Началото на музейното дело в Троян се поставя с малка музейна сбирка в читалището, създадена по инициатива на учителя-краевед Власи Илиев Лингорски – автор и на първата история на Троян. Годината е 1924-та. В библиотеката в продълговат шкаф със стъклени витрини са подредени еснафски кондики и чорбаджийски тефтери, рабоши и тапии, стари монети и случайни археологически находки от станциите по римския път и калетата, пръснати в Троянския балкан. По-късно тези експонати са преместени в специален шкаф-витрина и за отговорник на новообразуваната музейна сбирка е избран инициаторът – Власи Илиев.
Той е роден в Троян през март 1866 година. Образованието си получава при известните за онова време учители – Илия Белковски в Троян и Ананас Узунов в Ловеч. През 1893 г. завършва Ломското педагогическо училище и посвещава на учителската професия целия си живот.
Ако през Възраждането училището, църквата и читалището са трите опорни точки на българщината и пробудата, в живота на даскал Власи, както го наричат троянци, има две опорни точки – училището и читалището. Той е един от основателите и най-дейни членове на Народообразователно дружество „Наука” – предшественик на днешното читалище в Троян.
Изключително деен общественик, той е сред инициаторите за построяването на Марковския мост в града през 1899 г. – една от забележителностите на Троян и днес, а в онова време – първата стъпка на троянци към по-висока строителна култура. Власи Илиев е сред инициаторите за прокарване на „модерния водопровод”, сред учредителите на Учителското дружество (1895), сред делегатите на Учредителния учителски конгрес, сред инициаторите да се отвори пазар в Троян, да се построи железопътна линия, да се електрифицира градът. Както споменах в началото, през 1924 г. по негово предложение се поставя началото на читалищна музейна сбирка.
През 1891 г. Власи Илиев пръв от троянци откликва на призива на проф. Иван Шишманов за проучване, събиране и съхраняване на националното фолклорно богатство и предоставя за публикуване в сборника „Народни умотворения” фолклорни материали от Троян. Интересът му към фолклора е постоянен и траен, съпътства го през целия му живот. Събрал е повече от 2000 народни пословици и поговорки, фонетически записани, и много народни песни, които предоставя на Българското народонаучно дружество.
Дело на неговия живот са две книжки, които издава последователно в 1933 и 1934 г. – „Град Троян през 19-ти век. Исторични материали” и „Град Троян. Исторични материали. Част ІІ. След Освобождението (1878 г.) до нашите дни (19 май 1934 г.)”.
В тях Власи Илиев събира парченце по парченце троянската история. Когато се нагърбва с тази задача, е вече 60-годишен. Въпреки това не се уморява да дири столетници, да обикаля махали и селца, да рови из домашни архиви, прашни документи, да търси приписки и податки по полетата на старопечатни книги. Събира оскъдните останки на една история, преживяла три кърджалийски нападения и един башибозушки пожар, от който в града оцелява само една сграда (турският конак) и зидовете на църквата.
Първата част на книгата – „Град Троян през 19-ти век. Исторични материали”, е отпечатана през 1933 г. в София в печатница „Култура” с помощта на Троянската културна дружба в София. Върху 70 страници Власи Илиев събира и подрежда оскъдните сведения от най-старата история на Троян – заселването, кърджалийските нападения, чумавото време, поминъка и занаятите, старата носия, черковния въпрос, освободителните движения, сведения за някои родове и чорбаджии, биографии на троянци.
Втората част Власи Илиев издава изцяло със собствени средства през следващата 1934 г. и отпечатва в печатница „Гутенберг” – Троян. Книгата обхваща историята на Троян след Освобождението 1878 г. до 19 май 1934 година. Обемът този път е по-голям – 152 страници. В тази книга Власи Илиев публикува информация относно географското положение и климата, населението, икономическото положение на Троян (индустрия, скотовъдство, овощарство), кредитните институти, водния синдикат „Троян”, политическите борби, просветата, здравеопазването и културата на града Троян. Много ценни са направените от него „Списък на народните представители от Троянска околия”, списък на кметовете и учителския персонал след Освобождението, на почетните членове на Народообразователно дружество „Наука”, на загиналите троянци във войните от 1912 до 1918 година. И в тази част авторът помества биографии на известни троянци. И в двете части публикува ценни снимки.
