150 ГОДИНИ НАРОДНО ЧИТАЛИЩЕ „НАУКА – 1870 г.” - ТРОЯН

 

150 години са дълъг период в живота дори на едно читалище. НЧ „Наука – 1870 г.” – Троян вече ги извървява…

Началото е поставено в 1870 г., когато неколцина будни троянци приели при сърце донесената по-рано в града от Матей Преображенски и Васил Левски идея за основаване на читалище. Васил Бочов Попов, Марко Колев Марковски, Васил х. Калчев, Васил Димитров Попов, Минко Ненов Шипковенски, Калчо Ангелов Гайдарски – всички те, основателите, правят и първата вноска в касата на читалището – по една бяла меджидия (4 лв. и 20 ст.). Абонират го за няколко български вестника, купуват първите книги…

Бурна и превратна е читалищната история от тогава до днес. Няколко пъти прекъсвана и започвана отново, читалищната идея намира решение през 1893 г., когато е създадено Народообразователно дружество „Наука”, за което има запазени и днес документи.

Започнало своята дейност с отварянето на читалня и библиотека, с изнасяне на първото театрално представление на „Многострадална Геновева”(1872), читалището постепенно обогатява своята дейност. Открива се Народен университет (1894), организират се забави, вечеринки, лотария, изнасят се сказки…

Постепенно в хода на годините от читалището започват всички културни новости в града. Първите изложби на троянски художници също се организират със съдействието на читалището (1920). Открита е Музейна сбирка (1924). Закупен е кино апарат (1926). През 1928 г. учителят Аксаков основава Балетна студия за ученици. През 1930 г. отново със съдействието и с участието на читалището е създадено Музикално дружество „Гусла” с хор и оркестър.

Основна читалищна дейност е библиотеката. За година на нейното основаване е приета 1892–ра, въпреки че обществена библиотека в Троян има 20 години по-рано -  в 1873-та. Тогава със съгласието на църковно-училищното настоятелство се определя една стая в новопостроеното училище, в която се доставя един хубав шкаф за книгите, а покрай стените са поставени миндери. Така организираната в училището библиотека се ползва и от учениците, и от гражданите. Това е първата обществена библиотека в Троян.

            Но идват годините 1877-1878, годините на Руско-турската освободителна война, по време на която градът е опожарен от турските башибозуци. В пламъците на пожара изгарят и книгите на библиотеката.

            След края на войната, през 1879 г., младите учители Никола Гимиджийски и Калчо Хасъмски възобновяват неделните четения в старото оцеляло училище в църковния двор, възстановяват и библиотеката. В следващите години, за да не замре отново дейността й, усилия полагат Георги Смилов, Ганко Семерджиев, Никола Тахрилов.

След 1893 г., когато  се учредява се Народообразователно дружество „Наука”, започва нова ера за библиотеката. Дейността й е организирана чрез въвеждане на библиотечна документация и назначаване на първия щатен библиотекар – Калчо Гайдарски. Ръководството на Народообразователното дружество полага усилия за събиране на средства и закупуване на книги. Започнала от няколкото книги в дървения шкаф в училищната стая, за 10 години от съществуването си библиотеката събира фонд от 1053 тома. Годишно се получават около 30 вестника и толкова списания. Увеличава се и броят на читателите. В 1910 г. те са вече 530.

Троянци също не са безучастни към библиотеката. В публикуван на страниците на в. „Хемус” от 1927 г. списък на дарителите четем 53 имена на троянци. Общият брой на дарените от тях книги е 2696 тома. Специално внимание заслужава направеното от полк. Павел Стаев дарение - „Энциклопедический словарь” в  85 тома на стойност 600 лева. Учредени са и два дарителски фонда – „Д-р Спас Бояджиев” и „Балю П. Балевски”, всеки на стойност 5000 лв., за закупуване на специализирана литература.

Сменила много домове, през 1920 г. библиотеката се настанява в новопостроената с дарение от Петър К. Балевски читалищна сграда. В този период се въвежда десетичната система на Мелвил Дюи за класификация на книгите и форматното им систематично подреждане. В 1927 г. се ражда инициатива за създаване на детски отдел и се взема решение за набавяне на детски книги. Осъществяването на практика става през 1971 година.

Организирана по един съвременен за времето си начин, в следващите десетилетия библиотеката все по-трайно се налага като водещ културен институт в града. Днес библиотеката разполага с богат фонд, наброяващ повече от 121 хил. тома. Своите читатели посреща в три отдела за обслужване – „Заемна за възрастни”, „Читалня” и „Детски отдел”. Поддържа и богат фонд „Краезнание”.

Вече 18  години библиотеката е организатор на фестивала Дни на талантите и интересите. В него стотици деца на Троян демонстрират своите умения в проявите „Изобразително изкуство”, „Четене”, „Лично авторско творчество”, „Художествено слово”, „Вокално изпълнение”, „Инструментално изпълнение”, „Танци”, „Драматизация”. Съпътстващи са и няколко изложби – „Колекции и хоби”, „Домашни любимци” и кулинарна изложба. От три години в Детския отдел се организира Лятно четене – с тематични дни  с интересни презентации и дни за четене по личен избор на участниците.

След като преди няколко години библиотеката спечели проект по програма „Глобални библиотеки – България”, се превърна в модерен съвременен информационно-комуникационен център, задоволяващ все по-нарастващите търсения и интереси на своите читатели.

