ФИЛИП СТАНИСЛАВОВ И НЕГОВИЯТ „АБАГАР”

Филип Станиславов е роден около 1608 г. в с. Ореш, Свищовско, в семейството на павликяни, приели католическата религия, за да се избавят от преследванията на гръцкото духовенство и турската власт. Павликянството е еретическо християнско религиозно движение, проповядващо, че материалният свят е продукт на Злото, а духовният – на Доброто. Именно сред павликяните францисканските монаси-мисионери намират нови последователи на католицизма. През 1622 г. по време на папа Григорий 15. Ватикана учредява Конгрегация за разпространение на вярата. В Рим, Лорето и Болоня се създават специални колежи, които да обучават и подготвят будни младежи от други народи за учители и мисионери в родните им места. Всяка година Конгрегацията поема разходите за обучението на шест български момчета в славянския колеж в Лорето.

          Там от 1627 до 1633 г. се обучава и Филип Станиславов. Изучава теология, история, география, италиански и латински език. В училището се преподава на хърватски език. Филип Станиславов знае още турски, татарски и влашки. Ръкоположен е за свещеник в град Анкона. От 1633 до 1635 г. е в Рим, в папската курия, където е официален преводач на папа Урбан 8.  от славянски и други езици.

По искане на епископ Илия Малинов се завръща в България, в родния си край и става млад мисионер. През август 1648 г. става епископ на Никополската католическа епархия. Много години от живота си прекарва в с. Трънчовица, Плевенско. Там съгражда граматическо училище по подобие на съществуващите такива в Западна Европа. В училището на Станиславов се изучават латиница и латински език, богословски дисциплини, но също и кирилица. За този период от живота му са характерни непрекъснатите пътувания, усилният стремеж за отваряне на училища и изграждане на църкви, за подготовка на учители и свещеници за нуждите на българите-католици.

Филип Станиславов мисионерства в Източна България и Добруджа, Шумен, Варна, Каварна, Баба-дага, Мангалия, Аперман. Твърде популярен е заради демократичното си поведение и умението да се приспособява към тежкия живот. Той неуморно работи за духовното издигане на сънародниците си. За своите начинания търси помощ от всякъде, и когато не я намира, със собствени сили, а понякога и със собствени средства, издига молитвени домове.

Желанието му българите да бъдат образовани го кара да подготви и отпечата в Рим на 6 май 1651 г. малка книжка, сборник с молитви – „Абагар”. Това е първата печатна книга на новобългарски език и е предназначена за нуждите на католическата църква в България.

Книгата е отпечатана на кирилица само на едната страна на 5 големи листа с ширина 44.5 см и височина 33.5 см. Хартията е италианска, тънка, но груба. В долната си част листовете са номерирани с кирилски буквени цифри. Върху всеки лист текстът е напечатан на 4 тесни колони, всяка обградена с рамка от орнаменти. Книгата е украсена с 9 гравюри, изобразяващи различни светии, изрязани върху дърво, с размер 6.5/10 см , разположени между отделните текстове.

Ако колоните се изрежат и наредят последователно, се получава лента, дълга около 5.80 метра. Това дава възможност сборникът да се оформи като свитък и да се носи като амулет, „наместо силни мощи”, навит около кръста или около лявата ръка. Възможността книгата да се носи като муска е едно от обясненията на нейното заглавие. Абагар са се наричали  специални муски, които павликяните носели със себе си, за да се предпазят от лоши сили.

Друго обяснение е свързано с включеното в нея апокрифно послание на ефеския цар Абагар до Иисус Христос. Според древно предание Иисус го излекувал чрез силата на Божието слово и чрез Убрус – кърпа, запазила образа на Христос. Този текст, считан за апокрифен още през 4. век, стои в основата на множество амулетни (апотропейни) текстове, разпространявани в цяла Европа. Другите апокрифи в „Абагар” също са с такъв характер – за помощ при болест, за зачатие, за закрила при пътуване, спасяващи от „всякаква злина”, 72-те имена на Господа... Отпечатан е и кратък католически требник на латински език.

Като цяло „Абагар” е сборник, предназначен за целите на католическата пропаганда, но епископ Станиславов го е сътворил за българското общество. Затова езикът му е достъпен за обикновения българин и това обяснява неговата популярност сред народа.

