Градът
е Троян, който, както пише първият му историограф Власи Илиев, „в началото се
казвал село” и „на мястото на днешния град може би е имало само няколко хана за
пренощуване на големите кервани със стоки, а също и на турските войници.”
Но следите на първите заселници по
поречието на река Осъм, където се простира днес Троян, се губят безспорно далеч
назад ˗ в края на 14. и началото на 15. век. Мнозина историци са единодушни
относно времето и причините за възникването му като попътнопроходно селище
около древния Траянов път, дал най-вероятно и името му. В една географска карта
от 1689 г. на италианеца Джакомо Кантели да Виньола, издадена в Рим, Троян е
отбелязан „Traianac” до р. Ossan, която пък извира от „Monte Argentaro o di Castegnas e Catena del Mondo ot. Asmus Mons.” В превод
на български звучи така: „Сребърната планина или планината на Кестените,
Световна верига, някога наричана Хемус планина.”
Първото словесно описание на града се
открива в „Краткое политическое землеописание за обучение на Болгарското
Младенчество” от Неофит Хилендареца и Еммануила Васкидовича, издадено в
Крагуевац през 1835 г.: „Троян, велико село под планината, без турци, и около
него има няколко само Болгарски села, които се именуват колиби – на добро място
разположено, с една красна църква, и едно Словеннобългарско училище…”
Втора картина на града откриваме в
пътеписа на Ф. Каниц „Дунавска България и Балканът”: „Предприемчивото градче
Троян лежи в силно хълмиста долина… Къщите са 600 на брой и буквално са
накацали в широк кръг край р. Бели Осъм… Чаршията му е скромна и е
съсредоточена главно в търговията със сурови кожи, които се доставят от
близката околност. Тези кожи са луксозен артикул за суровите балканджии.
Стремежът към модата е проникнал и сред тези синове на Балкана и в магазините,
освен домашни потреби, се продават австрийски и нюрнбергски стоки… В Троян има
също много тъкачи на шаяк и ковачи на ножове, … а също и дърворезбари, чиито
изделия са твърде евтини… Друг поминък на градчето е варенето на ракия.
Единствената архитектурна украса на
града е църквичката, издигната през 1835 г. В хубавите й дърворезби смятам, че
съм открил ръката на бащата на прочутия съвременен майстор – попа от Трявна, а
подпорите на олтара, украсен с балдахини – две колони от римски произход… Бях
зарадван от желанието на местните чорбаджии да издигнат постепенно по-хубава
сграда за училището в града. Старата сграда наистина е твърде лоша и малка, за
да побере всички деца на тези балканджии, които се стичат в града от
отдалечените на часове колиби, за да се ограмотят. Препоръчах на чорбаджиите да
започнат час по-скоро новата постройка и сам дадох скромната си лепта за нея.”
За Троян от годините преди Освобождението няколко думи
е написал и Захари Стоянов в своите „Записки по българските въстания”:
„…Наближихме вече Троян. Най-замечателното здание в тоя град по онова време,
българското училище, измазано с жълта краска, гордо и величествено стърчеше над
останалите домове. Тоя идол на балканската цивилизация като да съставляваше
ироническо противоречие с предателските наклонности на околните колибари, от
които пострадаха толкова бунтовници. Видът на тоя паметник на българското
бъдеще от един път подигна жлъчката на моите трима съпътници.”
От тези няколко само
описания на града е видно, че в годините преди Освобождението сградите в Троян,
които впечатляват пътешественици и хора от други места, идващи в града, са
църквата и училището.
Преди построяването на църквата
населението на Троян се е черкувало на няколко различни места – на Кръста до Алдица,
на Поляната, а по-късно – на мястото Локвата, където вероятно е имало и малко
дървено параклисче, което е служело за подслон само на свещениците, извършващи
църковната служба.
За построяването на църквата голяма
заслуга имат преди всичко няколко будни преселнически рода, дошли в Троян в
края на 18. и началото на 19. век – Папазовци от Разлог, Балювци от Охрид и
Шипковените. Те „не могли да търпят това голямо село – така наричали града
тогава, да няма своя църква.”
Перипетиите около строежа на църквата
са свързани с три проблема. На първо място това е необходимостта от специален
ферман за строеж, какъвто се е изисквал, съгласно наредбите на турската власт
по онова време. На второ място е стоял въпросът да се намерят добри
майстори-строители и не на последно – да се определи мястото за строежа на
църковния храм.
