ТРОЯН ПРЕДИ 150 ЛЕТА…

Не подлежи на съмнение фактът, че Троян, макар и да не става център на мащабни исторически събития в хода на националноосвободителното движение, е гнездо на патриоти и смели борци за национална независимост.

Един от тях е Марко Иванов Марковски. Произхожда, както става ясно, от големия и известен троянски род Марковски. Син е на Иван Марков Марковски – абаджия по занятие и родолюбец по призвание. Човек, с голямо влияние сред населението на града. Кмет на Долни край, когато Троян се е състоял от две части – Горни и Долни край. Член на Троянския революционен комитет.

Марко Иванов Марковски е роден на 24 декември 1852 година. След като завършва взаимното училище в 1871-ва, баща му го изпраща в Пловдив да учи занаят – чохаджийство (обшиване със сърма и коприна на горни дрехи от сукно и кадифе). През 1874 г. Марко се завръща в Троян и заедно с брат си Цочо се включват в революционното движение.

На следната 1875 година Троянският революционен комитет му възлага да ушие знамето на въстаниците по проект на Тома Хитров. Когато през късната пролет на 1876-та Троянският комитет е разкрит и започват масови обиски в домовете на съзаклятниците, за да се търси на първо място знамето – неоспоримо доказателство за революционната дейност на троянци, Марко Иванов го изгаря. Запазва само средната му част – с извезания от него лъв. След Освобождението този къс от знамето Марко предава на своя брат Минко – авторът на „Спомени и очерки из българските революционни движения”.

Минко Иванов Марковски няма такава бурна революционна биография като своя брат, но неговото дело в никакъв случай не е по-малко значимо.

Всеизвестно е, че троянци има в легията на Раковски, в четите на Стефан Караджа, Филип Тотю, Христо Македонски. Троян дава 8 свои чеда в четата на Христо Ботев. 63-ма са опълченците от нашия край…

До голяма степен обаче техните дела и много факти и събития от троянската история щяха да потънат в забрава, ако не бяха усилията и родолюбивите пориви, подтикнали именно Минко Иванов Марковски да събере факти, документи, спомени на още живи участници в събитията, на близки на загиналите, да ги обобщи и да ни ги завещае.

Мемоарният труд, който ни е оставил, книгата „Спомени и очерки из българските революционни движения” е обемно, задълбочено и ценно изследване на историческите събития в Троян и Троянския край в последното десетилетие преди Освобождението.

Минко Ив. Марковски завършва основното училище в Троян и учи три години в Пловдивската гимназия на издръжка на по-големия си брат Цочо. След това се завръща в Троян и става учител – професия, която упражнява твърде кратко време. През по-голямата част от живота си Минко Ив. Марковски е чиновник в съдилищата в Ловеч, Враца, Плевен.

Книгата „Спомени и очерки из българските революционни движения” Марковски издава в две части, като само част първа излиза приживе – в 1902 г. във Враца. Втората част Минко Ив. Марковски подготвя дълго и оставя в ръкопис. Тя излиза една година след смъртта му – през 1925 г. в Ловеч. В Първата част от мемоарите Марковски разглежда събитията в Троян в периода 1868-1873 година. Тук откриваме ценни сведения относно троянските обществени наредби в турско време и обявяването на Троян за град.

Марковски пише: „ Като по-доверени и по-приближени до турската власт лица естествено бяха чорбаджиите. И затуй Троянското кметство беше дълго време в ръцете на местните чорбаджии. Но след дълги обществени борби кметството бе отнето от тях и бе поверено на Колю Думанов, като человек по-свободолюбив и защитник на сиромашта. Той кметува нещо около година. А подир него в началото на 1868 г. стана нов избор и се избраха за кметове Иван Марков и Дочо Боджаков – първият на Долната махала, или както троянчаните я наричат „Долни край”, а вторият – на Горната махала. И двамата тези кметове си имаха отделни кметски печати и отделни кабакчии (бирници).

