Не подлежи на съмнение фактът, че Троян, макар и да не става център на мащабни исторически събития в хода на националноосвободителното движение, е гнездо на патриоти и смели борци за национална независимост.
Един от тях е Марко Иванов Марковски. Произхожда, както става ясно от фамилията му, от големия и известен троянски род Марковски. Син е на Иван Марков Марковски – абаджия по занятие и родолюбец по призвание. Човек, с голямо влияние сред населението на града. Кмет на Долни край, когато Троян се е състоял от две части – Горни и Долни край. Член на Троянския революционен комитет…
Роден е на 24 декември 1852 година. След като завършва взаимното училище в 1871-ва, баща му го изпраща в Пловдив да учи занаят – чохаджийство (обшиване със сърма и коприна на горни дрехи от сукно и кадифе). През 1874 г. Марко се завръща в Троян и заедно с брат си Цочо се включват в революционното движение.
На следната 1875 г. Троянският революционен комитет възлага на Марко Иванов да ушие знамето на въстаниците. Проектът е на Тома Хитров – вещ и опитен революционер и най-вече със специално отношение към такъв род творчество. Знамето е трибагреник: червено, зелено, бяло. Червеният цвят е отгоре – като в размирно време. В средата, върху червено квадратно сукно с размери 40/40 см, от камилска жълто-кафява прежда е извезан разярен лъв без корона. Аргументът на Тома Хитров лъвът да бъде без корона е, че короната е символ на държавата, а България е в робство. Над лъва в полукръг е извезана дилемата „Свобода или смърт”, а под лъва – надписът „Троянски революционен комитет” и годината 1875.
Може би в историята на българските въстания знамето на Троянския революционен комитет е единственото, извезано от мъж.
По решение на комитета на 2 декември 1875 г. Марко Иванов заминава за Румъния. Обикаля българите в Гюргево, Браила, Букурещ и други градове и на 20 януари следната година се завръща, носейки 5-6 револвера и 10 румънски високи калпаци за бъдещите войводи.
Когато през късната пролет на 1876-та Троянският комитет е разкрит и започват масови обиски в домовете на съзаклятниците, за да се търси на първо място знамето – неоспоримо доказателство за революционната дейност на троянци, Марко Иванов го изгаря. Запазва само средната му част – с лъва. След Освобождението този къс от знамето Марко предава на своя брат Минко – авторът на „Спомени и очерки из българските революционни движения”. Минковата дъщеря – Мария Войникова, по-късно предава тази ценна реликва на нашия музей.
След разкритието на комитета и последвалите арести на 20 август 1876 г. Марковски избягва в Румъния. Скита из Букурещ, Браила, Гюргево, среща се с български патриоти-емигранти. На следващата 1877 г. в Плоещ се записва в ІV дружина на Българското опълчение. Участва в отбраната на Шипка, превземането на Шейново, сраженията при с. Тича. На 4 септември 1879 г. е награден със сребърен медал за отбраната на Шипка.
На 27 октомври 1880 г. е награден със „светлобронзова медал”, учредена на 19 юли същата година от Негово Величество Княза „за спомен на всички ония, които са воювали при Ески-Загра, Шипка и Шейново.”
Същата 1880 г., пак за спомен, в „Славянска светлописница” – фотографското ателие на Тома Хитров в София, Марковски си прави портрет в цял ръст в опълченската си униформа.
По време на Сръбско-българската война от 1885 г. той е телеграфо-пощенски надзорник и участва в построяването на телеграфната линия между Комичина дупка и Комощица.
С това се занимава и след войната – до края на живота си. През 1888 г. е надзорник ІІ разряд в телеграфо-пощенската станция на с. Ташкесен (дн. с. Саранци, Ботевградско), а от 1894 г. се установява в Орхание (Ботевград).
Тук се оженва за Вела Диловска. От няколкото им деца оцеляват само Минко и Стоян. Минко завършва химия в Мюнхен, а Стоян – Свободния университет в София и финанси в Германия.
На 31 март 1922 г. в Орхание свършва жизненият път на Марко Иванов Марковски – безкористен патриот, достоен българин, троянец, заслужаващ почитта и преклонението на всички нас.