Заслугите за получаването на Фермана от
Цариград се приписват на Стоян Чалъков – копривщенски бегликчия, българин с
влияние пред турската власт, който е издействал и фермана за строежа на
църквата „Успение пресветия Богородици” в Троянския манастир през същата година
– 1835-та. За намирането на майстори-дюлгери дядо Иван Ковашки от Белиш пътува
чак до град Дебър в Македония. Относно възникналия спор за мястото на църквата
решаващо се оказва мнението на дядо Станчо Дрянът – влиятелен и почитан
гражданин. Той настоял църквата да бъде издигната на мястото на параклиса „Св.
Петка” – в средата на Троян, който по това време се състоял от две махали –
Горни край и Долни край. За този исторически момент четем в „Спомени и бележки”
от свещеноиконом Хр. Ст. Дренски и Власи Илиев следното: „Съгражданите му го
послушали и било решено там да се построи църквата. Дядо Станчо откупил свирци,
събрали се моми и ергени от цялата нахия и на това място се залюляло буйно
хоро. Радостни били всички. Едни играели, други копаели – на смяна… Изкопали
около два метра дълбоко.”
Църквата била построена съгласно
повелите на турската власт – без купол, без кръст отгоре и без камбанария.
Имала форма на кораб с дължина 35 метра, ширина 15 метра и височина 8 метра.
Стените й били дебели 1.60 м, като на крепост, затова при опожаряването на
Троян по време на Руско-турската освободителна война през м. август 1877 г.
изгорял само покривът и колоните паднали, но зидовете си останали
непокътнати. Върху тях впоследствие троянци наново съградили своя храм.
Подробно описание на външността на
църквата намираме в „Архитектура, иконопис и резба в църквата „Св. Параскева”
от Б. Донев: „Стените отвън са нарушени с красиви плитки ниши, които завършват
отгоре с полукръгла арка. Между тия ниши има по 5 прозорци, също с полукръгли
арки, които дават изобилна светлина във вътрешността. На северната страна има
широка входна врата, над която има арковидна плоча с издълбан в примитивен стил
релеф. Релефът изобразява Св. Георги, разработен в два мотива, разположени
симетрично. В единия мотив Св. Георги е представен като убиващ ламята – злото,
над него грее слънце и е под закрилата на ангел с разперени крила. Другият
мотив е същият, само че тук липсва ламята. Над вратата има плитка ниша, в която
е била нарисувана, види се, Св. Петка.
На западната стена има също така врата.
На южната пък има две такива, от които едната е входна за олтара. Покривът се
състои от две наклонени стрехи, а този под апсидата е половина конус.
Стрехите се разделят от фасадата
посредством широк около 50 см корниз, вдлъбнат навътре и съставен от издълбани
камъни – варовик и бигор. Някои от тия камъни са скулптирани. Така върху южния
корниз има: човешка глава, гълъб, ангел, розетка и змия, на северната – две
змии, глава, дракон, ангел и гълъб, на апсидния корниз – три риби, дракон, два
гълъба и дърво и на корниза над апсидата – три гълъбчета и един дракон. Под
арките върху фасадата, както и между тях, има направени с тухли слънца. С тухли
е поставена и годината 1835 на построяването.”
Информацията относно вътрешната уредба
на храма е повече от оскъдна. Известно е, че олтарът е бил от орехово дърво и
целият покрит с „хубава резба”. За иконите не се знае почти нищо. Очевидно само
външният вид на църквата е давал достатъчно основания на съвременниците да я
определят като „една от първите по големина и хубост в България”.
Найден Чакъров – корифеят на историята
на педагогиката и образованието в България, дава своята оценка за духа на
хората, сътворили този храм. В своя труд „Развой на учебното дело в Троян до
края на ХІХ век” той отбелязва: „За духовен подем у троянци през 30-тях години
на миналото столетие ни говори и фактът, че в 1835 или 1836 г. е била построена
единствената и до сега градска църква… Сигурно и за построяването на Троянската
църква е бил необходим твърде голям напън, за какъвто са способни хора с
пробудено обществено и национално съзнание.”
Освещаването на храма става от епископ
Дионисий Ловчански на 3 октомври 1835 г. (стар стил). Според други, сред които
и поп Станчо освещаването е станало на празника на Св. Петка същата година.
Оттогава Петковден е храмовият празник
на троянската църква.
Другата емблематична сграда за Троян от
годините преди Освобождението безспорно е училището, останало известно вече
повече от век като „жълтото училище”, поради факта, че сградата била измазана
отвън с жълта боя.