Книгата е израз на грижата на Филип Станиславов за просветата и възпитанието на българския народ. Той е имал не само ясно изразено българско самосъзнание, но и патриотични нагласи. Навсякъде се подписва като „Филип Станиславов, епископ от Велика България”. В послеслова на книгата авторът пише: „Както пчелата събира мед и восък от различни и благоуханни цветя, тъй и Филип Станиславов, епископ на Велика България, събра и нареди от различни книги на светите отци своя сборен Абагар и го дари на своя български народ да го носи при себе си вместо силни мощи. Тоя абагар бе напечатан през 1651 година на 6 май в светия град, където почиват телата на Петър и Павел”.

Днес от „Абагар” са запазени едва 17 екземпляра. „Абагар” е във фондовете на библиотеки в Рим, Виена, Париж, Копенхаген, Брюксел, Одеса, Москва, Лайпциг. Един екземпляр се пази и в София – в НБКМ.

Освен на „Абагар”, Филип Станиславов е автор и на текстове с пътеписен характер като „Описание на Северна България”, издаден в 1659 г., написан на италиански език, преведен и издаден на български едва в 2012 година.

Филип Станиславов умира през 1674 г. в Никопол. До нас е достигнала надгробната му плоча: „Овди почива г-н Филип Станиславов, епископ Никополски. 8 август 1674 г.” Надписът върху камъка е издълбан с латински букви. Надгробният паметник стои на видно място в експозицията на Регионален исторически музей – Плевен. Донесен е там от Никопол през 1982 година. Няма данни кой, кога и къде го е намерил. Потъмнелият от времето камък е единственият оригинал, стигнал до наши дни. Вместо „Абагар”, във витрина се пази нейно фототипно издание. Няма и снимка на Станиславов. Изложеният в експозицята портрет е рисуван от худ. Иван Стоилов – Бункера.

Независимо от давността на времето, Филип Станиславов остава в историята като родолюбец, духовник, книжовник български, един от първите и най-ревностни радетели за просветното издигане на българите, духовник-воин и реформатор. За него съвременникът му епископ Петър Богдан – Бакшев казва, че е „патриот” и „извънредно дързък и буен”.

„В скромните текстове, събирани и писани през 17. век, той израства като книжовник-будител и изпреварва почти столетие Възраждането у нас, което настъпва в края на 18. век”. Това е авторитетната оценка за него на Олга Петрова ˗ уредник отдел „Възраждане” в Регионален исторически музей – Плевен.

ПАТРИАРХЪТ НА БИБЛИОТЕКОЗНАНИЕТО

Тази година се навършват 165 години от рождението на Мелвил Дюи. Вероятно за мнозина негото име е почти неизвестно. Той е американски библиотековед,  създател на Десетичната класификация на книгите, която днес е най-разпространената в света, включително и в България.

          Мелвил Луис Кошут Дюи е роден на 10 декември 1851 г. в Адамс Център, Ню Йорк. Завършва лицея в родното си градче, учителства две години и през 1874 г. завършва висше образование в Амхърсткия колеж. Важно значение за неговия по-нататъшен живот имат учителските му години. Те му помагат да изясни педагогическите задачи на библиотеките и да формулира концепцията си за ролята на публичните библиотеки в развитието на съвременното общество. През този период той работи усилено върху самообразованието си и върху систематизиране на знанията си. В края на университетските си години младият Дюи е динамична, всестранно развита творческа личност с огромна работоспособност, целеустременост в постигането на далечни цели, строга самодисциплина и самоконтрол.

          Най-съществен етап от живота на Дюи е периодът  1874–1906 г., през който той работи творчески в различни области на библиотечното дело. През този 32-годишен период Дюи променя работното си място само 4 пъти. Първите две години е асистент-библиотекар и директор на библиотеката при Амхърсткия колеж. Следващите 7 години в Бостън работи главно в помощ на библиотеките. Шестте години след тях е директор на библиотеката при Колумбийския колеж в Ню Йорк и професор по библиотечно дело в библиотечното училище при колежа. През последните 17 години (1889–1906) е директор на Нюйоркската публична библиотека в Олбъни и на Държавното библиотечно училище при Нюйоркския университет.