Друга основна читалищна дейност безспорно е театърът. Неговата история е почти толкова дълга, колкото на самото читалище. 1872 година в одаята на Димитър Папазов се вдига завесата от листник и представлението на „Многострадална Геновева” започва… От тогава, вече 148 години, театърът живее на читалищната сцена. Троянските театрали-самодейци се превъплъщават в ролите на стотици театрални постановки. Дълъг е техният списък – и на пиесите, и на участниците. Театърът в Троян дълго търси свой дом, сменя няколко сцени. Репертоарът също търпи промени – от сантиментални истории, през пиеси с героичен и революционен сюжет до такива с комедиен характер. Представят се пиеси от български автори – Васил Друмев, Добри Войников, Иван Вазов. Наред с тях се появяват и пиеси от чуждестранни драматурзи като Зудерман, Лесинг, Горки. Трябва да отбележим с гордост, че през 1911 г. театралната трупа представя пиесата  „Старият друм”, чийто автор е троянецът Асен Клисурски. През 30-те години на 20. век на троянска сцена са поставени четири пиеси, чийто автор е Димитър Гимиджийски. Това са драмите „Лято”, „Бунтовници”, „Бойка” и „Мостът над Мъртви брод”.

Започнала от изрисуваната от Тончо Думанов завеса с пегас и сократовският завет „Познай себе си!”, театралната дейност в Троян извървява дълъг път. Кръгът на актьорите-самодейци непрекъснато се разширява и попълва с нови имена. Мнозина от тях се изявяват почти на професионално ниво.

От 1954 до 1964 г. в Троян съществува единственият в страната държавен театър извън столицата – Троянският народен театър. Създаден е с решение на Околийския народен съвет. За директор е поканен Георги Апостолов, а първата постановка е „Боряна” от Йордан Йовков. За десетте години на своето съществуване театърът представя над 50 пиеси в повече от 2 000 представления в града и на турнета. Важно е да се отбележи, че за годините, в които съществува Троянският народен театър, любителската театрална трупа при читалището не преустановява своята дейност. Напротив, някои от постановките са на много високо, почти професионално ниво.

Повече от 90 години съществува Оперетен театър, за начало на който се приема представлението на „Двете пролетни царици” (1921). Оперетата се осъществява благодарение на хора и оркестъра на Музикално дружество „Гусла” и с участието на балетисти от Балетната студия. Често в оперетните представления вземат участие гостуващи от други театри артисти. Троянската публика посреща с възторг всяко ново представление. За нивото на оперетната дейност в читалището е показателен само един факт – оперетата „Волният вятър” (1952) за един сезон има 29 представления, три от които са изнесени в съседния Ловеч. Като оперетни артисти, хористи и музиканти в оркестъра се изявяват десетки талантливи троянци. В списъка на оперетните представления можем да изброим повече от 30 заглавия.

Освен традиционната театрална форма в читалището по различно време и за различни периоди са съществували кафе-театър, младежки театър, който сменя няколко наименования („Политически театър”, Студио „Съвременник”, „Експериментален театър”) и поставя модерни по форма и стилистика постановки, детско театрално студио, куклен театър… Всички те показват ентусиазма и таланта на троянци.

И така вече 148 години, запален от искрите на първите, огънят на театъра продължава да гори… Магията е жива и сега…

През 1953 г. към НЧ „Наука – 1870 г.” – Троян по инициатива на Илия Готовски и Бонка Минева с помощта на Мичо Думанов и Ангел Ангелов от читалището е създадена Детска музикална школа, която и днес продължава своята дейност. През първата учебна година в Школата се преподават уроци по пиано, цигулка и акордеон от 9 преподаватели и се обучават 150 ученици. В годините интересът към школата расте и през 1985 г. броят на обучаваните достига 350. Днес 5 квалифицирани преподаватели дават в Школата музикална просвета на деца от града и района по пътя на индивидуалното обучение на следните инструменти: пиано, флейта, китара, акордеон.

През 80-те години на миналия век Детската музикална школа прераства в Обединена школа по изкуствата – за музика и балет, но за съжаление в този вид просъществува само 6 години, след което отново остава само музикална.

Детска музикална школа не се ограничава единствено в музикално образование на деца. Към Школата в годините се създават и утвърждават редица музикални формации – струнен оркестър (1954), акордеонен оркестър (1959), духов оркестър (1968), младежки духов оркестър с мажоретки (1981), трио „Мелодика” (1992).

През 1991 г. две ентусиазирани преподавателки в Детска музикална школа създават дует „Фантазия” – Мариета Куцарова (флейта) и Амория Маркова (пиано). Репертоарът включва разнообразна палитра от произведения – барокова, класическа музика, джаз, евъргрийни, филмова музика, произведения на съвременни български и чужди композитори. Дует „Фантазия” се изявява чрез самостоятелни концерти, музикални оформления на изложби, поетични вечери, коктейли и различни културни събития. За 30 години музикална дейност дуетът има издадени 3 компакт диска - „Музика в светлина” (2006), „Усещане” (2011) и „25” (2016).

Вокална студия „Усмивка“ е наследник на създадената от Атанаска Ненковска през 1975 г. вокална група „Пламъчета алени“ в тогавашното основно училище „Димитър Благоев“ (днес НУ „Св. Св. Кирил и Методий“). Групата преминава през няколко културни институции в града, за да се присъедини към Народно читалище „Наука – 1870 г.“ през 1985 година. За 20 години съставът на „Усмивка“ нараства, участниците са на различна възраст и това води до създаването на няколко формации - детска формация „Усмивка“, „Усмивка – тинейджъри“, вокална формация „ЕОС“. Всички те формират Вокална студия „Усмивка“. От децата на „Усмивка“ води началото си и детският църковен хор към храма „Св. Петка – Параскева“ в Троян.

Вокална студия „Усмивка“ има в репертоара си песни от различни жанрове – детски забавни песни, поп, джаз, обработени песни от българския фолклор. С „Усмивка“ през годините работят и известни български композитори като Андрей Дреников, Емил Струнджев, Светослав Лобошки, Валентин Пензов, Дора Драганова, Стефан Рибаров, Димитър Кърнолски, Борис Карадимчев, Юлиян Слабаков, Момчил Колев. Вокална студия „Усмивка“ участва в повече от 20 фестивали и конкурси за детска забавна песен. Има записи в Българско национално радио, изяви в Българска национална телевизия. Изявява се и в чужбина – в Полша, Русия, Украйна, Кипър, Турция, Франция. Има запис на две грамофонни плочи, аудио касета и три CD. И нещо интересно – в учебника по музика за 5. клас на издателство „Рива“(2006 г.) са включени две песни на Вокална студия „Усмивка“.

