ПОСЛАНИЯТА НА ЕДНА СТАРА КНИГА… (Христофор Жефарович и неговата „Стематография”)

ХРИСТОФОР ЖЕФАРОВИЧ

         Христофор Жефарович е книжовник, зограф, медогравьор и пътуващ книготърговец.

         Роден е в края на 17. век в Дойран. Пръв негов учител е баща му Димитър – местен свещеник. По-късно продължава образованието си като зограф в гръцка школа, най-вероятно в Солун. За кратко се замонашва в някой от манастирите около Дойран и приема името Христофор. Като иконописец работи последователно в Белград (1734), Сремски Карловци и Нови Сад.

         Изографисва църквата на издигнатия през 1722 г. манастир „Боджани”. През 1740 г. рисува стенописите на православната църква в с. Шиклош.

         От 1741 г. под покровителството на Печкия архиепископ Арсений ІV Йованович (1699 – 1748) започва работа в гравьорското ателие на Тома Месмер във Виена.

         Там отпечатва щампи:

·        „Св. Сава със сръбските светци от дома на Неманичите” – 1741;

·        „Св. Теодор Стратилат и Св. Теодор Тирон” – 1741;

·        „Св. Никола” – 1742;

·        „Св. Наум и Дамян и Св. Наум Охридски” – 1743 г. и други.

Издава книги за целите на т. нар. илирическа пропаганда.

         Годините 1744-1745 Жефарович прекарва на Света гора, а след това пътува до Яфи и Ерусалим. Резултат от това пътуване е книгата му „Описание светаго божия града Ерусалима” – своеобразен пътеводител за светите места, предназначен за поклонници от славянския свят. Изработен в духа на ръкописните „Ерусалими”, рисувани в палестинските зографски ателиета, този пътеводител има успех не само сред балканските народи. За това свидетелстват както гръцкият превод, известен като „Проксинитарион” (1749), така и няколкократните преиздавания на църковнославянски и руски в периода 1771 – 1819 г. и ръкописните преписи и преработки, направени от ред книжовници, работили на различни места.

         В началото на 1753 г. Жефарович предприема пътуване до Русия. В Токай пише завещание , в което подчертава своя български произход, и го поверява на руския посланик във Виена – граф Г. К. Кейзерлинг.

         Христофор Жефарович умира само месец след като пристига в Богоявленския манастир край Москва – на 18 септември 1753 година.

„СТЕМАТОГРАФИЯТА”

         Централно място в културно-просветната дейност на Христофор Жефарович заема безспорно издадената през 1741 г. във Виена  „Стематография – Изображения оружия илирических”.

         Архиепископ Арсений ІV Йованович осигурява издаването и разпространението на книгата в границите на своя диоцез, в който влизат сръбски и западнобългарски епархии. Христофор Жефарович създава своя труд, подчинен на общия стремеж да се постигне заветната мечта – освобождение на славянските народи, намиращи се под османско владичество. Наред с българи, сърби, хървати тук влизат албанци и черногорци, а също и гърците като християнски народ. „Стематографията” е посветена и на славяните, живеещи под владичеството на Австро-Унгария. Авторът обосновава и защитава идеята за общославянско единство, благодарение на което славяните успяват да отстояват своя етнос и вяра. Заради нейния панславистичен замисъл и дух „Стематографията” попада в Индекса на забранените книги на Австро-Унгарската империя и е забранена под заплаха от смъртно наказание.

         Основен източник за написване на „Стематографията” е едноименното съчинение на хърватина Павел Ритер-Витезович на латински език, а също и „История” на Мавро Орбини.

        

         В композиционно отношение „Стематографията” се състои от четири части:

1.     Поредица от литографски портрети на царе и духовни лица;

2.     Хералдически знаци на славянските народи;

3.     Словесен коментар на хералдиката;

4.     Стихотворна похвала на Карловацкия епископ П. Ненадович за Христофор Жефарович

В началото на книгата са поставени осем групи от по двама южнославянски светци. Сред тях има личности от български произход или свързани с духовния живот на българите –  цар Давид, Св. Теоткист,  Св. Анна царица и Св. Елена царица, Св. Параскева и Св. Георги Нови Софийски, който загива, отстоявайки християнската си вяра и българската си национална принадлежност.

Следват четири групи на архиепископи, между които Св. Методий, архиепископ Моравский, и Св. Климент, архиепископ Охридски.

След архиепископите са поставени осем портрета на сръбски князе и крале –  Стефан Дечански,  Стефан Неман,  княз Лазар и други.