          Работейки като библиотекар в колежа в Амхърст, се оформя идеята на Дюи за създаване на класификационна система, която да осигури бързо и лесно намирането на книги по всеки въпрос благодарение на систематичното им групиране на лавиците по съдържание. Първото издание на създадената от него Десетична класификация (1876) включва около хиляда деления и е с обем 42 страници. Създавайки таблиците за практическите нужди на своята библиотека, Дюи не подозира, че след време тя ще му донесе световна известност. Докато е жив Дюи, таблиците претърпяват 12 издания, като при всяко следващо обемът им значително нараства. Днес ДКД заема първо място в света по брой на преводите и по брой на страните, които я използват – 135. Около 85% от всички библиотеки в САЩ и Канада класифицират своите фондове (книги, периодика, филми, картини и др.) по ДКД. Тя се ползва и в централизираната каталогизация, която се осъществява от Библиотеката на Конгреса от 1900 г. по идея на Дюи и продължава и до днес. ДКД е преведена на около 40 езика, сред които на арабски, гръцки, датски, иврит, испански, италиански, норвежки, руски, турски, фарси, френски, хинди, японски. ДКД е първата класификационна система, чиито таблици се изготвят с помощта на специално създадена компютърна програма, поради което от 1993 г. нейното 20-то пълно издание се публикува в електронна форма и на компакт диск, който може да се използва в персонален компютър, а 21-вото издание (2003) е и на CD-ROM. То се състои от 4 респектиращи тома, чийто обем е около 4000 страници. Много водещи специалисти в областта на библиотечната класификация твърдят, че ДКД е най-добрата библиотечна класификация, създадена досега в света.

През многовековната история на библиотеките в тях са работили стотици забележителни личности - писатели и поети, философи и богослови, учени, сред които и немалко математици, но едва през 1876 г. на 25-годишния учител по математика М. Дюи му хрумва идеята да обяви библиотечната работа за самостоятелна професия, а библиотекарите – за специалисти, които са обединени от общи цели и интереси. През 1876 г. Дюи за пръв път лансира и друга своя идея – за общественото утвърждаване на библиотечната професия чрез обединяването на библиотекарите в свой собствен професионален съюз. За да постигне целта си, Дюи организира първия библиотечен конгрес в света във Филаделфия през 1876 г.  по случай 100-годишнината от приемането на Конституцията на САЩ, като поема за своя сметка всички организационни разходи. Въпреки че е най-младият сред участниците, Дюи успява да обедини усилията на съвременниците си и конгресът се превръща в учредителен за Американската библиотечна асоциация (АLА). С основание той е записан под № 1 в регистрите ѝ, като поема и секретарската длъжност, която изпълнява безплатно в продължение на 15 години и е бил неин президент само два пъти. Така Дюи поставя началото на първата в света браншова библиотечна асоциация, която през 2011 г. отбеляза своята 135-а годишнина. През този период тя се утвърждава като най-старата, най-авторитетната и най-влиятелната библиотечна асоциация в света.

През 1876 г. Дюи създава и първото в света библиотечно списание „Library Journal”, което сам редактира и в което публикува поредица от статии, посветени на професията и на проблемите на библиотеките.

          На първата международна конференция на библиотекарите (Лондон, 1877) Дюи изнася доклад, посветен на идеята за пълна демократизация на библиотечното обслужване на народа, като развива концепцията си за опростяване на системата за неговото обслужване чрез въвеждането на свободния достъп до книгите. След бурна дискусия предложението на Дюи е прието и през 1879 г. в гр. Паутукот е открита първата библиотека в света със свободен достъп до фондовете. По-късно тази демократична идея на Дюи се разпространява в цял свят, включително и в България.

          През 1876 г. Дюи реализира и други свои идеи в областта на библиотечната техника. Дюи стандартизира и размерите на каталожната картичка (7,5 х 12,5 см), която създава след внимателен съпоставителен анализ на размерите на картичките, използвани в десетки библиотеки. Стандартизира и размерите на каталожните чекмеджета, предназначени за библиотечните каталози. Размерите на каталожната картичка, предложени от Дюи, са приети в цял свят в качеството на международен стандарт.

          Стремежът към стандартизация навежда Дюи на мисълта за потребността от еднакви съкращения на думите, най-често срещащи се в библиографското описание и каталогизационната практика. Не всички предложени от него съкращения нa думите били приети, но самата идея за стандартизация на съкращенията в библиографското описание получила широк отзвук, който продължава и в съвременната каталогизация.

          През следващите години Дюи става инициатор на десетки проекти, свързани със стандартизация на библиотечното обзавеждане, с  проблемите на стандартизацията в областта на библиотечната работа, обосновава необходимостта от единство на принципите в сферата на каталогизацията и класификацията, поставя на научна основа въпросите за регистрацията на фонда и библиотечната статистика, както и необходимостта да се въведе единна библиотечна документация.

          Широко разпространява идеята си за необходимостта от централно отпечатване на каталожните картички, съдържащи библиографското описание и класификационните индекси на книгите. Отстоява тази си идея в продължение на 20 години, докато през 1900 г. Библиотеката на Конгреса на САЩ не започва експерименталното отпечатване на картичките, което продължава и днес.

