ВЕЛИКДЕНСКИ РАЗМИСЛИ…

Зимата беше необичайно дълга и студена. Дойде късно и остана дълго. Първият сняг заваля на Ивановден и след него – втори, трети… Натрупа сняг, невиждан от години… И студ! Всичко замря… В очакване на пролетта… А на мен не ми се вярваше, че някога ще дойде…

            Но ето че мъчително и бавно, но все пак идва. Една сутрин видях цъфнал дрян. Жълтият му огън ми напомни за пролетта. След ден-два се появиха белите цветчета на джанките и бързо разнесоха омаен аромат… Пролетта идваше! Няма отмяна… Тревните площи позеленяха от младите стъбълца на тревичките и внесоха уют в градската сивота. А тази сутрин забелязах и розовите пъпки на прасковите в един съседски двор. Пролетта дойде. Макар и късно, макар и в началото на април. А иде и Великден!

            Като малка обичах този пролетен празник… Не го свързвах с религиозното му значение. Беше ми хубаво, че отивахме на село, при баба и дядо и при прабаба ми. Тя много ме обичаше. И аз – нея. Тя е интересна жена, но това е друга история. Баба беше „очървила“ яйцата – боядисала ги беше в червено. На всяко яйце беше закрепила листо от растение и го беше увила в парче плат или в дамски чорап. Всички яйца слагаше в разтегателна найлонова мрежичка. (Имаше такива в моето детство. Те събираха и един домат, и цял килограм. Колкото сложиш, толкова. Бяха разтегателни, от ластик.) Мрежичката с яйцата внимателно слагаше опушен черен медник и ги сваряваше на печката с дърва.

            Когато обаче ние си отивахме, тя вече ги беше направила – огромен брой, 30, 60 и повече. Наредени върху картонени кори.

Беше опекла и козунаците – в пещта. Имахме такава селска, зидана пещ, измазана с кал, с метална врата отпред. Там печахме и агнето – великденският специалитет.

            Откакто се помня баба и дядо имаха овце – 7-8, с продупчени с дзъмба уши, да си ги познават. Винаги съм се чудила на това как от цялото стадо точно нашите овце се отделят и, блеейки, тичат към портата на двора. Как не се объркват?! А отвътре им отговаряха агнетата. Винаги имахме по много. Имаше и да се заколят, имаше и да останат да се гледат за овце.

            Та, за Великден винаги имаше агне. То беше заклано лично от дядо ми Тодор в някоя от предните вечери, след като се върне от работа. Дядо ми работеше в завода за електромотори в града и вечер се прибираше с автобуса. Сега, разфасовано, подредено върху ориз с дреболии и много зелени подправки, разпределено в поне две огромни тави, агнето беше сложено в ранни зори в пещта. А нея баба е запалила и загряла още по-рано. Всъщност печенето в такава пещ става без постоянен огън. Вътрешността на пещта се пълни с дърва, по-скоро тънки клони, и се запалва огън, който нагрява дъното и околните стени. Когато се загреят достатъчно, всичката жарава се изгребва, пещта се измита грижливо с метличка и в нея се поставят тавите с агнето. Затваря се с металния капак и се замазва с тесто. Така яденето се пече минимум 4 часа от температурата, която отделят нагретите стени.

            Около обяд всичко е готово и празничната маса се подрежда – обикновено на открито. Нашият двор беше огромен. Имаше място и за градина за зеленчуци, и за двор за животните, и за тревна площ и цветна градина. В затревената част на двора имаше мушмула – интересно дърво не само като вид, но и като растение изобщо. Стволът му се раздвояваше още от земята и единият клон беше изцяло хоризонтален. Много обичах да се качвам на него и да се крия в короната. Под това дърво дядо и татко изнасяха старата дървена разтегателна маса. Разтягаха я, а баба я застилаше с мушама. И започвахме да редим трапезата. Имаше всичко и по много, много повече, отколкото можехме да изядем ние. Та нали бяхме шест човека. От всички най-добре се чувствах аз – единственото дете. Яденето не ме интересуваше особено. Атмосферата ми беше приятна – беше ми мило, топло, уютно на душата. Наоколо беше светло и топло. Зелен килим на земята, разпръснати иглики по него. Разлистени дървета, отрупани с цвят – ябълка, круша, череша и сливи, много сливови дървета.

            Сядахме всички около масата. Хранехме се дълго, без да бързаме. Беше празник!

            Празник е и сега! Но друг – градски, модерен. Аз не съм дете отдавна. Дори синът ми вече не е дете. От близките ми е жив само баща ми. В двора на село отдавна няма градина със зеленчуци, а още по-отдавна – овце… Няма ги баба и дядо, майка ми… Само зеленият килим с пръснатите по него иглики ми напомня за онези дни…

            Великден е! Различен… Агнешкото купуваме от магазина. Пека го в електрическата фурна и колкото и да се старая, не мога да му придам вкуса на бабината гозба. Боядисвам яйца – червени, златни, шарени с желатинови, перлени, седефени бои. Не им слагам листа. Нямам двор с тревички. Правя ги модерни – със стикери. Листото от здравец заменям със самозалепващо се сърце… Красиво е, но не е същото. Поне яйцата ми все още не са от магазина. Домашни са. Свекърва ми гледа кокошки. Нищо, че е модерна жена и живее в „централната градска част“. Тя е единствената връзка с онова време… Далечно, мило, безвъзвратно отминало…