Следват:

·        титулната страница на „Стематографията” с посвещението на архиепископ Арсений ІV Йованович – „патриархът на цял Илирик”, годината и мястото на издаване на книгата;

·        изображение на архиепископ Арсений ІV Йованович в цял ръст, в тържествена поза, в бляскави свещенодействени одежди, със скиптър и кръст в ръце;

·        гербът на патриарха, увенчан с корона и изпълнен с множество хералдически символи;

·        стихове на Христофор Жефарович, посветени на архиепископа, в края на които е записано второто заглавие на книгата – „Изображение оружии илирических” и бележка, която сочи Павел Ритер-Витезович за автор на литературния оригинал, който е преведен на „славяносръбски”.

Втората част на книгата съдържа изображенията на 56 гербове на държави, области и градове. Преди тях на цяла страница е представен „Силни Стефан” в триумфираща поза. Това е крал Стефан Душан, възседнал препускащ кон. Над него – два летящи ангела, единият държи корона и венеца на славата, а другият – клонката на мира, като свири с дълга тръба. Под краката на коня са потъпкани различни видове оръжия. Около тази композиция в медальони са разположени 56-те герба на „Стематографията”.

Следват изображенията на самите гербове – 56 на брой , на държави, области, градове –  Албания,  Австрия,  Босна,  Бесарабия,  България, Влахия,  Венеция,  Дакия, Далмация, Херцеговина,  Молдавия, Москва, Панония, Полша, Русия,  Сърбия,  Тесалия, Трансилвания, Тракия,  Турция,  Унгария и други. Под всеки герб е записано четиристишие – стихотворна възхвала, но и текст за историческата съдба на държавата или областта, на която принадлежи гербът.

Гербът на България представлява изправен, обърнат надясно, въоръжен и коронован златен лъв на червено поле върху испански щит с царска корона над него.  Четиристишието  под него създава епичен образ, подсилен и от изображението в литографията, който се възприема като свидетелство за лъвската храброст на старите българи и за юначеството им в контрастна съпоставка с черната участ на потомците им:

                                   „Светлий лев на чарном полю себе изправляет

Грешит светла за черна иже поставляет.

Имя собствено мое от Болги реки.

На ловитбу здес узриш искусни человеки.”

         

Любовта и омразата, тъй характерни за българските възрожденци, припламват и у Жефарович. Едно е отношението му към България, към южните славяни, друго – към Турция. В четиристишието под нейния герб тя е характеризирана със свирепост и хищничество. Тя присвоява благата на източните народи и „нагло разорява покоя на западните”. Докато в четиристишията под другите гербове има много неизбистреност, четиристишието, посветено на Турция, е ясно. Думите му бият в цел. То заговорва с език, който бунтува. Стихотворната характеристика на Турция е вдъхната от робското положение на българския народ и на южните славяни изобщо.

В герба на Мизия в щита вместо лъв са поставени по вертикала две златни корони на син фон.

Гербът на Тракия е златен лъв на син фон, обърнат наляво, с вдигнат ляв преден крак и слънце зад гърба, без корона.

Гербът на Македония е също както на България, но с обърнати цветове – лъвът е червен на златно поле без корона.

В герба на Дардания за основен символ е използван червен лъв на сребърен фон, обърнат наляво с раздвоена опашка и копие в предните лапи.

Липсата на царски корони при лъвовете от гербовете на Македония, Тракия и Дардания и изобразяването само на княжески корони за тези области сочат, че Жефарович иска да подчертае техния статут на отделни области, обединени и подвластни на едно царство – България.

След гербовете следват  Обяснителни текстове за тях и  условно изображение на цветовете им.

В края е поместена Стихотворна възхвала на Христофор Жефарович от Павел Ненадович.

„Стематографията” завършва с гравюра-портрет на цар Стефан Сръбски в елипсовидна рамка. Той е представен като рицар с корона и шлем. От лявата страна Минерва с копие в ръка придържа елипсата, отдясно е коленичил Хронос с косата на смъртта, а пред него има пясъчен часовник – символ на изтичащото време. С тази гравюра завършва „Стематографията”.

ЕЗИКЪТ

„Стематографията” е написана на руско-църковнославянски език. Църковнославянският език е сравнително запазен в синтактично и лексикално отношение вариант на старобългарския език. Използва се като книжовен предимно за религиозни цели. Най-широко разпространен е руско-църковнославянският, който възниква през ХІ век в Киевска Рус. След ХV век се „европеизира” и разпространява сред редица предимно източноправославни славянски народи – сърби, българи и др.