          С името на Мелвил Дюи е свързана и появата на библиотечното образование. През 1883 г., на годишната конференция в Бъфало Дюи се обръща към съотечествениците си с призив да подкрепят идеята му за създаване на училище за библиотекари и даже предлага учебно заведение, в което то да се осъществи. Замисълът му се реализира няколко години по-късно, защото среща силна обществена съпротива на женофобите в Колумбия, които внасят доклад пред университетското ръководство против допускането на жени в него. Дюи е обвинен в своеволие и в неспазване на устава на учебното заведение. В статията си „Библиотечното дело като професия за жени” (1886) Дюи пръв обръща внимание върху това, че жените се отличават с редица черти на характера си, които са изключително подходящи за работата на библиотекаря. Започва битката на Дюи за навлизането на жените в библиотечната професия, успял да убеди обществото, че това е самостоятелна професия, достойна за признание и уважение. Преодолявайки трудности от различен характер, първото библиотечно училище не само в САЩ, но и в света започва своето начало към Колумбийския колеж в Ню Йорк на 5.01.1887 г. Първите студенти са група от 3 мъже и 17 жени, които за пръв път в световната история на библиотеките се обучават, за да бъдат допуснати да работят в тях. Дюи е основният преподавател в библиотечното училище. От 108 лекции, изнесени от щатни преподаватели през първата година, 72 са прочетени от Дюи. Той съумява да привлече за лектори най-видните библиотековеди в САЩ. Съвременниците му отбелязват високото ниво на подготовка на библиотекарите в училището и ентусиазма на студентите, които след лекциите при Дюи били готови да се занимават до късно през нощта. Училището има голям успех. Независимо от това, на 5.11.1888 г. Съветът на попечителите взема решение за закриването на училището и освобождава Дюи от всички заемани от него длъжности.

          В началото на 1889 г. Дюи заедно с библиотечното училище, неговите студенти и преподавателите, се премества в гр. Олбъни – административен център на щата Ню Йорк. Там оглавява Нюйоркската публична библиотека, в която работи до 1906 г.

През 1905 г. настъпват сътресения в живота на Дюи, които го принуждават да се оттегли изцяло от активната си библиотечна дейност. С това фактически завършва творческият период в живота му. Причините за неговото оттегляне са много, но най-важната между тях е решителното му сблъскване с рутината и завистта, породени от неговата огромна популярност в Америка и в Европа.

          Би трябвало да се очаква, че Дюи ще потърси спокоен живот, че неговият последен период ще протече тихо и безгрижно в почивка след така щедро изразходваните физически и умствени сили дотогава. Това е било напълно възможно, тъй като е бил материално осигурен от доходите на новите издания на Десетичната класификация. Но той е творец и такъв остава до последния си ден.

          От 1906 г. до края на дните си Дюи се посвещава на проекта си Лейк Плесид Клуб, чието начало поставя през 1895 г., когато създава център за отдих и почивка, предназначен за библиотекари и педагози. В началото клубът започва дейността си скромно – върху 40 декара земя и една вила за почивка на 30 човека. . С времето благодарение на енергичното му и умело стопанско и финансово ръководство дейността на клуба се разраства бързо. Членовете му стават над 1500, а владенията му достигат 40 000 декара, върху които са построени 400 вили с удобства за евтина почивка и спортуване. Дюи бил убеден, че трудът на библиотекаря и учителя е напрегнат, а отдихът в клуба ще им позволи да възстановяват своите сили и здраве.

          Казаното дотук отразява само една малка част от всичко направено от Дюи за библиотеките и за нашата професия. Той оставя много книги и над 500 статии, които са кратки и делови, а мислите и идеите – пределно ясно изложени. Чужд е на мъглявото теоретизиране, публикациите му имат практическа насоченост. Идеите, които застъпва в тях, обаче са новаторски, а начините, които сочи за реализирането им, са достъпни и реалистични. Това го прави един от най-популярните автори сред американските библиотековеди, а влиянието му върху изграждането на библиотечното дело не само в Америка, но и в света е непреходно.

          Мелвил Дюи умира внезапно на Коледа на 80 години (26.12.1931) в Хайландс Каунти, Флорида. Погребан е в Лейк Плесид (щата Ню Йорк).

В историята на библиотечното дело обаче Дюи остава като великият библиотекар, човекът с остро аналитично мислене, който преосмисля основите и същността на публичните библиотеки и библиотечната работа, като ги реорганизира и ги превръща в библиотеки на утрешния ден и на бъдещето.