват самия град.

         Нападението връхлита Троян на 7 август, неделя. В 8 часа сутринта „една многобройна сган башибозуци, идещи откъм север, навлязоха в главната улица откъм долната част на града” – пише Минко Ив. Марковски в своите „Спомени и очерки из българските революционни движения”. Там намираме още достоверни описания на зловещото събитие: „В неделя през целия ден башибозуците разбиваха дюкени и къщи, ограбваха стоки и покъщнини и ги препращаха в техните села, след което запалваха ограбените дюкени и къщи. Убиваха безмилостно всеки млад или стар българин, който не е имал възможност да избяга. Това продължаваше цели три дена. На четвъртия ден, когато вече целият град беше ограбен и опожарен, башибозуците се бяха оттеглили”.

         Още по-поразително е описанието на картината, която заварват завърналите се троянци дни по-късно: „Троянските бежанци и ония от околните махали и села захванаха да се завръщат от Севлиево, от Габрово, от горите. Когато се завърнахме в Троян, що да видиш? Ужасна грозотия!... По цялата главна улица от долни до горни край всички дюкени и къщи превърнати в прах и пепел. Тук-таме се виждаха да стърчат зачервени от ужасните пламъци дувари от здания. Новото мъжко училище, девическото училище, църквата и всички по-големи и солидни здания бяха изгорени. Останали бяха неизгорени, здрави само полицейското здание, което и до днес е запазено, старото училище и няколко малки уединени къщи по краищата. Имаше убити мъже и жени около 20 души”.

В своята история „Град Троян” Власи Илиев също споделя преживяното: „ На 7.VІІІ. малкото въоръжени троянци запазват пътищата западно и югозападно от Троян, но башибозуците ги издебват откъм север и североизток и влизат в града. Троянците се разбягали. Башибозуците цели три дни грабили къщите и най-подир ги опожарили. Пишещият тези редове гледаше нощно време от с. Млечово на 15 км от Троян как пожарът осветляваше хоризонта със своя гигантски пламък. Останаха неизгорени само полицейското здание и вехтото училище, а също и малко къщи по краищата на града. Убити през това време имаше около 20 души, и то повече стари хора”.

Представа за Троян в първите месеци след опожаряването ни дават и спомените на Г. Котлубей – участник в Руско-турската освободителна война. Посетил града преди и след опожаряването, той пише: „Когато пристигнах в Троян, аз бях поразен от представилото се зрелище: от хубаво застроения, достатъчно чист и красив град не бе останала и следа; навсякъде грамади развалини и само на места стърчат голи, обгорели стени. Бях чувал преди, че градът е изгорен от башибозуците, но никога не предполагах, че те не са оставили в буквалния смисъл на думата камък върху камък, и още повече се ужасявах от картината поради това, че в края на юли същата година аз видях в този град красиви, големи къщи, многобройни дюкяни и като цяло – заможност и задоволеност на обитателите. Сега намиращите се в града две сотни казаци, които наблюдаваха Троянския проход, едва можаха да се настанят в няколко оцелели къщи”.

Въпреки ужасното бедствие, жителите на Троян не униват. Марковски пише: „Останалите без подслон троянчани се загрижиха где и как ще прекарат предстоящата тежка зима. Едни почнаха да прекарват материали, за да си направят жилища, други пък решиха да отидат в околните турски села, в които има запазени здрави турски къщи, да прекарат там зимата”.

Възстановяването на града е трудно и бавно. Троян никога не възвръща предишния си достолепен вид. При строежа на жилищата основна грижа е да се осигури подслон за предстоящите зимни студове. На външната архитектура не се обръща особено внимание. Проблем е липсата на дървен материал за строеж. В архива на Музея на занаятите се пазят документи, издадени от Ловчански окръжен управителен съвет. През м. април 1878 г. е изпратено следното писмо до кмета и старейшините в с. Лешница: „Иван Марков Марковски от Троян като е един от изгорелите, дава му се една от къщите на побягналите турци в Лешница, която да превози, за да си направи нужната къща”. Друго писмо, от 15 май 1878 г., отново е до кмета и старейшините в с. Т. Лешница: „Предписва ви се да дадете на Ивана Дочов и на Йова Нидялкова, от Троян, една от къщите на побягналите турци, за да я развалят да си съградят техните изгорени”.

Възстановяването на обществените сгради започва още през следващата 1879 година – с църквата „Св. Параскева”. Народните представители Димитър Икономов и Власи П. Балевски се обръщат за помощ към руското окупационно управление в Търново. За ремонт на изгорената църква, от която са останали само големите каменни зидове, те получават 3000 франка.