ТЕХНИКА НА ПЕЧАТ

Книгата е отпечатана на медогравюра – дълбокопечатна гравюра върху метал. При този метод чрез ръчна обработка рисунката се гравира, вдълбава върху печатната плоча с помощта на гравьорски резец (щихел). Боята се втрива с тампон във вдлъбнатите участъци. След това плочата се покрива с навлажнен лист хартия и се прекарва между валовете на специална дълбокопечатна преса. При медната гравюра от една печатна форма са възможни до 500 отпечатъка.

ЗНАЧЕНИЕ

         „Стематографията” на Жефарович е първа искра на раждащия се интерес към народностите, които започват да изплуват из универсума на феодалното общество, да проявяват стремеж да се утвърдят като самостоятелни нации. Дадените в книгата гербове са символи на отделните народности. Чрез стихотворни четиристишия и бележки авторът се опитва да ги характеризира – всяка народност за себе си, сочейки народностни особености, отделен исторически живот или очертавайки територията, която народностите населяват.

          „Стематографията” изиграва значителна роля  в духовното съзряване на българите и другите южни славяни и оказва силно въздействие върху българската култура.

В продължение на век и половина тя е използвана от зографи, иконописци, гравьори и илюстратори на книги като образец за изписване на светци, царе и хералдически символи.

Като единствен извор на Българското ранно възраждане от нея се ползва и Паисий Хилендарски, когато две десетилетия по-късно написва своята „История славяноболгарская”. Книгата е подвързвана към преписи на Паисиевата история:

·        Еленски препис на Дойно Граматик от 1784 г. Ръкописът е подвързан заедно със „Стематографията” на Христофор Жефарович. Следващите преписи, правени от Дойно Граматик, също включват отделни гербове от „Стематографията”.

Гравюри от нея са прерисувани като илюстрации в различни книги и сборници от ХІХ век:

·        В първия Славейков препис на „История славяноболгарская” от 1842 г. са приложени 12 герба от книгата на Жефарович.

·        В 1845 г. търновският възрожденец Тодор Шишков (1833 – 1897) също прави препис на „История славяноболгарская”. Към нея са прерисувани всичките 56 герба от „Стематографията”.

·        Ахтаровият сборник  от 1842 г. на практика е съвкупност от четири отделни ръкописа, писани от друг търновски възрожденец Стефан Пенев-Ахтар (1806 – 1860). Четвъртият представлява непълен препис на Паисиевата история. Към него са приложени гербовете на България и Турция от „Стематографията”.

Тази дейност продължава и след Освобождението на България през 1878 г. Пример за това са изписаните на иконостаса на Рилския манастир през 1883 г. от Никола Образописов 10 славянски герба, които той заема също от „Стематографията”.

Особено силно е въздействието на българския герб:

·        Той е познат на Паисий.

·        Димитър Попски го вплита в известната „Ода на Софроний”, която написва в 1813 г. и посвещава на Софроний Врачански, когото нарича ”свой благодетел и баща”. Одата е най-ранното запазено българско стихотворение. В ръкопис се съхранява до 1861 г., когато Г. С. Раковски го обнародва за пръв път в „Дунавски лебед”.

·        Иван Богоров го издава отделно.

·        Българският герб на Жефарович заляга в основата на държавния герб, приет от Учредителното събрание във В. Търново през 1879 година.

 Екземпляр от "Стематография"-та на Христофор Жефарович се пази в Научния архив на Музея на занаятите - Троян.

ВЕЛИКДЕНСКИ РАЗМИСЛИ…

Зимата беше необичайно дълга и студена. Дойде късно и остана дълго. Първият сняг заваля на Ивановден и след него – втори, трети… Натрупа сняг, невиждан от години… И студ! Всичко замря… В очакване на пролетта… А на мен не ми се вярваше, че някога ще дойде…

            Но ето че мъчително и бавно, но все пак идва. Една сутрин видях цъфнал дрян. Жълтият му огън ми напомни за пролетта. След ден-два се появиха белите цветчета на джанките и бързо разнесоха омаен аромат… Пролетта идваше! Няма отмяна… Тревните площи позеленяха от младите стъбълца на тревичките и внесоха уют в градската сивота. А тази сутрин забелязах и розовите пъпки на прасковите в един съседски двор. Пролетта дойде. Макар и късно, макар и в началото на април. А иде и Великден!

