В историята на всеки народ има паметни събития, повод за несекваща гордост на идните поколения. В българската история такова събитие е Руско-турската освободителна война 1877–1878 г., а в троянската история – зимното преминаване на Балкана от отряда на ген. Карцов и битката за завземането на Троянския проход. Тази година се навършват 135 години от това паметно сражение.
Военната операция, осъществена от отряда на ген. Карцов, е едно от най-добре подготвените и проведени действия на руските войски в хода на войната, въпреки изключително трудните теренни и метеорологични условия. Самият главнокомандващ Николай Николаевич не е бил убеден в успеха. Възлагайки на ген. Карцов щурмуването на прохода, заявява: „Ако успееш да минеш – чест и слава, ако не – тогава демонстрирай. Зная, че преходът е почти невъзможен, но ти ще направиш всичко това заради мене”… И ген. Карцов го прави…
Битката продължава 5 денонощия при почти нечовешки условия – дълбок сняг, студ от -27°С, непрогледна мъгла. Въпреки разразилата се в решителния момент снежна виелица, в 1 ч и 10 мин. на 7 януари 1878 г. най-високата част на прохода – Орлово гнездо, където са се укрепили турски военни части, е превзета. Спускането по южния склон предизвиква недоумение и паника сред турските сили в Стрямската долина: „Телеграфът донесе вестта за преминаването на русите през Троян. На всички това ни се стори дори невероятно. През Троян?! И то зиме?! Откровено казано, ние не повярвахме на това известие”. Отрядът на ген. Карцов победно преминава през Христо Даново, Сопот, Карлово, Калояново, за да стигне чак до Галиполи.
Не бива да се забравя обаче фактът, че при провеждането на тази военна операция неоценима помощ на руската войска оказва населението от нашия край – при изтеглянето на оръдия и боеприпаси, при разчистването на снега, при снабдяването с провизии. А един троянец върви начело на походната колона – Христо Иванов Исикийски.
Той е роден в Троян. Бил е монах в Троянския манастир и член на монашеския таен революционен комитет. В размирната 1876 г. завинаги напуска манастирските покои и заминава за Румъния. Записва се доброволец в Българското опълчение.
През зимата на 1877 г. Българското опълчение е в Габрово. Христо Исикийски получава отпуск за коледните празници и се прибира в Троян.
По същото време ген. Карцов, който е в Троян, получава от Главното командване заповед да форсира Балкана – задача трудна и рискована поради суровите зимни условия, липсата на път и добре укрепените на билото турски позиции. Преминаването на прохода изисква опитен водач-българин. Разбирайки това, Христо Исикийски отива в Щаба на войската и доброволно предлага помощта си, тъй като добре познава прохода и пътя през него. Като го вижда в опълченска униформа, командирът приема предложението му.
На следния ден, 5 януари 1878 г., след полунощ руската войска, екипирана в пълно бойно снаряжение, потегля за Троянския проход. В предните колони е Христо Исикийски. Както се очаква, придвижването е бавно, изнурително…
Преминаването на прохода става с бой при Магарешка глава и Орлово гнездо, където загиват и измръзват повече от 150 бойци. Христо Исикийски и руският капитан Швейбуцки тръгват напред в разузнаване. Над с. Текия (сега Хр. Даново) те са убити из засада от турски ариергардни части.
За гибелта на Христо Исикийски веднага е съобщено в Троян, а тялото му – свалено в с. Текия, откъдето трябва да бъде прибрано от близките му.
Бащата на Христо, болен и немощен старец, не се решава да тръгне, за да прибере убития си син. Между близки и роднини също не се намира човек, съгласен да тръгне в тези сурови условия. Дори сред троянските младежи не се намира такъв смелчак. Тогава сестра му Станка решава да отиде сама. През нощта оседлава един кон и бързо напуска града.
След големи усилия, лутания и премеждия по планинските урви и пропасти, вечерта Станка пристига в с. Текия. Представя се на руските части, които останали крайно изненадани и учудени – как е могла тази жена посред такава зла зима да премине повече от четиридесет версти път сама-самичка през планината.
На другия ден, рано сутринта, с помощта на руските войници Станка натоварва на коня трупа на убития си брат. За равновесие от другата страна на самара превързва едно дърво (цепеница). Сбогува се с благодарност с войниците и тръгва обратно към Троян. И сега пътят е труден. Претовареният кон мъчно завзема стръмнините, а виелиците насипват нови преспи и никакви човешки следи не се виждат. Но Станка не се отчайва, върви все напред и с нечовешки за една жена усилия успява да премине планината. Късно през нощта пристига в Троян.
Геройската смърт на Христо Исикийски и смелият подвиг на сестра му Станка развълнували силно тогавашната троянска младеж. За тази чутовна случка те съчинили следната песен:
Повдигнала се й сичка Русия,
сичка Русия и България,
бой да се бият, кръв да прулеят.
Най-напред върви Христо Иванчин.
След него върви млад офицерин,
млад офицерин, млад капитанин.
Първа е пушка, пушка пукнала,
удари Христа, Христа в сърцето,
Христо се виком, виком провикна:
„Олиле, мамо, загинах, мамо,
загинах, мамо, тук на Балкана!
Абер пратете до мойта майка,
до мойта майка, до мойта сестра,
тук да си додат мене да вземат.”
Абер пратили до Христува майка,
до Христува майка, до Христува кака.
Христува майка по пътя ходи,
по пътя ходи, в глава се бие,
за Христа плачи:
„Олиле, Инче, олиле, мама!”
Христува кака по пътя ходи,
по пътя ходи, другари търси
при Христа да иде, Христа да си вземе.
Десетилетия по-късно художникът Петър Хаджиев – учител по рисуване в Троянската гимназия, вдъхновен от подвига й, сътворява две художествени платна: „Станка Исикийска отива за брат си” и „Сестрата на Христо Исикийски”. Т се съхраняват във фонд „Изобразително изкуство” на Музея на занаятите – Троян.
Нека в едноминутното мълчание на 7 януари пред бюст-паметника на ген. Карцов си спомним и за този забележителен наш съгражданин.
Поклон пред мъжеството и саможертвата на Христо и Станка Исикийски!
Няма коментари:
Публикуване на коментар