Първата изцяло нова обществена сграда, построена в Троян след Освобождението, е сградата, в която днес се помещава Музеят на народните художествени занаяти  и приложните изкуства. Нея троянци строят в 1881 г. за училище. Специално е нает Уста Генчо Кънев от Трявна – един от най-добрите възрожденски майстори-строители. Сградата е двуетажна. На всеки етаж има по шест класни стаи и салон. Входната фасада е оформена в ренесансов стил. Функциите си на училище сградата изпълнява до 1896 г., когато на мястото на изгореното Жълто училище е построена нова училищна сграда.

Тази година се навършват 135 години от опожаряването на Троян – повод да разлистим страниците на немногото книги за историята на нашия град, повод да се преклоним пред смелостта и патриотизма на нашите предци. Нека им отдадем почит за усилията и предприемчивостта, с които са възродили като „Феникс от пепелта” родния ни град.

ДВАМА БРАТЯ ОТ МАРКОВСКИЯ РОД

Не подлежи на съмнение фактът, че Троян, макар и да не става център на мащабни исторически събития в хода на националноосвободителното движение, е гнездо на патриоти и смели борци за национална независимост.

Един от тях е Марко Иванов Марковски. Произхожда, както става ясно от фамилията му, от големия и известен троянски род Марковски. Син е на Иван Марков Марковски – абаджия по занятие и родолюбец по призвание. Човек, с голямо влияние сред населението на града. Кмет на Долни край, когато Троян се е състоял от две части – Горни и Долни край. Член на Троянския революционен комитет…

Роден е на 24 декември 1852 година. След като завършва взаимното училище в 1871-ва, баща му го изпраща в Пловдив да учи занаят – чохаджийство (обшиване със сърма и коприна на горни дрехи от сукно и кадифе). През 1874 г. Марко се завръща в Троян и заедно с брат си Цочо се включват в революционното движение.

На следната 1875 г. Троянският революционен комитет възлага на Марко Иванов да ушие знамето на въстаниците. Проектът е на Тома Хитров – вещ и опитен революционер и най-вече със специално отношение към такъв род творчество. Знамето е трибагреник: червено, зелено, бяло. Червеният цвят е отгоре – като в размирно време. В средата, върху червено квадратно сукно с размери 40/40 см,  от камилска жълто-кафява прежда е извезан разярен лъв без корона. Аргументът на Тома Хитров лъвът да бъде без корона е, че короната е символ на държавата, а България е в робство. Над лъва в полукръг е извезана дилемата „Свобода или смърт”, а под лъва – надписът „Троянски революционен комитет” и годината 1875.

Може би в историята на българските въстания знамето на Троянския революционен комитет е единственото, извезано от мъж.

По решение на комитета на 2 декември 1875 г. Марко Иванов заминава за Румъния. Обикаля българите в Гюргево, Браила, Букурещ и други градове и на 20 януари следната година се завръща, носейки 5-6 револвера и 10 румънски високи калпаци за бъдещите войводи.

Когато през късната пролет на 1876-та Троянският комитет е разкрит и започват масови обиски в домовете на съзаклятниците, за да се търси на първо място знамето – неоспоримо доказателство за революционната дейност на троянци, Марко Иванов го изгаря. Запазва само средната му част – с лъва. След Освобождението този къс от знамето Марко предава на своя брат Минко – авторът на „Спомени и очерки из българските революционни движения”. Минковата дъщеря – Мария Войникова, по-късно предава тази ценна реликва на нашия музей.

След разкритието на комитета и последвалите арести  на 20 август 1876 г. Марковски избягва в Румъния. Скита из Букурещ, Браила, Гюргево, среща се с български патриоти-емигранти. На следващата 1877 г. в Плоещ се записва в ІV дружина на Българското опълчение. Участва в отбраната на Шипка, превземането на Шейново, сраженията при с. Тича. На 4 септември 1879 г. е награден със сребърен медал за отбраната на Шипка.

На 27 октомври 1880 г. е награден със „светлобронзова медал”, учредена на 19 юли същата година от Негово Величество Княза „за спомен на всички ония, които са воювали при Ески-Загра, Шипка и Шейново.”

Същата 1880 г., пак за спомен, в „Славянска светлописница” – фотографското ателие на Тома Хитров в София, Марковски си прави портрет в цял ръст в опълченската си униформа.

По време на Сръбско-българската война от 1885 г. той е телеграфо-пощенски надзорник и участва в построяването на телеграфната линия между Комичина дупка и Комощица.