Неговата дъщеря – Ангелина Попска, в своите „Спомени за моя баща” съобщава един интересен факт, на който Власи Илиев попада в процеса на своята работа: „При изследване на рода Папазовци той се натъква на хроника, написана на белите полета на една библия от някой потомък на рода. От родовата хроника намира сведения, че родът Папазовци произхожда от Банско, че родът е разпръснат поради едно семейно събитие: турчин искал да изнасили тяхна дъщеря. Тримата й братя убиват насилника. Това убийство ги принудило да избягат от Банско. Единият – Стойко, отишъл в Северна България, другият – Вълчо, – в Южна, а третият – Пенчо, – в Хилендар и се покалугерил с името Паисий. Баща ми се досеща, че тоя Пенчо от Папазовци, прекръстен на Паисий, е Паисий Хилендарски, написал „История славяноболгарская”…
Той пръв посочва Банско за родно място на Паисий. Поради това банскалии го поканиха официално на тържество-годишнина от написването на „История славяноболгарская”.
И днес всяка „разходка” из историята на Троян започва от двете книжки на Власи Илиев, които Музеят на занаятите събра в едно книжно тяло и с помощта на спомоществовател преиздаде през 2006 година.
И още един интересен факт.
Мотото на целия съзнателен живот на Власи Илиев е: „Обществото ни е създало, трябва да му се отблагодарим.” За да го изпълни докрай, той дарява собствената си къща в центъра на града за дневен детски дом на женското дружество „Самосъзнание”. Интересно е да се знае, че преди да дари къщата си неговите наследници получават едно циркулярно писмо със заглавие ”Гръм от ясно небе”. В него той пише, че е изпълнил бащиния си дълг към тях, на всички е помогнал да уредят живота си, всички си имат жилища, сега изпълнява дълга си към обществото като дарява къщата и дворното място за дневен детски дом.
Като учител, просветител, читалищен и обществен деятел Власи Илиев работи с възрожденски идеализъм до края на живота си през 1947 година.
Друг радетел на музейното дело в Троян е Петър Хаджиев. За него с еднаква сила важат определенията: учител-художник, краевед-изследовател, родолюбец…
Роден е на 11 юли 1905 г. в с. Орешак. Близостта на Троянския манастир – огнище на родолюбие, събужда у него отрано любов към историята и родния край, а стенописите на Зографа Захарий – интерес към рисуването. През 1929 г. Петър Хаджиев се дипломира в Държавната художествена академия – София, специалност „Живопис” при проф. Цено Тодоров.
От 1931 г. в продължение на 30 години работи като учител по рисуване, ръчен труд и стенография последователно в Никопол, Разлог, Берковица, Луковит, Угърчин, Орешак. През 1936 г. се установява в Троян и до пенсионирането си работи като учител по изобразително изкуство.
„Да преподаваш наука, където има да откриваш известни данни и истини, и да преподаваш изкуство, където ще боравиш с божественото в душата на ученика, не е все едно – не е все една и съща работата. Художественото възпитание се постига най-целесъобразно чрез подходяща културна среда, повишен художествен усет и интерес у възрастните, художествени паметници, музеи – където се съхраняват всички културни ценности от миналото и настоящето на даден народ, и художествените изложби, в които могат да се видят не само постиженията на отделния художник, но и тия на група художници”.
До тези прозрения, споделени в статията „За учителят-художник” във в. „Хемус” през 1939 г., Петър Хаджиев стига след по-малко от 10 години учителстване. Те се превръщат в смисъл на живота му.
Преподавателската работа не ограничава творческия талант на Петър Хаджиев. Той е учител, но и самобитен художник, родолюбец, изследовател на бита и поминъка на населението в Троянския край, на историческото минало на Троян и региона.
Като художник твори пейзажи, композиции, портрети, натюрморт. Използва различни техники – акварел, масло, туш. В своите картини рисува планините, старите къщи на своя роден край, исторически епизоди от Освободителната война, портрети на възрожденци, Ботеви четници, опълченци, майстори на художествени занаяти.
Петър Хаджиев е и забележителен изследовател на историческото минало на Троянския край. Той е вторият троянец (след Власи Илиев), който посвещава целия си живот на проучването на местните исторически събития. Те са основа за създаването на голям брой документално издържани рисунки, графики, акварели и маслени платна, които илюстрират важни исторически събития – опожаряването на Троян на 7 август 1877 г., моменти от Руско-турската освободителна война.
Наред с исторически сцени, Петър Хаджиев е първият троянски художник, който разработва голяма поредица портрети на личности от националната и местната история, на герои – участници в революционните борби против османското иго Кольо Пачников, ген. Павел Стаев, Тодор Мутевски. Сред поредицата портрети са образите на опълченците Васил Стефанов, Иван Хасъмски, Петър Табаков, на баба Дона Милина – смела патриотка и укривателка на Апостола Левски, на Минко Марковски – летописец на троянската история в последното десетилетие преди Освобождението, на литературния критик Минко Николов, на социолога Иван Хаджийски и редица други.