По повод на 30-годишния юбилей на „Усмивка“ Общински съвет – Троян удостоява състава със „Златна значка – Троян“. Участниците във Вокална студия „Усмивка“ за почти половинвековния извървян път са повече от 500. Някои от тях свързват живота си с музиката.

През 2006 г. в НЧ „Наука – 1870 г.” – Троян се създава „Студия за популярни песни и фолклор”, която през 2008 г. прераства в Студия „Гласове” с художествен ръководител Мариета Жекова. Талантливите участници в студията се изявяват в различни музикални конкурси като „Хит минус 1”, „Гласът на България” (няколко сезона), „Пирин фолк”, „Бургас и морето”, „Големите надежди”, „България търси талант” и редица още. Навсякъде те печелят престижни награди и отличия. Възпитаници на студията свързват живота си с музиката и се изявяват в различни музикални формации и компании.

През  1993 г. маестро Иван Генков основава Дамски камерен хор при НЧ „Наука - 1870 г.“. Създаден като състав, който изпълнява обработен фолклор, през годините съставът оформя  богат и разнообразен стилово и жанрово  репертоар - народни и патриотични песни, евъргрийни, арии от опери, оперети и мюзикъли.  Хорът има много изяви и печели много награди от фестивали и надпявания. Член е на Сдружението на туристическите хорове в България и ежегодно се включва в националния фестивал „С песните на България”. Участва в тържествените литургии на църквата „Св. Параскева” в Троян. Дамският камерен хор участва в международни фестивали на сцените на Франция, Хърватия, Унгария, Чехия, Италия и Испания.

2008 година е рождена за Фолклорен ансамбъл „Траяна“. ФА „Траяна“ е най-голямата фолклорна формация в Община Троян, включваща детска школа за народни танци, вокална формация „Накит“, клуб за фитнес чрез народни танци „Ха, за здраве“ и представителен концертен състав. За краткото си съществуване ансамбълът участва в над 150 концерта в страната и чужбина, от които 11 самостоятелни. Чрез самодейците на ФА „Траяна“ богатството и красотата на нашия фолклор се показва по сцените на Франция, Италия, Чехия, Унгария, Словения, Сърбия, Гърция, Северна Македония и Турция.

Литературните творци на Троян също имат свое място в НЧ „Наука – 1870 г.” – Троян. Събира ги Дружеството на троянските писатели, създадено на 21 февруари 1995 г. То е наследник на Литературен кабинет „Минко Николов”, основан от троянски писатели и интелектуалци през 1960 година. Дружеството на троянските писатели организира литературни четения, представяне на новоиздадени книги на свои членове, периодично издава алманах „Гласове от Балкана” с творби на членовете на дружеството. Негов председател е поетът Илия Ганчев.

            Преди две години към дружеството се присъедини Литературен клуб „Орфей”, създаден по-рано като младежка творческа формация към НУПИ „Проф. Венко Колев”. Клубът има собствено лого и девиз: „Литературата е гласът на душата”. Младите автори от клуба са издали вече първия си алманах „Гласът на душата” (2019), финансиран от Община Троян. Членовете на „Орфей” са носители на много награди от литературни конкурси.

През 2003 г. една талантлива троянка - Маргрет Креклешка, създава към читалището Школа по изобразително изкуство. В нея се обучават деца на възраст от 5 до 15 години. Работят с разнообразни материали и техники, за да се постигнат най-добри художествени изяви, съобразени с желанията и възможностите на всеки малък творец – водни бои, темпера, графика, флумастери, апликация, мозайки, моделиране. Малките творци непрекъснато участват в обявени конкурси както в страната, така и в чужбина, печелейки множество престижни награди.

Ежегодно е участието им в конкурса „Нарисувай ми слънце“, където винаги печелят награди и в повечето случаи и в трите категории - „Най-добър екип“, „Най-нестандартна техника“ и „Най-усмихнато слънце“.

Участници от школата печелят награди и от конкурса „С очите си видях бедата“ - традиционна превантивна инициатива на Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението” при МВР в партньорство с МОН, Национален дворец на децата и е под егидата на Секретариата на откритото частично споразумение за големите бедствия (EUR-OPA) към Съвета на Европа.

През 2013 г. рисунки на деца от школата са отпечатани на картички за разпространение в Европейския съюз.

Всяка пролет в края на творческата учебна година школата по изобразително изкуство подрежда впечатляваща изложба.

В динамичното време на 21 век НЧ „Наука – 1870 г.” – Троян спечели и реализира три проекта, финансирани от европейски програми: „Повишаване на енергийната ефективност”, „Ремонт и закупуване на оборудване и обзавеждане” и проект пред Агенцията за хора с увреждания за доставка и монтаж на подемник. С тяхната реализация читалището се превърна в модерен, съвременен, оборудван с осветителна и озвучителна техника от най-висок клас културен институт.

В него работи екип от 22 високо квалифицирани специалисти  - библиотекари, музикални и танцови педагози, административен и технически персонал.

С богатата си и разнообразна дейност вече 150 години Народно читалище „Наука – 1870 г.” – Троян остава онова „огнище на просвета и култура”, което с ентусиазъм създават първите, основоположниците. Няма съмнение, че и занапред то ще продължава своята плодотворна дейност, ще удовлетворява културните интереси на троянци, ще бъде все по-модерен културен център на общината.

НОВ ЖИВОТ НА ДРЕВЕН ОБИЧАЙ (Сирница в Троян)

 

В палитрата на народните празници и обичаи Великден се счита за най-големия християнски празник от пролетния цикъл. Осем седмици преди Великден са Месни заговезни, а следващата седмица са Сирни заговезни. Думата „заговезни” идва от заговявам, започвам да постя, а името си двата празника носят от обредната празнична трапеза. На Местни заговезни се заговява с месо и месни продукти. След този ден консумацията им е забранена до края на Великденския пост.