С това се занимава и след войната – до края на живота си. През 1888 г. е надзорник ІІ разряд в телеграфо-пощенската станция на с. Ташкесен (дн. с. Саранци, Ботевградско), а от 1894 г. се установява в Орхание (Ботевград).

Тук се оженва за Вела Диловска. От няколкото им деца оцеляват само Минко и Стоян. Минко завършва химия в Мюнхен, а Стоян – Свободния университет в София и финанси в Германия.

На 31 март 1922 г. в Орхание свършва жизненият път на Марко Иванов Марковски – безкористен патриот, достоен българин, троянец, заслужаващ почитта и преклонението на всички нас.

Брат на Марко е Минко Иванов Марковски. Той няма такава бурна революционна биография, но неговото дело в никакъв случай не е по-малко значимо.

Всеизвестно е, че троянци има в легията на Раковски, в четите на Стефан Караджа, Филип Тотю, Христо Македонски. Троян дава 8 свои чеда в четата на Христо Ботев. 63-ма са опълченците от нашия край…

До голяма степен обаче техните дела щяха да потънат в забрава, ако не бяха усилията и родолюбивите пориви, подтикнали именно Минко Иванов Марковски да събере факти, документи, спомени на още живи участници в събитията, на близки на загиналите, да ги обобщи и да ни ги завещае. На 15 февруари тази година се навършиха 150 години от неговото рождение.

Мемоарният труд, който ни е оставил, книгата „Спомени и очерки из българските революционни движения” е обемно, задълбочено и ценно изследване на историческите събития в Троян и Троянския край в последното десетилетие преди Освобождението.

          Минко Ив. Марковски завършва основното училище в Троян и учи 3 години в Пловдивската гимназия на издръжка на по-големия си брат Цочо. След това се завръща в Троян и става учител – професия, която упражнява твърде кратко време. През по-голямата част от живота си Минко Ив. Марковски е чиновник в съдилищата в Ловеч, Враца, Плевен.

          Книгата „Спомени и очерки из българските революционни движения” Марковски издава в две части, като само част 1. излиза приживе – в 1902 г. във Враца. Втората част Минко Ив. Марковски подготвя дълго и оставя в ръкопис. Тя излиза 1 година след смъртта му – през 1925 г. в Ловеч от печатницата на Д. Мичев.

И двете части са издадени в печатници, които издават книжна продукция в малки тиражи. Това е и причината от Първа част, отпечатана в 1902 г., да са запазени само единични екземпляри в няколко големи библиотеки. Със сигурност знам, че има екземпляр в НБКМ. От втората част музеят притежава екземпляр, който показваме в тази експозиция.

          През 1976 г. под редакцията на Веселин Трайков и Димитър Марковски издателство ОФ издава в едно книжно тяло двете части. Съществен принос за осъществяването на това издание има и Музеят на занаятите в лицето на неговите уредници по това време Ганко Цанов и Пенка Петрова-Голийска, които оказват огромна помощ за уточняване на определени факти и съставят 348 пояснителни бележки, поместени в края на книгата.

          В Първата част от мемоарите на Марковски се разглеждат събитията в Троян в периода 1868 – 1873 година.

          Втората част обхваща периода 1873 – 1877 година.

          В изданието от 1976 г. е добавена и Трета част от още 7 глави, намерени в ръкопис в архива на автора. В тях са описани събитията около арестуването на членовете на Троянския революционен комитет, тежката им съдба в затворите в Ловеч, Търново и Русе, присъдите и неочакваното помилване. Минко Ив. Марковски описва в отделна глава ограбването и опожаряването на Троян – събитие, изключително трагично, от което тази година се навършват 135 години.

В експозицията, която сме подредили в Музея на занаятите, освен ръкописи на автора, показваме изданието на Част 2. от 1925 г. и изданието от 1976 г., документи, показващи достоверността на описваните факти и събития – писма и лични свидетелства на участници.

          В табла представяме фотографии и биографични данни за автора, цитати от мемоарите и библиографски списък на негови самостоятелни публикации в периодични издания в периода 1896 – 1908 г. – 22 на брой.

          В процеса на работа над експозицията стана ясно, че нашият съгражданин инж. Илия Марковски – потомък на Марковския род и негов изследовател, съставил родословно дърво на рода, притежава екземпляр от Първата част на книгата, издадена в 1902 година. Инж. Марковски беше така любезен и отзивчив да ни го предостави. По този начин успяхме да допълним и обогатим експозицията и да ви представим и трите издания на труда на Марковски.

          Занимавайки се с личността и делото на Минко Ив. Марковски, мисля, че с основание поставихме надслова на експозицията – „ЛЕТОПИСЕЦЪТ НА ТРОЯН”.