Близостта на Троянския манастир и
благоприятното местоположение на града на пътя между Свищов и Пловдив са
безспорни предпоставки за рано пробудената жажда за просвета у местното
население. Учителите Илия Белковски и Стефан Памукчиев още в 1873 г. въвеждат
звучната метода на преподаване. На Белковски принадлежи и идеята за построяване
на новата училищна сграда. С негова помощ е разрешен отново възникналият спор
между Горни и Долни край относно мястото на новото училище. Белковски е автор и
на плана на сградата. За образец му послужило Пловдивското българско училище, а
майсторът-строител е Уста Генчо от Трявна.
Относно финансирането на строежа Найден Чакъров в
своето изследване „Развой на учебното дело в Троян до края на ХІХ век”
съобщава: „Построяването на „жълтото училище” е станало без каквато и да било
външна помощ. За неговото изграждане помагали всички троянци. Бедните граждани
давали своя дял за издигането му чрез работа. Учениците помагали при изкопаване
на мазето. Тия граждани, които имали гори, подарявали дървен материал.
Заможните подарявали и пари. Троянският манастир дал повече от 50 турски лири.
Общината разпарцелирала едно общинско място, продавала парцелите и
внасяла парите за училището. Освен това бил наложен извънреден налог на
данъкоплатците. Събирали се извънредни налози и при издаване на вули за
венчаване, при сватби, за прегрешения на еснафите – криво теглене или мерене,
при калфенски и чирашки спорове… Накрая, когато трябвало да се доплати
зданието, а касата била изчерпана, бил сключен безлихвен заем от заможните
граждани. Църковно-училищното настоятелство и кметът определили, кой да даде
заем 500 гроша, кой – 1000 гроша.”
Строежът приключил в извънредно кратък
срок. „На 23 април (1872 г.) при стичането на многочислен народ се положил
основният камък, а на 26 октомври сградата била готова.” – четем в бр. 9 на
вестник „Турция” от 14 април 1873 година.
Сведения за тази будеща завист у
мнозина сграда отново откриваме в изследването на Найден Чакъров: „Новата
училищна сграда, – наречена „жълтото училище”, понеже била измазана отвън с
желта боя, – била голямо за своето време здание. Била на два етажа, но давала
илюзия, че е на три, понеже имала и маза. В долния етаж зданието имало четири
големи класни стаи, две по-малки учителски и един широк салон, който побирал
всички ученици за молитва. В горния етаж имало четири големи класни стаи и още
по-голям салон, в който ставали граждански събрания, тържества и пр. Отстрани
на стълбата за общия вход имало две цилиндрични колони, издълбани от камък,
докаран от с. Батошево, Севлиевско.
„Жълтото училище” стърчало високо над
останалите къщи. С своята архитектура и големина то служело за показ. Никъде в
околните градове нямало такова голямо училищно здание. Троянци, па и българите
изобщо, се гордеели с него.”
За ентусиазма на троянци при строежа на
новото училище свидетелства Минко Ив. Марковски в своите „Спомени и очерки из
българските революционни движения”: „Работата се почна с голяма грижливост и
трескава деятелност. И през лятото се издигна такова великолепно двуетажно
училищно здание, което в онова време по величина, красивост и удобство е било
второ подир габровското. И наистина външният му красив изглед и величината му
правеха голямо впечатление на всеки странен человек. То значително повдигна
реномето на Троян и съставляваше за него голяма гордост.”
Логично следва и обобщението: „Жълтото
училище” е сочният плод от Възраждането в Троян. То е дело на задружните усилия
на троянци-възрожденци, които са били огрени от една велика мисъл – да се служи
на бъдещето на своя народ.”
Видно е, че в традиционната балканджийска архитектура
на Троян преди Освобождението най-впечатляващите сгради са тези на църквата
„Св. Параскева” и на „жълтото училище”, показателни за будния дух на троянци.
Затова и официалното признаване от турската власт на Троян за град и център на
нахия през 1868 г. е един очакван и напълно логичен акт.
Съдено било обаче троянци кратко време
да се радват на тези емблематични за града сгради. По време на Руско-турската освободителна
война през м. август 1877 г. градът е опожарен от башибозуци. В пламъците на
пожара напълно изгаря „жълтото училище”, а от църквата остават само каменните й
зидове. След Освобождението градът като Феникс израства от пепелищата. Първата
обществена сграда, която въздигат троянци в 1881 г., е нова сграда за училище. Вече 133 години тази сграда е мълчалив
свидетел на бурната троянска история – сградата на Музея на занаятите в нашия
град.
Няма коментари:
Публикуване на коментар