В частния си живот по-рано Иван Марков се занимаваше с терзилик, бакаллък, кръчмарлък, по-после с гайтанджилък, като при това ходеше и по търговия с пашкули, бубено семе и пр. в Пловдив, Едрене и Цариград; а Дочо Боджаков – с кръчмарство и други търговии. И двамата бяха хора от средна ръка, заможни и с добро минало; те се трудеха повече за общото добро, отколкото за частните си интереси. И затуй те се ползуваха с почит и уважение, както и с доверието пред съгражданите си. И като общински избраници-кметове – с деятелността си те оправдаха доверието си като направиха в поверената си община доста добро и успех.

До началото на 1868 г. Троян се числеше в реда на селските общини. В него освен кметството имаше само полицейски участък от един чаушин (старшия) с няколко души заптиета (стражари), които под булото на дадената им власт вършеха разни произволи. За твърде малки съдебни и административни работи троянчаните бяха принудени да ходят в Ловеч – разстояние твърде далечно. Това не малко тежеше на троянското население. Още повече му тежеше и това, че когато дохождаха от Ловеч или от другаде някакви чиновници и служащи, като заптии, кадии и др., не се установяваха на ханищата им, а им се даваше конак (квартири) по къщите, гдето бедните раи бяха длъжни богато, но безплатно да ги хранят с каквото „агите” поискат, като: баница, печени кокошки и пр., или ако не – трябваше да се разплита камшикът.

В началото на 1868 г. няколко души по-съзнателни хора, начело с новоизбраните кметове Иван Марков и Дочо Боджаков, енергически се завзеха да премахнат това зло. Те, като имаха пред вид, че градовете са поставени при по-добри условия, намериха за добре да ходатайствуват пред властта да се преименува Троян от село на град (касаба) и се откри нова Троянска нахия (околия).

Първият троянски мюдюрин беше някой си Азизаа, турчин, родом из Албания, с месечна заплата 500 гроша, или 100 лева сегашни пари; той говореше турски, гръцки и отчасти български – колкото да произвежда смях с изопачаването на думите, когато говори. С пристиганието му в Троян представи му се кметът Иван Марков и след като размениха няколко думи, показа му конака – едно общинско, старо, ниско, прихлупено, кирливо здание, в което се помещаваше полицейската стража.

-         Що е това? – попита мюдюринът и се намръщи.

-         Това е конакът ви, мюдюр ефенди – отговори кметът.

-           Конак?! … Това и на яхър не прилича! Хич в такава дупка мюдюрин живее ли? … Щом искате мюдюрин, трябва да му направите конак, какъвто му е приликата, ако не – няма да ви бъда мюдюрин.

След това Иван Марков свика всички кметове от нахията на заседание, в което, като съобщи желанието на мюдюрина, взе се решение да се построи едно двуетажно здание за конак, в който да се помещава мюдюринът, канцеларията му, кятипинът (писарят) му и цялата полицейска стража. Решено и свършено. Наскоро постройката се почна под надзора на Тотя Михов.”

По-натам в повествованието Марковски ни запознава и с първите „подобрения”, които промяната на статуквото на Троян носи. „Троян, като нов градец, не беше урегулиран. Улиците му не бяха постлани с калдъръм; те бяха неравни и кални; тук-таме имаше стъпала от камъни за преминавание от една страна в друга в кално и дъждовно време. Тогавашните кметове, стремляющи се да премахнат и това зло, грижливо се завзеха да поуредят градеца си и въобще във всяко отношение да го поставят на изискуемите се градски условия. Те подбутнаха мюдюрина и тоя последний издаде заповед, щото всеки гражданин, имащ дюкян, къщи или празно място в главната улица, в един известен срок да си направи пред тях калдъръм. И под страх на наказание с глоба и запирание, тая заповед се изпълни и главната улица в късо време почти беше постлана с калдъръм според тогавашния тип. По същий начин последва заповед и за държание чистота в улиците, т.е. всеки да мете най-малко един път в седмицата пред дюкеня или къщата си. Това беше един очевиден прогрес, една гигантска крачка  на Троян по отношение на урегулирането и благосъстоянието му.”

