„Един необикновен троянец” – така е озаглавил статията си за д-р Стефан
Памукчиев Светолик Милчич в книгата „Сливница”, чийто автор е самият той. По
своята същност това е книга за историята на град Сливница, в която глава 9. е
посветена на нашия земляк.
„Това е може би една от
най-обаятелните личности, работила и живяла в Сливница. За всеки друг, дал по
нещо от себе си „на полза роду”, все може да се намери някое „петънце”, па било
то и клюка, но споменът за доктор Памукчиев е останал кристално чист. И
причината за това едва ли е само в трагичния му край и отколе спазваната
максима: „За мъртвите или добро, или нищо.” За него като че ли всичко е
синтезирано в изречението, издълбано върху черния базалт на паметника му на
възвишението Бабин дел: „С твоите дела ти обезсмърти себе си.”
Стефан Иванов Памукчиев е
роден на 1 ноември 1894 г. в Троян. Негов дядо е Пенчо поп Иванов (Дякон
Спиридон) – даскал в троянското училище, въвел взаимната метода на обучение.
Учил в Славяно-българското училище на Христаки Павлович в Свищов. В Троян става
учител през 1849 г. и въвежда нови за онова време учебни предмети: Царственика
(преработена като учебник „История славяноболгарская” на Паисий), граматика,
аритметика и благонравие. В Свищов се сприятелява с Петко Р. Славейков и заедно
участват в борбите срещу гръцкото духовенство. Пенчо поп Иванов пише сатира
срещу ловешкия владика Мелетий I, изпраща дописки до цариградските вестници и така
спомогнал за неговото отстраняване.
Баща на д-р Памукчиев е Иван Памукчиев – „даскал Иван”,
както го наричали неговите съвременници и както остава в историята на учебното
дело в Троян. След началното образование, завършва и двата съществуващи по
онова време класа в Троян. Трети и четвърти клас учи в Ловеч. В Троян е учител
от 1885 до 1901 година. Той е първият главен учител на Троянското основно
училище след отделянето и обособяването на класното училище. Преди това
учителства в с. Казачево и с. Орешак. 42 години от живота си посвещава на учителската
професия. Наред с това работи и в читалището. Изявява се като актьор и суфльор
в театралната трупа. Певец е в църквата. Събира народни поговорки, приказки,
вярвания, прокоби, баяния, врачувания и ги публикува в Сборника за народни
умотворения. Сътрудник и постоянен настоятел е на списание „Учител”.
Просветителската и обществената му дейност са високо оценени от Министерството
на просветата, което през 1895 г. го награждава със Сребърен медал II степен за граждански заслуги. През 1908 г. по случай 25
години непрекъснато учителстване е награден със „Сребърен кръст” с корона.
От брака си с Рада Минкова Пеновска има три деца: Стефан,
Минко и Донка. Д-р Стефан Памукчиев е по-малкият от двамата му синове. Завършва
с отличие трикласното училище в Троян. Като стипендиант на Министерството на
войната през 1913 г. започва да следва хуманитарна медицина в Медицинския
университет в гр. Лион, Франция. През есента на 1914 г. избухва Първата
световна война. Университетът е затворен, границите на Франция – също. Стипендията
от България е спряна и, за да оцелее, Стефан Памукчиев се захваща да работи
каквото и да е – хамалин по речните гари на Рона и Сона, пренася въглища,
работи всякаква „черна работа”. Така четири години, докато през 1918-та
подновява следването си и се дипломира предсрочно през 1921 година. Завръща се
в България и в Троян.
Още на следващия ден от завръщането му в родния град се
появяват и първите пациенти, които той лекува безплатно в малката стаичка с
чардак в бащината си къща, която едва побира стотиците книги на френски език –
медицинска литература, класика, политика.
Като стипендиант на Министерството на войната обаче
Стефан Памукчиев е длъжен да следва във Военното училище в София. Завършва го
през декември 1922 година. Получава званието санитарен подпоручик и е назначен
за дружинен лекар в 15-а пехотна Ломска дружина във Враца. След една неприятна
случка, довела до съдебно дело срещу него, д-р Памукчиев моли да бъде преместен
от Враца. Молбата му е удовлетворена и през декември 1925 г. е назначен за
дружинен лекар на 25-а пехотна Драгоманска дружина в с. Сливница. Казарменият
лазарет се помещава в едноетажна постройка срещу казармите в края на селото.
Достъпът на цивилното население до нея е строго забранен, а д-р Памукчиев иска
да помага на всички. В съседство обаче са нивите на сливничанина Лозан Тасков.
С него д-р Памукчиев постига споразумение да отстъпи една от тях за строеж на
къща и да обезпечи със свои средства материалите за строежа. Доктор Памукчиев
се ангажира да осигури строителните работници и заплащането им. В замяна на
това 10 години напред той ще живее в къщата без да плаща наем.
Строежът е завършен през 1928 г. и представлява малка
частна клиника с две стационарни помещения за болни, малък салон, личен кабинет
и спално помещение. Предвидени са и два входа – за болните и частен.
Безплатното лекуване на бедните е осигурено.