Брат на Марко е Минко Иванов Марковски. Той няма такава бурна революционна биография, но неговото дело в никакъв случай не е по-малко значимо.
Всеизвестно е, че троянци има в легията на Раковски, в четите на Стефан Караджа, Филип Тотю, Христо Македонски. Троян дава 8 свои чеда в четата на Христо Ботев. 63-ма са опълченците от нашия край…
До голяма степен обаче техните дела щяха да потънат в забрава, ако не бяха усилията и родолюбивите пориви, подтикнали именно Минко Иванов Марковски да събере факти, документи, спомени на още живи участници в събитията, на близки на загиналите, да ги обобщи и да ни ги завещае. На 15 февруари тази година се навършиха 150 години от неговото рождение.
Мемоарният труд, който ни е оставил, книгата „Спомени и очерки из българските революционни движения” е обемно, задълбочено и ценно изследване на историческите събития в Троян и Троянския край в последното десетилетие преди Освобождението.
Минко Ив. Марковски завършва основното училище в Троян и учи 3 години в Пловдивската гимназия на издръжка на по-големия си брат Цочо. След това се завръща в Троян и става учител – професия, която упражнява твърде кратко време. През по-голямата част от живота си Минко Ив. Марковски е чиновник в съдилищата в Ловеч, Враца, Плевен.
Книгата „Спомени и очерки из българските революционни движения” Марковски издава в две части, като само част 1. излиза приживе – в 1902 г. във Враца. Втората част Минко Ив. Марковски подготвя дълго и оставя в ръкопис. Тя излиза 1 година след смъртта му – през 1925 г. в Ловеч от печатницата на Д. Мичев.
И двете части са издадени в печатници, които издават книжна продукция в малки тиражи. Това е и причината от Първа част, отпечатана в 1902 г., да са запазени само единични екземпляри в няколко големи библиотеки. Със сигурност знам, че има екземпляр в НБКМ. От втората част музеят притежава екземпляр, който показваме в тази експозиция.
През 1976 г. под редакцията на Веселин Трайков и Димитър Марковски издателство ОФ издава в едно книжно тяло двете части. Съществен принос за осъществяването на това издание има и Музеят на занаятите в лицето на неговите уредници по това време Ганко Цанов и Пенка Петрова-Голийска, които оказват огромна помощ за уточняване на определени факти и съставят 348 пояснителни бележки, поместени в края на книгата.
В Първата част от мемоарите на Марковски се разглеждат събитията в Троян в периода 1868 – 1873 година.
Втората част обхваща периода 1873 – 1877 година.
В изданието от 1976 г. е добавена и Трета част от още 7 глави, намерени в ръкопис в архива на автора. В тях са описани събитията около арестуването на членовете на Троянския революционен комитет, тежката им съдба в затворите в Ловеч, Търново и Русе, присъдите и неочакваното помилване. Минко Ив. Марковски описва в отделна глава ограбването и опожаряването на Троян – събитие, изключително трагично, от което тази година се навършват 135 години.
В експозицията, която сме подредили в Музея на занаятите, освен ръкописи на автора, показваме изданието на Част 2. от 1925 г. и изданието от 1976 г., документи, показващи достоверността на описваните факти и събития – писма и лични свидетелства на участници.
В табла представяме фотографии и биографични данни за автора, цитати от мемоарите и библиографски списък на негови самостоятелни публикации в периодични издания в периода 1896 – 1908 г. – 22 на брой.
В процеса на работа над експозицията стана ясно, че нашият съгражданин инж. Илия Марковски – потомък на Марковския род и негов изследовател, съставил родословно дърво на рода, притежава екземпляр от Първата част на книгата, издадена в 1902 година. Инж. Марковски беше така любезен и отзивчив да ни го предостави. По този начин успяхме да допълним и обогатим експозицията и да ви представим и трите издания на труда на Марковски.
Занимавайки се с личността и делото на Минко Ив. Марковски, мисля, че с основание поставихме надслова на експозицията – „ЛЕТОПИСЕЦЪТ НА ТРОЯН”.