И продължава: „Дотогава пътните сношения на тоя градец с околните бяха много трудни, защото пътищата не бяха шосирани; а поща и телеграф нямаше никак. Най-важното на троянчаните беше да се подобри пътното им сношение с Ловеч, с който град всеки ден имаха работа, обаче и за него не закъсняха да издействуват.” Троянци разбират, че през града ни ще премине русчушкият ваали паша на път за Пловдив, където ще присъства на освещаването на основата на проектираната ж п линия Цариград – Пловдив. Според тогавашния обичай всички по-видни граждани, учители и всички ученици излизат на входа на града откъм Ловеч с китки цветя в ръце, за да приветстват височайшата особа. В уречения ден никой не пристига. На следващия ден троянци отново са на входа на града в очакване, но и този път няма никой. Едва късно вечерта, когато посрещачите вече са се прибрали по домовете си, очакваният висок гост пристига. „Причината на тази отегчителна за троянските посрещачи неразбория беше отсъствието на телеграф и поща” – заключава Марковски.

Към решаването на този проблем троянци пристъпват още на следващия ден. „Сутринта една троянска тричленна депутация, състояща се от Иван С. Казанджиев, Иван Марков и Димитър П. Папазов (Попов) се представи на високия гост – ваали паша – да го поздрави с „добре дошъл” и да ходатайствува чрез него за още някои учреждения и подобрения на градеца. Това ходатайство се състоеше от няколко точки, от които по-главни бяха тези: да се моли н. в. султана да издаде ираде, за да се направи шосе (царски път) между Троян и Ловеч; да се свържат тия два града с редовна поща и телеграф и да се учреди в Троян редовен пазар един път в седмицата.”

Ваали паша обещава на троянци да измоли царско разрешение за построяването на шосе между Троян и Ловеч и за телеграф, а за пощата обещава лично да поеме грижата.

„Измина се месец, два, три… нема заповед, нема никакво разпореждане нито за шосе, нито за телеграф. Троянчани склониха само за направата на шосе, от което се имаше по-голяма нужда, но и то се замълча.  Тогава Иван Казанджиев взе грижата, та направи от страна на гражданите прошение до ваали паша в Русчук. На прошението бе даден ход и наскоро доде заповед за направата на шосето Ловеч-Троян чрез отбиване пътна повинност в работата. Това обстоятелство крайно зарадва инициаторите. Правителствените инженери измериха и планираха шосето и работата, след като се разпредели между населението, се захвана с трескава деятелност.”

Строежът приключва за „година-две”,  свидетелства Марковски и обобщава: „Годината 1868 г. е забележителна за троянчаните не само по изброените до тука подобрения, но и по това, че оттогава захванаха да се свестяват селяните и на политическо поле да се явяват.”

Струва ми се уместно беше „завръщането” към тези страници от историята на Троян, обелязващ тези дни 150 години от обявяването си за град.

ЗОГРАФЪТ НА ТРОЯНСКИЯ МАНАСТИР

Преди 165 години свършва житейският път на един от най-големите художници от епохата на Българското възраждане и основоположник на светската живопис у нас – Захарий Зограф.

Роден е в Самоков.  Иконописното си образование получава при баща си и по-големия си брат Димитър Зограф. Бащата е основател на Самоковската школа и по предание, което се потвърждава от стила на иконите му, е учил иконопис на Атон. Най-ранните икони на Захарий Зограф се датират от 1830 и 1831 година. Те показват, че той още съвсем млад не само е овладял тънкостите на иконописта, но и проявява художническо и народностно самосъзнание. Иконите му са подписани и датирани, като е отбелязал, че е българин от Самоков.

През 1835 г. Захарий Зограф се установява в Пловдив. От тази година датират и най-ранните му писма от продължилата 18 години кореспонденция с неговия духовен баща Неофит Рилски, който остава близък приятел на художника до края на живота му и е запазил писмата на Захарий Зограф – основен извор на сведения за живота му. В годините, когато е в Пловдив, покровители на Захарий Зограф са богатите Чалъкови от Копривщица. Чрез тях през 1837-1838 г. той получава поръчка за икони в църквата „Св. Богородица” в Копривщица – „Успение Богородично”, „Св. Евстатий” и „Св. Георги с житие”. Тук през 1838 г. той рисува и първия си кавалетен маслен портрет от натура – портретът на Неофит Рилски, най-ранният светски портрет в българското изкуство.