Седмицата след Месни заговезни се нарича Сирница или Сирна неделя. През тази седмица може да се ядат всякакви млечни продукти - сирене, мляко, масло и яйца. В края на тази седмица – в неделя, е Сирни заговезни. Това е началото на строгия Великденски пост. След този ден са строго забранени веселието и хората, както и сватбите. Като част от подготовката за дългото изпитание на постите се явява опрощаването между хората. На Сирни заговезни най-важният ритуал е искането на прошка. На този ден църквата призовава вярващите да пречистят душите си, да изпълнят с мир и любов сърцата си, за да посрещнат Възкръсналия Христос. В човешки план прошката е символ на благородство и дълбок вътрешен мир. Всеки християнин е призован да поиска прошка, но и да прости. В това се крие социалният момент на този акт. На Сирни заговезни прошка си вземат по-млади от по-стари, деца от родители, младоженци от кумове. Целуват ръка и изричат „Прощавай, (мамо, тате и т.н.)”. „Господ да прощава, простен да си!” е задължителният отговор.

За Сирни заговезни са характерни три обредни момента – обредната трапеза, празничните огньове и кукерските игри. Всички те имат очистителен и предпазващ характер. Вечерята на заговяване е особено тържествена. Традицията повелява на трапезата да се сложат баница, питка, млин със сирене, варени яйца, риба и задължителната бяла халва. Около нея се събира цялото семейство и всеки иска прошка от другия за грешките и обидите през годината. В края на празничната гощавка се извършва ритуалът „хамкане”/„амкане”. На червен вълнен конец са завързва парче бяла халва или варено яйце. Конецът се връзва на най-високата греда на тавана на къщата или в края на дървена тояга или точилка. Най-възрастната жена в къщата завърта конеца в кръг и всеки член от семейството, главно децата, се опитват да хванат халвата или яйцето с уста, без да го докосват с ръце. Който успее, ще бъде жив и здрав през цялата година. В някои места в страната този конец се смята за лековит за агнета, телета и ярета. Другаде се изгаря, за да „изгорят злините като него” или по изгарянето му се гадае за плодородие, дълголетие, сватба или деца в семейството. След вечеря мъжете излизат на двора и гърмят с пушки като по този начин възвестяват началото на Великденските пости.

Съществен момент в обредите на Сирница представляват паленето и прескачането на големи огньове. Поради това някъде празникът се нарича още Поклади. През цялата Сирна седмица момчета и ергени събират клони и царевична шума (мамуляк), които изнасят на най-високите места около селището. Подреждат ги около висок кол и така подготвят кладата за огъня, който се запалва вечерта на Сирни заговезни. Предпазният характер на тези огньове е ясно изразен както в действията, така и във вярванията, свързани с огъня. Неговата сила е всемогъща и хората вярват, че чрез него изгарят злите духове. Всеобщо е народното схващане, че докъдето стига светлината на този огън, дотам ще има плодородие и през лятото няма да падне градушка. Огънят се прескача от всички за здраве и късмет, а в миналото – и за предпазване от бълхи. В някои краища на България, сред които и в Троянския, е разпространен обичаят „оратници”(„уруглювици”). Това са своеобразни факли от слама или черешова кора (в нашия край), сложена между разцепено дърво, които всеки завърта около главата си за здраве на семейството и очистване на хората и къщата. В някои райони на страната, най-вече в Източна и Югоизточна България, се изпълнява и обичай на хвърляне на огнени стрели. Всеки ерген изстрелва с примитивно направен лък запалени стрели в двора на момата, която си е харесал, в знак на любовно обяснение. Която мома събере най-много стрели от двора си, тя е най-лична и най-харесвана.

Един от най-интересните моменти от празничната обредност на Сирница, а и изобщо в традиционния български календар са народните маскарадни обичаи. Въпреки множеството регионални варианти в обредността у нас, основният смисъл на тези обичаи остава един и същ – чрез редица магически действия и практики да се прогонят злите сили, вредните гадини и насекоми, т.е. „лошотията”, която се активизира при настъпването на пролетта, и да се осигури берекет на нивите, плодовитост при животните и здраве на хората. Гоненето на злото продължава и след Сирница, на т. нар. Песи понеделник или Кукеровден, в началото на седмицата, наричана Тодорова неделя.

Сирни заговезни като празник от българския обреден календар е част и от цикъла календарни и трудови празници и обичаи в Троянския край. Доц. Николай Колев съобщава за него в своето изследване „Принос към традиционните календарни и трудови празници и обичаи от Троянско”, публикуван в кн. 5 от сборника „Културно-историческото наследство на Троянския край”, издание на Музея на народните художествени занаяти и приложните изкуства – Троян: „Основните обичаи на този ден са свързани с обредните огньове, наричани уруглица, уругльовица; с трапезата; с ламкането на децата; с ходенето на прошка.

Децата дълго преди празника складирват на високи места сухи клони, тръни, царевичак, приготвят си уруглици. Последните представляват разцепена от единия край тояга или естествено разсохато дърво, което се пълни с черешовина (изсушена кора от черешово дърво) или слама. Когато тоягата е напълнена добре, тя се завързва в този край, където е натъпкана черешовината или сламата. Щом се заздрачи, се запалват натрупаните клони и царевичак.  Вярва се, че докъдето стига светлината няма да има градушка. От тези огньове децата палят уруглиците си, въртят ги като факли и рецитират: ”Шоти ли, поти ли, към… (назовава се съседното село) бълхите, към нас парите!” Накрая тези уруглици се хвърлят на чужди къщи с думите: ”На ви бъйлите!” или пък се хвърлят в реката, за да не ги хапят бълхите.

Играят се последните зимни хора преди великденските пости. Д. Маринов съобщава, че в с. Колибито е палено кошерище (тръвна, примитивен кошер), намазано с катран и пълно със слама.  По време на обредния огън се гърми.