Хаджиев е първият троянски художник, който посвещава свои художествени творби на народните художествени занаяти и майсторите. Наред с това прави и проучванията „Занаятите в Троян и Троянско”, „Кожухаро-калпакчийският занаят в Троян и Троянско”, „История на обущарския занаят в Троян”, „Форма и украса в духа на старата троянска керамика”.
Специално за троянското грънчарство Петър Хаджиев написва академично издържан труд – „Грънчарството в Троянско: принос към проучването му в града Троян и околните села”, издадена от Българска академия на науките през 1954 година. Това е първото по рода си мащабно изследване на този занаят, незагубило своята актуалност и до днес. Текстът е придружен с 38 черно-бели графики и 8 цветни приложения, дело на автора-художник.
Най-мащабното изследване, което прави Петър Хаджиев, обаче е „Сливовата култура в Троянско отразена в бита и поминъка на населението”. В него авторът разглежда сливовата култура не само като овощен вид, а както е видно и от заглавието, във връзка с бита и поминъка на населението. Към текста Петър Хаджиев прилага 50 графики с туш – отново негово дело, с които онагледява процесите, съдовете и устройствата, използвани при прибирането на сливите, сушенето им, подготовката на сливовата каша, изваряването на ракията и консумирането й.
Изследването е с обем 185 страници – обем, внушителен, доказващ задълбочеността, всеобхватността и прецизността, с които авторът се отнася към изследването така, както го е правил неизменно в своята разностранна, но винаги безкористна и родолюбива дейност.
Интересите на Петър Хаджиев към проучване на етнографията, художествените занаяти, революционното минало на Троян и Троянско са причина през 1939–1940 година читалищното ръководство да му възложи отговорността за музейната сбирка – да я подреди отново и да продължи да я обогатява с нови експонати. На това дело Хаджиев се отдава с цялата си душа и сърце. Проучва и събира материали от цялата околност, свързани с революционното минало на Троян, художествените занаяти и етнографията.
През 1942–1943 година той оформя на втория етаж на гимназията шкаф-витрина с исторически материали, свързани с живота и дейността на Васил Левски (патрон на училището) и местния революционен комитет.
През 1944 г. Петър Хаджиев урежда музейна сбирка със свои авторски материали, портрети, графична рисунки в стаята-скривалище на Васил Левски в Троянския манастир.
Петър Хаджиев има множество публикации в местния печат – статии за Левски, за игумена на Троянския манастир и безценен помощник на руските войски по време на Освободителната война 1877–1878 г. архимандрит Макарий, за Св. Спиридон – патрон на обущари и грънчари, за опълченците Петър Табаков и Васил поп Стефанов, за началото на музейното дело в града.
Като художник той урежда 6 самостоятелни изложби. Със свои творби участва в общи художествени изложби в Ловеч, Плевен, Варна, в първите изложби на СБХ, в изложби на дружеството на „Съвременно изкуство” в София.
Родолюбивото му чувство го прави продължител на благородната българска традиция – дарителството. Негови творби притежават музеите в Ловеч и Плевен, различни държавни ведомства и учреждения. Като истински патриот обаче най-голям брой творби Петър Хаджиев дарява на Музея на народните художествени занаяти и приложните изкуства – Троян. Във фонд „Изобразително изкуство” се съхраняват 76 негови картини – акварел, масло, графика.
Петър Хаджиев изработва също архитектурни проекти за паметници на Ботевите четници Никола Обретенов, Сава Пенев, Димитър Тодоров и Стоян Ловчалията, заловени в с. Бели Осъм след разгрома на четата през 1876 година. Консултант е в изграждането на художествената част на Панорама „Плевенска епопея 1877 година”. Участва в създаването на музейните експозиции в Троян, Троянския манастир и Ловеч. Петър Хаджиев е външен научен сътрудник в БАН на Института за изобразителни изкуства, Етнографския институт с музей и Научния институт „Христо Ботев”.
За творческата си и обществена дейност през 1969 г. е награден с орден „Кирил и Методий” – сребърен.
Жизненият път на Петър Хаджиев завършва в Троян през 1990 година. Остават неговите краеведски и етнографски изследвания. Остават неговите художествени платна, в които продължава да живее частица от духа на художника-родолюбец Петър Хаджиев…
Власи Илиев и Петър Хаджиев са само двама от десетките родолюбиви троянци, благодарение на чиито усилия в града се изгражда Музеят на народните художествени занаяти, Историческият отдел към него, къщите-музей „Иван Хаджийски”, „Спас Балевски”, „Власи Власковски”, десетките музейни сбирки в селата на община Троян. На никого от тях не е издигнат паметник, но всички ние дължим почит и уважение към делата им, резултат на които е съхраняването на местната история, традиции, култура.