Копривщенските икони донасят на Захарий Зограф слава и през следващите години е отрупан с поръчки. През същата 1838 г. изпълнява първите си стенописи- в аязмото на църквата „Св. Богородица” в Асеновград. Тогава той обсъжда с Неофит Рилски желанието си да учи в Академията в Санкт Петербург като му изпраща писмо с молба да пише до одесчаните Палаузов и Априлов „жалебно и молебно” писмо, в което да опише „мурафетът на четката му”. Мечтата на иконописеца обаче остава несбъдната… По същото време Захарий Зограф взема уроци от пътуващи френски художници в Пловдив, които дават тласък на неговите опити в светското изкуство. От това време датират етюдите на художника, неговите първи автопортрети, голи тела. Тогава художникът получава и първата от големите си стенописни поръчки – църквата „Св. Никола” в Бачковския манастир, където работи през 1840 г. и разкрива един съвършено нов подход към традиционната църковна стенопис. Тук за първи път Захарий Зограф представя една от най-емблематичните си жанрови композиции със социален подтекст, която му завоюва голяма известност – групата пловдивски чорбаджии и кокони като грешници в „Страшния съд”, нагиздени в съвременни костюми. Съвременниците специално отиват да видят тази знаменита сцена, както и първият от поредицата стенописни автопортрети.

През 1841 г. Захарий Зограф взема важно решение в личния си живот – оженва се за своята годеница Катерина и се установява в Самоков. Вероятно тогава рисува и акварелния портрет „Кокона Катеринка”. Но работата му го принуждава скоро да се завърне в Бачковския манастир, където рисува другите си емблематични композиции – „Притча за богатия и бедния Лазар” и „Смъртта на богаташа”, които са с подчертано социално-критичен тон, ясен образен език и забележителни женски образи.

Следващият шедьовър на Захарий Зограф са стенописите в Рилския манастир, работени 1844-1845 година. Художникът получава най-важната част от поръчката и Неофит Рилски в своето „Описание на Рилския манастир” отделя специално място на неговите куполи: „Като влази некой перви път в церквата…като гледа много време ненаситно оная красота, която не видвал нигде…не усеща да си наведе главата надолу, така го омагьосва това прекрасно и многопестро изображение церковно”.

През 1847-1848 г . Захарий Зограф работи в нашия, Троянския манастир. И тук зографът рисува свой автопортрет, но най-новото е обширна галерия български светци, царе и патриарси, които се основават на „Царственик” на Христо Павлович (1844). За първи път тук Захарий Зограф рисува и портрети на братята просветители Кирил и Методий, придържащи свитък с азбуката.

Емоционално и ценно описание на Захариевите стенописи в Троянския манастир откриваме в творчеството на забележителния ни краевед Ганко Цанов.

„През 1847-то лето непознат конник спрял в манастирския двор. Зограф бил. Из филибийските църкви станало зографското му кръщене, а в Рилския – делил мегдан с първите майстори. В Троянския манастир дошъл той, за да надвие себе си, да даде на своето изкуство зрелост, дълбочина и онзи скрит огън, който пламти из любовта по делото народно… Тук Зографът ще дръзне да даде ново тълкувание на евангелските случки, ще ги изкара из тяхната канонична вцепененост, ще ги направи понятни и близки. И те ще заговорят със страстта и реализма на живите картини. Нека се гневят благочестивите монаси! Кой ще ги чуе?...

В нашенска люлка ще залюлее Зографът и Богородица. Ще изпише натруфени и студени филибийските чорбаджии (богатия и бедния Лазар).

Кротостта е напуснала сърцето на Зографа: с камъни изгонил гръцкия владика из родния си Самоков. Чак до Македония бил грешен път да сбира пари за училище в Пловдив. Ала скъперниците чорбаджии го подиграли. Отмъщението му над тези „варваре” няма да закъснее много. Гневната му четка ще ги изправи пред невиждан „страшен съд”. На адски мъки са предадени и родоотстъпниците – чорбаджии, кръчмари, лихвари и блудници. Като стадо са ги подбрали дяволи с острите си вили. Успехът на стенописа е невероятен: потресени, суеверните балканджии извадили нож из пояс и изчовъркали огнените очи на дяволите… Неповторимо признание за жигосващата сила на стенописа!