На този ден младите семейства посещават родителите на булката и младоженеца, както и кумовете си, за да искат прошка. По-младите целуват ръка на по-старите с думите: ”Прощавай!”, на което по-старите отговарят: ”Господ да прощава! Да си простен!”. На обредната трапеза има млин, пиле, варени яйца, бяла халва с орехи. За децата окачват на тавана конец, а на него завързват обелено яйце или сирене (Дебнево), халва (в по-ново време). Залюляват конеца пред насядалите около трапезата деца. Всяко от тях се стреми с уста да захване вързаното яйце, сирене или халва. Вярва се, че това дете е късметлия и ще живее най-дълго. Практикува се и ваденето на пара, поставена в тава с вода, в която има посипани трици или пепел.

Огънят на Сирни заговезни има очистителна сила, а яйцето е символ на вечно обновяващия се живот и на плодородието.

Има сведения за ходене на гробищата и подаване за умрелите.

Пейдулини съобщава за правенето на т. нар. ялова сватба, чрез която напомнят на старите моми и ергени, че е време да се оженят, респективно, да се омъжат. Разиграва се сватба, като в с. Чифлик младоженката се нарича булка, а младоженецът – булек. В сватбената трупа има още поп, който „венчава”, както и други маски. В Острец момите над 20 години са смятани вече за стари  и са замервани на този ден с пликове, пълни с пепел или развалени яйца. Подобна ялова сватба е разигравана в Севлиевско, в Килифаревския район, както и в някои горнооряховски села. Интересно е, че явлението е познато почти сред всички европейски народи.”

Почти същите сведения за традициите и обичаите на Сирни заговезни откриваме и в изследването на Рачко Попов „Народни календарни празници и обичаи в Троянския край”, публикуван в кн. 4. от същия периодичен сборник - „Културно-историческото наследство на Троянския край”.

Автентично свидетелство за Сирни заговезни в Троян ни е оставил в страниците на мемоарния си труд „Страници от миналото” Минко Шейтанов . В главата „Велики Заговезни” той дава сведения за направата на огнената клада: „Най-напред сложихме дебели дървета, да не се заплещи огнището, в средата запълнихме със сухи запалителни материали. Занареждахме сухи клони – сечинак и тръни. Заговезненската клада всеки ден растеше. И най-малките не стояха, и те се готвеха. Събираха останки от царевичак по улиците и го трупаха на куп. И малки, и големи имахме и друга грижа – да се направи уруглювица. Ходехме по лозята, белехме по-младите стъбла на черешите и от белките (черешовината) си правехме най-хубавите уруглювици. Докато те съхнеха край камините и печките, ние уголемявахме кладата на Капинчо, като влачехме съчки откъде-ли не. Най-после я ограждахме с четири върхаря, забити в земята. Кладата беше готова.” Както става ясно, подготовката за Сирни заговезни започва дни, а може би и седмици, по-рано.

По-нататък в повествованието Шейтанов подробно описва обичаите на Сирница в самия ден и празничната семейна трапеза. В края дава сведения и за обичая „ялова сватба”, специфичен за Троянския край: „Тези Велики Заговезни ще свържа и с още обичаи, които продължаваха на другия ден – понеделник, наречен Песи понеделник. Прави се сватба (ялова сватба) като всички изпълнители са мъже (с. Черни Осъм). Хвърля се пепел след моми и ергени, втасали и попревтасали за женитба.”

В по-близко време Сирни заговезни и специфичният на Троянския край обичай „ялова сватба” се провеждат под формата на общоградско тържество. Дописка за това намираме на страниците на местния вестник „Троянски глас”, № 10 от 10 март 1971 година. Бончо Семерджиев публикува съобщение                  „Битово народно веселие”. В него се казва: „Превърна се вече в хубава традиция всяка година в пети квартал да става битово народно веселие, организирано от кварталния комитет на Отечествения фронт и ръководено от режисьора от самодейния читалищен театрален колектив Петър Геров.

            И т. г. на 28 февруари след обед пред клуба засвири градската музика и за кратко време надойдоха много гражданки и граждани. Повече от тях бяха облечени в народни носии и очакваха съгласно обичая сватбеното шествие да потегли към центъра на града. Музиката засвири сватбен марш и най-напред тръгнаха „сватбарите”. След тях имаше магарешки каручки, едната със зарезанци, а другата с балканджия, който кара грънци в полето. Виждаше се ясен надпис „ПРАЗНО – ЗА ПЪЛНО”, както и корито – някогашната троянска „пералня”. Особен интерес будеше и „селянката“, която отива на нива с дете в едната ръка, а с другата води коза.

            На площада се извиха кръшни хора и ръченици. След това веселието се пренесе отново в квартала и продължи около два часа. Както участниците, така и всички граждани останаха много доволни от тази хубава културна проява.“

Верен продължител на тази традиция днес е Народно читалище „Наука – 1870 г.” – Троян. Проектът „Сирница – ден за прошка” и характерният изключително за Троянския край обичай „ялова сватба” се реализира за пръв път през 2007 година в партньорство в община Троян по проект за подкрепа и опазване на местните традиции и фолклор, финансиран от Национален фонд „Култура”на Министерство на културата. Проектът съчетава в себе си традиционните практики и обичаи, допълнени със съвременни елементи. Времето на провеждане е следобедът на Сирни заговезни. „Яловата сватба” е обичай, при който ролите са разменени – мъж се облича като булка и жена – като младоженец. Съпровождат ги участници в обичая, облечени в традиционни носии. Празникът стартира с посещение в кабинета на кмета, за да бъде поканен на „сватбеното” тържество, да се дари според сватбените обичаи и да се поиска и даде прошка. В последните години нашият кмет е жена – Донка Михайлова , и тя посреща „сватбарите” с приготвена лично от нея домашна баница и чаша вино. Докато трае почерпката на гостите, кметът иска и дава прошка на всички.

