Преди 165 години свършва
житейският път на един от най-големите художници от епохата на Българското
възраждане и основоположник на светската живопис у нас – Захарий Зограф.
Роден е в Самоков. Иконописното си образование получава при баща
си и по-големия си брат Димитър Зограф. Бащата е основател на Самоковската
школа и по предание, което се потвърждава от стила на иконите му, е учил
иконопис на Атон. Най-ранните икони на Захарий Зограф се датират от 1830 и 1831
година. Те показват, че той още съвсем млад не само е овладял тънкостите на
иконописта, но и проявява художническо и народностно самосъзнание. Иконите му
са подписани и датирани, като е отбелязал, че е българин от Самоков.
През 1835 г. Захарий Зограф се
установява в Пловдив. От тази година датират и най-ранните му писма от
продължилата 18 години кореспонденция с неговия духовен баща Неофит Рилски,
който остава близък приятел на художника до края на живота му и е запазил
писмата на Захарий Зограф – основен извор на сведения за живота му. В годините,
когато е в Пловдив, покровители на Захарий Зограф са богатите Чалъкови от
Копривщица. Чрез тях през 1837-1838 г. той получава поръчка за икони в църквата
„Св. Богородица” в Копривщица – „Успение Богородично”, „Св. Евстатий” и „Св.
Георги с житие”. Тук през 1838 г. той рисува и първия си кавалетен маслен
портрет от натура – портретът на Неофит Рилски, най-ранният светски портрет в
българското изкуство.
Копривщенските икони донасят на
Захарий Зограф слава и през следващите години е отрупан с поръчки. През същата
1838 г. изпълнява първите си стенописи- в аязмото на църквата „Св. Богородица”
в Асеновград. Тогава той обсъжда с Неофит Рилски желанието си да учи в
Академията в Санкт Петербург като му изпраща писмо с молба да пише до
одесчаните Палаузов и Априлов „жалебно и молебно” писмо, в което да опише
„мурафетът на четката му”. Мечтата на иконописеца обаче остава несбъдната… По
същото време Захарий Зограф взема уроци от пътуващи френски художници в
Пловдив, които дават тласък на неговите опити в светското изкуство. От това
време датират етюдите на художника, неговите първи автопортрети, голи тела.
Тогава художникът получава и първата от големите си стенописни поръчки –
църквата „Св. Никола” в Бачковския манастир, където работи през 1840 г. и
разкрива един съвършено нов подход към традиционната църковна стенопис. Тук за
първи път Захарий Зограф представя една от най-емблематичните си жанрови
композиции със социален подтекст, която му завоюва голяма известност – групата
пловдивски чорбаджии и кокони като грешници в „Страшния съд”, нагиздени в
съвременни костюми. Съвременниците специално отиват да видят тази знаменита
сцена, както и първият от поредицата стенописни автопортрети.
През 1841 г. Захарий Зограф взема
важно решение в личния си живот – оженва се за своята годеница Катерина и се
установява в Самоков. Вероятно тогава рисува и акварелния портрет „Кокона
Катеринка”. Но работата му го принуждава скоро да се завърне в Бачковския
манастир, където рисува другите си емблематични композиции – „Притча за богатия
и бедния Лазар” и „Смъртта на богаташа”, които са с подчертано
социално-критичен тон, ясен образен език и забележителни женски образи.
Следващият шедьовър на Захарий
Зограф са стенописите в Рилския манастир, работени 1844-1845 година. Художникът
получава най-важната част от поръчката и Неофит Рилски в своето „Описание на
Рилския манастир” отделя специално място на неговите куполи: „Като влази некой
перви път в церквата…като гледа много време ненаситно оная красота, която не
видвал нигде…не усеща да си наведе главата надолу, така го омагьосва това
прекрасно и многопестро изображение церковно”.
През 1847-1848 г . Захарий Зограф
работи в нашия, Троянския манастир. И тук зографът рисува свой автопортрет, но
най-новото е обширна галерия български светци, царе и патриарси, които се
основават на „Царственик” на Христо Павлович (1844). За първи път тук Захарий
Зограф рисува и портрети на братята просветители Кирил и Методий, придържащи
свитък с азбуката.
Емоционално и ценно описание на
Захариевите стенописи в Троянския манастир откриваме в творчеството на
забележителния ни краевед Ганко Цанов.
„През 1847-то лето непознат
конник спрял в манастирския двор. Зограф бил. Из филибийските църкви станало
зографското му кръщене, а в Рилския – делил мегдан с първите майстори. В
Троянския манастир дошъл той, за да надвие себе си, да даде на своето изкуство
зрелост, дълбочина и онзи скрит огън, който пламти из любовта по делото
народно… Тук Зографът ще дръзне да даде ново тълкувание на евангелските случки,
ще ги изкара из тяхната канонична вцепененост, ще ги направи понятни и близки.
И те ще заговорят със страстта и реализма на живите картини. Нека се гневят
благочестивите монаси! Кой ще ги чуе?...