За пръв път в Троянския манастир дръзновената Захариева четка изписва образите на Кирил и Методий! Нарежда ги на лично място между светците, подписва ги „Българските книжници”…

Груповият портрет на двадесетте и седем монаси (в иконостаса) няма особена художествена стойност. Ала придушените в празничните си носии ктитори – троянски чорбаджии, и замръзналите зад тях в безмълвно подчинение съпруги са не само ценен етнографски паметник, но и оригинален опит за рисуване „от натура”.

В манастирската църква има друг Захари. Той прозира през пластовете варварска „украса”: благочестив игумен наредил през 1900 година да заличат срамната картина на „страшния съд”… Под мазилата на казанлъшки „майстор” заглъхнало завинаги и чудното Захариево колело на живота – своеобразен символичен образ на човешкото битие от люлката до гроба. Нравственият му подтекст е ясен: „Човече, кратък е земният ти живот! Като колело! Докато се усетиш, то се търкулило. Затуй: струвай добро, с добро да те споменуват!”…

Не оцелял и изписаният на фасадата на една от постройките разярен тежкогрив лъв, готов за скок срещу причудлив слон (според някои символ на Османската империя). „Културни” дейци от кинематографията при снимането на „Под игото”, за да не губят време, нарисували върху стенописа нужната им картина.

… А там, в нишата на старата църква, Зографът изписал и себе си. С четка в ръка, със светли сини очи, несмутим, пристъпя, сякаш отвъд времето, онзи, който цял живот се мъчи да направи нещо „любородно”, та „да не се удавим и ние, и челядта ни в тая проклета простота”…

Стенописите на Захарий Зограф в Троянския манастир предизвикват голям интерес най-напред сред местното население. Те не само с почуда и възхищение разглеждали Захариевите стенописи, но местните занаятчии заимствали идеи за художествената украса на своите изделия. Ганко Цанов продължава:

„ Що народ, що чудо се извървяло под пъстрите църковни куполи!... По празници и панаири, по сватби и кръщенки… Майстори на каруци, гръмогласни овчари с козиняви торби, делачи на станове, дюлгери с изпечени лица, грънчари от махалите, троянски терзии, ковачи и медникари… Дивели се на чудните краски на Самоковлията и благославяли мълком: „Златна му ръка!”…

Крачели като омагьосани към ковачниците и работилниците еснафите. Бързали булките към становете си. Хващали овчарите и делачите най-преките пътеки, час по-скоро да изработят момини хурки и сандъци. Че пърхали като птици в душите им краските: ще избягат!...

Напълнили се роговете на грънчарите с нови шарила: с ачих охра, със сочна тревна, с гюлбахар (розова) и чивит (ултрамарин). Разпукали цвят по стомни и бардуци горски китки, що никога не вехнат. Надиплили се чудни плетеници по бъклици, кутии и плоски… Приклекнали за скок тежкогриви Захариеви лъвове по къщи и по ханища. Засмели се булчини дари и престилки с топли багри.” (Цанов, Ганко. Вода изпод корена, С. ОФ, 1980, с. 13-15)

Така се оформило цяло течение в украсата на троянските занаятчийски произведения – „Захариеви китки”…

След Троянския Захарий Зограф стенописва Преображенския манастир. Последните му стенописи са в нартиката на църквата на Великата Лавра на Атон през 1852 година – само една година преди да свърши земният път на зографа. Умира по време на епидемия от тиф в родния си Самоков.

Захарий Зограф има щастливата съдба да бъде признат приживе, подобно на великите ренесансови майстори. Той издига социалното положение на художника през Възраждането – от занаятчия, на когото плащат според материалите, до „божествена” личност. С творчеството си Захарий Зограф оказва влияние върху племенника си Станислав Доспевски, който завършва Императорската Академия в Санкт Петербург, върху следващото поколение декоратори и върху цялото модерно българско изкуство.