За малко повече от 10 години престой в Сливница д-р
Памукчиев спечелва обичта на всички и най-вече на децата. Никога не търси
известност, признание или лична полза от своите качества на отличен лекар.
Много пъти през дъждовни и мразовити дни изминава километри пеша, за да навести
своите пациенти, повечето бедни селяни, на които често дава и пари. За Нова
година и Коледа посреща децата с подаръци и лакомства и те много го обичат.
Д-р Памукчиев се отличава от околните и с външния си вид
– строен, висок мъж със стегната походка, стилно облечен, с изискани обноски, със
силно чувство за чест и достойнство, но сдържан в думи и прояви, самотен и
недостъпен за околните. Негова страст са разходките по чукарите около Сливница.
Особено му допада върхът, отбелязан на военните топографски карти като кота
1001 и наричан от местните Попов връх или Илиевски връх. Пред изкачилия се се
открива широк кръгозор към Стара планина и Софийското поле. Това е любимото
място на доктора за отдих и съзерцание.
Странен самотник по душа, той остава недостижим за
опитите на много жени да се сближат с необикновения троянец. В същото време той
стои близо до обикновения отруден човек, до неговата мъка, болка и проблеми.
Интересен е фактът, че за да е на днешното си място жп спирката Сливница
заслуга, макар и косвено, има точно д-р Памукчиев. По онова време пътническият
влак от и за София спира на гара, отдалечена на километър и половина от
Сливница. Когато се прибира от София, доктор Памукчиев не слиза на гарата, а
продължава да се вози. Когато влакът стига до селото, дръпва внезапната
спирачка, влакът спира, веднага се появява сащисаният кондуктор, на когото
докторът най-възпитано си плаща глобата и обяснява, че тук трябва да има
спирка. След като това се повтаря
няколко пъти, пътуващите за Сливница, щом им се мерне на софийската гара
пелерината на Памукчиев, са спокойни, че няма да слизат на отдалечената
сливнишка гара, а ще могат да сторят това почти в селото. След известно време
спирката на влака действително е преместена там.
През 1930 г. д-р Памукчиев е произведен в чин санитарен
капитан. Всеотдайната му и безкористна служба на войска и общество не остава
незабелязана. На 6 май 1937 г. – Деня на
храбростта, санитарен капитан д-р Стефан Памукчиев е награден с орден „За
военна заслуга” V степен с корона.
Същия ден в София е осветено новото бойно знаме на
дружината. Три дни по-късно, на 9 май 1937 г., неделя, драгоманци са строени
пред казармите. Те трябва да се простят със старото знаме и да се закълнат пред
новото, целувайки го. На церемонията присъстват командирът на I-ва пехотна Софийска дивизия генерал-майор Константин
Лукаш, командирът на 25-а пехотна Драгоманска дружина полк. Пангаров, кметът
Кръстьо Попов, поп Димитър, учителите, учениците, цялото гражданство. Всеки
офицер и войник минава под старото знаме, прощава се с него като го целува,
след което минава под новото знаме с извезаните в четирите му краища символи на
цар Борис III,
прекръства се, целува го и се връща обратно в строя.
Когато идва редът на д-р Памукчиев, той целува старото
бойно знаме и за всеобща изненада не прави същото с новото. Веднага последва
безкомпромисната заповед: „Памукчиев, кръгом!” Всички изтръпват. Докторът е принуден
да се върне. Това е страшен удар върху честта и личното му достойнство.
Защо постъпва така? Може би защото като убеден
републиканец не иска да целува едно
натруфено със символите на потомъка на Кобургската династия знаме – акт, който
по своята същност е и клетва за лична преданост към монарха? Може би поради
радикално леви убеждения, изповядвани от цялото му семейство? Можем само да
гадаем…
Към 2 часа след обяд от силната горещина в строя припада
войник. Занасят го в намиращия се наблизо военен лазарет. Д-р Памукчиев му оказва
помощ, след което сваля златния часовник от ръката си, подава му го и казва:
„Ти си последният войник, на когото помагам…”
Заключен в кабинета си в лазарета, той написва двете си
предсмъртни писма. Вечерта пронизва челото си с куршум от личния си офицерски
пистолет. В един часа на обяд на следващия ден вратата на кабинета му е разбита
от санитарния фелдфебел Георги Радев в присъствието на свидетели от дружината.
Докторът е намерен мъртъв с простреляна глава върху писалищната маса…
Трагичната му смърт потресла Сливница и околните села. При
изпращането на тленните останки на д-р Стефан Памукчиев в Сливница се стичат хора отвсякъде, за да му отдадат последна
почит. Погребението е тук – в родния Троян.
Жителите на Сливница организират общограждански комитет,
който събира средства и издига паметник на д-р Стефан Памукчиев на Бабин дел,
обърнат с лице към Сливница. Надписът върху лицевата му страна гласи: „С твоите
дела ти обезсмърти себе си.”
*В читалищната библиотека постъпи дарение от Светолик
Милчич, автор на книгата „Сливница” и материала за нашия земляк. Повече
информация за д-р Памукчиев можете да откриете именно в нея.