В нашенска люлка ще залюлее
Зографът и Богородица. Ще изпише натруфени и студени филибийските чорбаджии
(богатия и бедния Лазар).
Кротостта е напуснала сърцето на
Зографа: с камъни изгонил гръцкия владика из родния си Самоков. Чак до
Македония бил грешен път да сбира пари за училище в Пловдив. Ала скъперниците
чорбаджии го подиграли. Отмъщението му над тези „варваре” няма да закъснее
много. Гневната му четка ще ги изправи пред невиждан „страшен съд”. На адски
мъки са предадени и родоотстъпниците – чорбаджии, кръчмари, лихвари и блудници.
Като стадо са ги подбрали дяволи с острите си вили. Успехът на стенописа е
невероятен: потресени, суеверните балканджии извадили нож из пояс и изчовъркали
огнените очи на дяволите… Неповторимо признание за жигосващата сила на
стенописа!
За пръв път в Троянския манастир
дръзновената Захариева четка изписва образите на Кирил и Методий! Нарежда ги на
лично място между светците, подписва ги „Българските книжници”…
Груповият портрет на двадесетте и
седем монаси (в иконостаса) няма особена художествена стойност. Ала придушените
в празничните си носии ктитори – троянски чорбаджии, и замръзналите зад тях в
безмълвно подчинение съпруги са не само ценен етнографски паметник, но и
оригинален опит за рисуване „от натура”.
В манастирската църква има друг
Захари. Той прозира през пластовете варварска „украса”: благочестив игумен
наредил през 1900 година да заличат срамната картина на „страшния съд”… Под
мазилата на казанлъшки „майстор” заглъхнало завинаги и чудното Захариево колело
на живота – своеобразен символичен образ на човешкото битие от люлката до
гроба. Нравственият му подтекст е ясен: „Човече, кратък е земният ти живот!
Като колело! Докато се усетиш, то се търкулило. Затуй: струвай добро, с добро
да те споменуват!”…
Не оцелял и изписаният на
фасадата на една от постройките разярен тежкогрив лъв, готов за скок срещу
причудлив слон (според някои символ на Османската империя). „Културни” дейци от
кинематографията при снимането на „Под игото”, за да не губят време, нарисували
върху стенописа нужната им картина.
… А там, в нишата на старата
църква, Зографът изписал и себе си. С четка в ръка, със светли сини очи,
несмутим, пристъпя, сякаш отвъд времето, онзи, който цял живот се мъчи да
направи нещо „любородно”, та „да не се удавим и ние, и челядта ни в тая
проклета простота”…
Стенописите на Захарий Зограф в
Троянския манастир предизвикват голям интерес най-напред сред местното
население. Те не само с почуда и възхищение разглеждали Захариевите стенописи,
но местните занаятчии заимствали идеи за художествената украса на своите
изделия. Ганко Цанов продължава:
„ Що народ, що чудо се извървяло
под пъстрите църковни куполи!... По празници и панаири, по сватби и кръщенки…
Майстори на каруци, гръмогласни овчари с козиняви торби, делачи на станове,
дюлгери с изпечени лица, грънчари от махалите, троянски терзии, ковачи и
медникари… Дивели се на чудните краски на Самоковлията и благославяли мълком:
„Златна му ръка!”…
Крачели като омагьосани към
ковачниците и работилниците еснафите. Бързали булките към становете си. Хващали
овчарите и делачите най-преките пътеки, час по-скоро да изработят момини хурки
и сандъци. Че пърхали като птици в душите им краските: ще избягат!...
Напълнили се роговете на
грънчарите с нови шарила: с ачих охра, със сочна тревна, с гюлбахар (розова) и
чивит (ултрамарин). Разпукали цвят по стомни и бардуци горски китки, що никога
не вехнат. Надиплили се чудни плетеници по бъклици, кутии и плоски… Приклекнали
за скок тежкогриви Захариеви лъвове по къщи и по ханища. Засмели се булчини дари
и престилки с топли багри.” (Цанов, Ганко. Вода изпод корена, С. ОФ, 1980, с.
13-15)
Така се оформило цяло течение в
украсата на троянските занаятчийски произведения – „Захариеви китки”…
След Троянския Захарий Зограф
стенописва Преображенския манастир. Последните му стенописи са в нартиката на
църквата на Великата Лавра на Атон през 1852 година – само една година преди да
свърши земният път на зографа. Умира по време на епидемия от тиф в родния си
Самоков.
Захарий Зограф има щастливата
съдба да бъде признат приживе, подобно на великите ренесансови майстори. Той
издига социалното положение на художника през Възраждането – от занаятчия, на
когото плащат според материалите, до „божествена” личност. С творчеството си
Захарий Зограф оказва влияние върху племенника си Станислав Доспевски, който
завършва Императорската Академия в Санкт Петербург, върху следващото поколение
декоратори и върху цялото модерно българско изкуство.
Няма коментари:
Публикуване на коментар