След това празничното шествие, водено от духов оркестър,  излиза на централния площад, където се завихря и първото хоро. Следва празнично дефиле, начело с „младоженците”, които се возят в украсена с типични троянски черги каруца заедно с чеиза си. В едно от изданията каруцата е заменена с АТВ. Най-отпред се вее българското знаме, следвано от традиционните сватбарски атрибути – сватбарска вила, окичена с царевица и сушени чушки, бъклица с троянска сливова ракия, каруцата с младоженците, официалните гости, духовата музика и сватбарите. По централните градски улици, с няколко спирания за извиване на кръшно хоро, дефилето пристига на мястото на „сватбеното” тържество, където вече е направена и кладата за обредния огън.

На мястото на събитието е изградена сцена и подредена възстановка на празничната сирнишка вечеря. На паралията, предоставена от МНХЗПИ, са подредени обредните ястия. На трикраките столчета се разполагат „домакините” и възпроизвеждат обреда „прошка”. Следва „амкането” на варено яйце, завързано с червен вълнен конец, което трябва да бъде уловено с уста, без да се докосва с ръце. Най-често участниците са деца, чийто брой е достигал до 40. Провеждат се и състезателни игри – теглене с въже и скачане с чували. За всички победители са предвидени символични награди. Представят се и се награждават победителите в конкурса „Най-оригинален карнавален костюм”. В годините освен него са провеждани конкурси „Най-атрактивна ялова двойка”, „Най-красива троянска носия”, „Карнавална маска” и други. Класирането се извършва от компетентно жури от специалисти по етнология и фолклор. В някои години представители на църквата са извършвали водосвет за здраве и са разказвали за църковния празник Сиропусна неделя. Бизнесменът Иван Макариев благотворително е раздавал рибен курбан… Гостували са самодейци от Пернишко.

И докато се свечери, за да се запали обредният огън и да се завъртят „уруглювиците”, веселието продължава с фолклорен концерт. Своя програма са представяли Илия Луков, Георги Гоцев, сестри Филатови. Участие вземат и читалищните състави. Край обредния огън всички запалват и въртят огнените „уруглювици” за здраве и благополучие през идващите дни. А когато пламъците се снижат, смелчаците ги прескачат за здраве и късмет.

Проектът „Сирница – ден за прошка” се организира от НЧ „Наука – 1870 г.” – Троян със всички свои формации и състави и в партньорство с Община Троян. В годините съорганизатори са и МНХЗПИ, ТД „Амбарица”,КТв „Оптиспринт”, конна база „Алфа Даниел”, фирма „Стоеви Максгруп”, кв. „Лъгът”, където проявата се провежда 10 години и други.

Проектът „Сирни заговезни в Троян” се утвърди като устойчив вече 13 години и доказа, че реализирайки една идея в партньорство, винаги има успех.  В подкрепа на това е фактът, че броят на участниците в празника е достигал до 500, а гости са били омбудсманът на Република България, народни представители, областен управител на област Ловеч, журналисти и гости от цялата страна.

Този проект се утвърди като партньорска практика, която работи за развитие на общността, рекламира община Троян, привлича гости и печели позитиви за всички ни. По този начин организаторите постигат заложената в проекта цел - запазване на традициите и обичаите на нашите деди, нематериалното културно наследство на нашия край, неговото популяризиране в условията на 21. век, привличане на гости  на града и общината , развитие на културния туризъм.

КИНОТО В ТРОЯН

 

Киноизкуството започва като занимание на физици, които конструират различни изобретения – томатроп (1825), „колелото на Фарадей” (1830), фенакистископ (1832)… Но за да се появи истинското кино, трябва да се появи фотографията. Първата фотография „Сложената маска” е направена през 1823 г. от Жозеф Ниелс. Процесът на заснемането отнел 14 часа. В следващите години процесът се усъвършенства и в 1851 г. в първите фотографски ателиета се появяват движещите се фотографии.

Първият филм в историята на киното е „Работници напускат фабриката на Люмиер в края на работното време” и трае около 1 минута. Прожектира се за първи път на 21 март 1895 г. от създателя си Луи Люмиер. Той заедно с брат си са автори на още няколко такива филма – „Пристигането на един влак”, „Къпане в морето” и „Ковачи”.

В България първата кинопрожекция се състои само две години по-късно – през 1897 г. в Русе в заведението на Марин Чолаков. Прожектира се филмът на Братя Люмиер „Пристигането на един влак” и още един филм, показващ посрещането на цар Николай в Париж. Месец по-късно, на 22 март, се организира и първата прожекция в София. Важно е да се отбележи, че  всички тези филми далеч не са игрални филми. Те целят единствено да покажат движение на фигурите, а не статични образи, както е при фотографията. Пътят до появата на игралните филми, каквито ние ги познаваме, е дълъг и труден. За баща на игралното (художественото) кино е сочен Жорж Мелиес, който през 1902 г. заснема филма „Пътешествие до Луната”.

На 4 декември 1908 г. в София е открит първият киносалон, втори в Европа. Първият български филм е „Българан е галант” на Васил Гендов, прожектиран за първи път през м. май 1910 година.

В хода на тази схематична история на киното Троян се записва в 1915 година, когато в града се появява първото частно кино на Константин Богданов. То се помещава в къщата на Нено Шипковенски и побира около 100 зрители. Първият прожектиран тук филм е „Иванчо пали и гаси всичко”. Рекламата се изчерпва с един своего рода плакат, поставен на мегдана, с надпис: „Нова сензация! Гледайте филма „Иванчо пали и гаси всичко”! Филмът притежава всички недостатъци на тогавашната снимачна техника. Образите на екрана се движат с отсечени движения. Киното няма професионален оператор, а прожекциите се осъществяват от собствениците на киноапарата. Появата на това ново за града ни изкуство не е приета еднозначно от гражданството. Петър Геров споделя свои спомени от тогава: „Салонът не се пълнеше. Филмът се посещаваше само от по-будното гражданство и прогресивното занаятчийство. На киното се гледаше като на някаква нова магия. Чорбаджиите не ходеха нито на кино, нито на театър, защото ги смятаха за вреден карагагьозчилък (фокусничество). Някои стигаха до там, че определяха киното за „гяволска работа” и твърдяха, че е „грехота” да се посещава. Имаше родители, които забраняваха на децата си да ходят на това „дяволско” сборище.”