            Като малка обичах този пролетен празник… Не го свързвах с религиозното му значение. Беше ми хубаво, че отивахме на село, при баба и дядо и при прабаба ми. Тя много ме обичаше. И аз – нея. Тя е интересна жена, но това е друга история. Баба беше „очървила“ яйцата – боядисала ги беше в червено. На всяко яйце беше закрепила листо от растение и го беше увила в парче плат или в дамски чорап. Всички яйца слагаше в разтегателна найлонова мрежичка. (Имаше такива в моето детство. Те събираха и един домат, и цял килограм. Колкото сложиш, толкова. Бяха разтегателни, от ластик.) Мрежичката с яйцата внимателно слагаше опушен черен медник и ги сваряваше на печката с дърва.

            Когато обаче ние си отивахме, тя вече ги беше направила – огромен брой, 30, 60 и повече. Наредени върху картонени кори.

Беше опекла и козунаците – в пещта. Имахме такава селска, зидана пещ, измазана с кал, с метална врата отпред. Там печахме и агнето – великденският специалитет.

            Откакто се помня баба и дядо имаха овце – 7-8, с продупчени с дзъмба уши, да си ги познават. Винаги съм се чудила на това как от цялото стадо точно нашите овце се отделят и, блеейки, тичат към портата на двора. Как не се объркват?! А отвътре им отговаряха агнетата. Винаги имахме по много. Имаше и да се заколят, имаше и да останат да се гледат за овце.

            Та, за Великден винаги имаше агне. То беше заклано лично от дядо ми Тодор в някоя от предните вечери, след като се върне от работа. Дядо ми работеше в завода за електромотори в града и вечер се прибираше с автобуса. Сега, разфасовано, подредено върху ориз с дреболии и много зелени подправки, разпределено в поне две огромни тави, агнето беше сложено в ранни зори в пещта. А нея баба е запалила и загряла още по-рано. Всъщност печенето в такава пещ става без постоянен огън. Вътрешността на пещта се пълни с дърва, по-скоро тънки клони, и се запалва огън, който нагрява дъното и околните стени. Когато се загреят достатъчно, всичката жарава се изгребва, пещта се измита грижливо с метличка и в нея се поставят тавите с агнето. Затваря се с металния капак и се замазва с тесто. Така яденето се пече минимум 4 часа от температурата, която отделят нагретите стени.

            Около обяд всичко е готово и празничната маса се подрежда – обикновено на открито. Нашият двор беше огромен. Имаше място и за градина за зеленчуци, и за двор за животните, и за тревна площ и цветна градина. В затревената част на двора имаше мушмула – интересно дърво не само като вид, но и като растение изобщо. Стволът му се раздвояваше още от земята и единият клон беше изцяло хоризонтален. Много обичах да се качвам на него и да се крия в короната. Под това дърво дядо и татко изнасяха старата дървена разтегателна маса. Разтягаха я, а баба я застилаше с мушама. И започвахме да редим трапезата. Имаше всичко и по много, много повече, отколкото можехме да изядем ние. Та нали бяхме шест човека. От всички най-добре се чувствах аз – единственото дете. Яденето не ме интересуваше особено. Атмосферата ми беше приятна – беше ми мило, топло, уютно на душата. Наоколо беше светло и топло. Зелен килим на земята, разпръснати иглики по него. Разлистени дървета, отрупани с цвят – ябълка, круша, череша и сливи, много сливови дървета.

            Сядахме всички около масата. Хранехме се дълго, без да бързаме. Беше празник!

            Празник е и сега! Но друг – градски, модерен. Аз не съм дете отдавна. Дори синът ми вече не е дете. От близките ми е жив само баща ми. В двора на село отдавна няма градина със зеленчуци, а още по-отдавна – овце… Няма ги баба и дядо, майка ми… Само зеленият килим с пръснатите по него иглики ми напомня за онези дни…

            Великден е! Различен… Агнешкото купуваме от магазина. Пека го в електрическата фурна и колкото и да се старая, не мога да му придам вкуса на бабината гозба. Боядисвам яйца – червени, златни, шарени с желатинови, перлени, седефени бои. Не им слагам листа. Нямам двор с тревички. Правя ги модерни – със стикери. Листото от здравец заменям със самозалепващо се сърце… Красиво е, но не е същото. Поне яйцата ми все още не са от магазина. Домашни са. Свекърва ми гледа кокошки. Нищо, че е модерна жена и живее в „централната градска част“. Тя е единствената връзка с онова време… Далечно, мило, безвъзвратно отминало…