В годините на Европейската война културният живот в града е прекъснат, а кино апаратът - прибран в един дървен сандък. „Пробуждането” му става малко преди края на войната, когато в Троян пристигат като интернирани двама сръбски дезертьори. Те се оказват инженери и възобновяват кинопрожекциите в  същия дюкян. „Заредиха се вносни, европейски филми, каквито вече се въртяха в големите градове. За кратко време тези сърби – първите кинооператори в Троян – спечелиха сърцата на троянчани. С новите филми и качествените прожекции те успяха да привлекат една постоянна група посетители. Първият голям западен филм на „Пате Фрер”, прожектиран в Троян, беше  „Животът и страданието на Исуса Христа”. Този филм привлече и тези, които смятаха посещението на кинопрожекциите за голям грях. След отпуск на църквата всички баби и старци отиваха да гледат филма, плачеха на глас и се кръстеха. Учениците ги водеха по класове, колективно. След това се заредиха филмите на Чарли Чаплин, „Пътуването на Титаник”, „Човекът без маска” и други филми.”

Писмени сведения за първите години на киното в Троян намираме и в „Спомените” на Димитър Гимиджийски. Той пише: „През 1924 година читалището се снабди с киноапарат, който се инсталира в театралния салон  при училище „Св. Кирил и Методий”. Понеже тогава читалището нямаше средства, по почин на настоятелството се основа дружество „Кино”, което купи апарата и в края на същата година го отстъпи на читалището, което се задължи да върне вноските на членовете.”

Същите факти споделя и Петър Геров: „През 1922-1923 година група читалищни деятели и някои заможни граждани купихме киноапарата за читалището. С някои технически подобрения апаратът беше инсталиран в стария театър. На балкона беше направена примитивна кабина.  Понеже осветлението по това време беше несигурно и нередовно, читалището закупи стар нафтов мотор с динамо. За нов нямахме пари. Моторът поставихме в източната част на театъра, в мазето под гримьорните, откъдето не се чуваше пукането и шума на динамото. Работата с този мотор беше цяла епопея. Големи мъки и тегла изживяваха читалищните настоятели, които дежуреха на мотора. Те бяха винаги с мръсни престилки, винаги плувнали в пот и масло. След всяка прожекция дежурните по мотор непременно трябваше да минат през банята на Иван Кюнка, който гощаваше клиентите си с греяна ракия и топъл троянски бюрек. Много пъти моторът спираше през време на прожекции и минаваха часове, докато се запали отново. Добре, че публиката беше търпелива, не роптаеше, не тропаше с крака и не свиркаше с уста. Затова пък жените идваха като на седянка, носеха плетива, а по-близките комшийки идваха и с хурките си, та да не стоят в големите паузи без работа. Прожекциите обикновено започваха в осем часа вечерта и свършваха към един часа през нощта.”

Прожекции има всяка събота и неделя. В събота филмите са озвучени от оркестъра на музикално дружество „Гусла”. Не бива да забравяме, че в тези години се прожектират единствено неми филми. Музикантите-самодейци Петко Дудевски, Минко Топалов, Илия Лингорски, Христо Попов, Петър Дренски, Цанко Маринов, Къньо Табаков свирят редовно и безвъзмездно. Не винаги озвучаването е в унисон с темата на прожектирания филм. Понякога на весели филми се свирят тъжни мелодии и обратно.

Рекламата на филмите става с барабана на общината и с големи плакати, поставени на главната улица. За привличане на повече посетители понякога прожекциите се придружават с „весела част” или литературно-музикални програми. Когато времето позволява, пред театъра свири и градската музика.

Относно репертоара сведенията са малко. Откриват се няколко заглавия на филми в реклама на страниците на в. „Хемус”. В брой 21-22 от 1 ноември 1927 г. се съобщава: „Читалищното кино откри сезона с филма „Ревност”. На 5 и 6 т.г. ще се представи филма „Белла Донна” с Пола Негри.” Пак на страниците на в. „Хемус” през следващата 1928 г. откриваме съобщение за прожекцията на филмите „Метрополис”, „Гневът на боговете” , „Съдбата на моряка”. Други източници споменават още няколко заглавия – „Еди-поло из петте краища на света”, „Хамлет жена ли е?”, „Пътният лист на живота”.

Читалищното настоятелство призовава „посетителите, които са гледали другаде хубави филми, да ги препоръчат, за да се имат пред вид и при възможност да се вземат за прожекция в града.” (в. „Хемус”, № 65, 1 септ. 1929) Освен това „читалищната управа в желанието си да затвърди киното като един културен фактор в града ни, както и да задоволи повишения интерес към киноизкуството, реши да престане да доставя филми само от една фирма, както бе досега, а да влезе във връзка с всички филмови представителства в София и от техните програми да подреди програма от художествени и идейно издържани филми за нашето кино, които ще се прожектират при намалени цени.” Също така, „независимо от филмите, оркестъра, по-добре организиран, ще се стреми да дава хубави музикални илюстрации на филмите.  При тия грижи несъмнено нашето кино ще бъде на своето място като кино на едно културно дружество. Естествено, подкрепата на гражданството ще бъде необходима за подобрението на киното и ние вярваме, че, както винаги, и сега то ще я даде”.

В края на 1933 г. в. „Хемус” информира обществеността, че „настоятелството на читалището е спазарило Лихтонова апаратура и в скоро време на екрана в нашето кино ще се прожектират говорящи филми. С тази инсталация се запълня една културна нужда на Троян и се осигуряват средства за построяване нов театър, отговарящ на народните нужди на града.” (в. „Хемус”, №149, 15 дек. 1933) Апаратурата е монтирана скоро и през 1934 г. в Троян вече е прожектиран първият т. нар. тонфилм – „На Западния фронт нищо ново”. Това става само 4 години след първата прожекция на тон филм в София, състояла се през пролетта на 1930 г. в кино „Одеон”.

През 1936 г. киното се премества в салона на Популярната банка. През следващата 1937 г. читалището закупува нова киномашина „Филипс” – първата внесена в България. От този момент прожекциите са всекидневни като седмично се прожектират два филма. Уредник на киното е Андрей Шипковенски. (1938)

С преместването на киноапаратурата в новия салон на Популярната банка, разположен в центъра на града, и с монтирането на апаратура за прожекция на тон филми, както и достъпните цени на билетите (4 и 7 лв. за дневните и 8 и 11 лв. за вечерните прожекции) интересът към киното в Троян се увеличава. През 1938 г. читалищното настоятелство отчита: „Свидетели сме всички на голямото посещение на кинопредставленията и това трябва да ни радва. Новата последна дума на техниката – тон-кино апаратура с идеална прожекция и напълно естествен тон; отличния салон с удобни столове, който се отоплява много добре и е в центъра на града; редовните дневни и вечерни представления с достъпни цени; подбора на филми – дават гаранция за добри приходи, а също ни карат да мислим, че киното след като покрие своите задължения и осигури бюджета на читалището, ще набере средства за постройката на нова театрална сграда.”

През 1939-1940 г., когато временно са уредени дипломатическите отношения между Съветския съюз и Германия, в града се прожектират почти всички съветски филми, разрешени от цензурата –„Цирк”, „Парад на младостта”, „Чапаев”, „На Северния полюс”, „Пътният лист на живота”, „Тринайсетте”. Тогава се поставя началото и на по-сериозна рекламна дейност на киното. „През лятото на 1939 г. Докумът предложи да рисувам плакати, с които да подобрим рекламата на съветските филми. Всичко трябваше да се върши безплатно, читалището не даваше дори материали. Използвах обикновена амбалажна хартия, на която рисувах с приготвени от мене плакатни бои. Готовият плакат залепвахме на стари плакатни рамки. Първият плакат, който нарисувах, беше на съветския филм „Цирк”. Следваха плакати за филма „Северният полюс”, „Мъжество”, „Петър Велики”, „Блокада”. Много старание влагаше Докумът при написване текста и оформяне на рекламните листовки за филмите. Тези листовки се отпечатваха и разпространяваха масово из околията и с това допринасяха много за голямото посещение на прожекциите” – споделя Стефан Балевски.

Друг начин на реклама използва киномеханикът по това време Стою Стаевски. Преди началото на главния филм той прожектира написани текстове за следващия филм  и рисунки на героите, направени с туш и мастило върху стъкло.

С началото на Втората световна война идва и забраната на прожекции на съветски филми. Кинопрожекциите също намаляват. Киното вече прожектира само по един филм в седмицата и прожекциите започват в 9 часа вечерта. (в. „Хемус”, № 280, 15 апр. 1941)

През 1952 т. киното става собственост на държавата.

През 1960 г. са закупени две киномашини „Балкан Б-1”.

До 1965 г. киното се помещава в салона на Популярна банка, който макар и модерен при откриването му, в годините става все по-тесен за многобройната публика и се амортизира. Съвременниците свидетелстват: „Салонът се намира на 10 метра под земята (в него се отива по 36 стъпала). Това го прави неудобен, нехигиеничен, тесен, влажен, неуютен. Вън от всичко друго той не е в състояние да задоволи, макар и частично, силно порасналите културни нужди на едно близо 25 000-но население. И въпреки тия крайно неблагоприятни условия, киното  в Троян дава своя немалък дял в културния живот на града.” В материал, поместен на страниците на в. „Троянски глас” (1968) се съобщава, че „през последните три години в киното са прожектирани 828 игрални, 1248 научно-популярни и 1424 детски филма. Организирани са общо 5752 прожекции, на които са присъствали 1 107 708 кинозрители и по такъв начин киното е реализирало за държавата 244 065 лева.”

През 1965 г. започва строеж на нова сграда за широкоформатно кино в Троян. Салонът има 725 места. Сградата има просторно фоайе, касово хале с две каси, тапицирани меки столове, два входа и два изхода, голям екран, отлична акустика, мазутно отопление, амфитеатрално разположение на местата. Изпълнител на обекта е ДСО „Стройрайон” – Троян. Предвижда се новата сграда на киното да е готова за посрещането на 100-годишнината на града през 1968 година.

В бр. 41 от 1970 г. на в. “Троянски глас” четем: „Голяма придобивка е новият кинотеатър. Зимният салон е с амфитеатрално оформление, с тапицирани столове и побира 620 зрители. Всеки ден към 3500 души ще имат възможност да гледат различни филми. Салонът ще бъде отопляван с нафтово гориво и ще има вентилационна уредба. Киномашините и апаратурата са вносни – марка „Дрезден – 21”. Новото кино има две просторни фоайета с фотьойли, всички необходими канцеларски помещения и две касови халета. Кинокомплексът, който се нарича „В. И. Ленин”, е с много добър архитектурен замисъл. Наоколо ще има зелени площи. Наред със сладкарницата и клуба на НТС, които се намират в непосредствена близост с него, той ще се превърне в едно от забележителните места в града.”

 

Всеки ден се правят по пет прожекции. Освен игрални, киното показва и научно-популярни, документални и детски филми. През 1971 г. кино „Ленин” отчита, че са прожектирани 485 игрални филма, 360 научно-популярни и над 112 детски филма. С активната си дейност киното с основание заема първо място в Ловешки окръг в 14. национален преглед за най-добро кинообслужване.

Освен кино „Ленин” кина функционират и в кварталите „Велчевски” и „Василевски”. Отново на страниците на в. „Троянски глас” Христо Радев информира: „Нова културна придобивка имат гражданите от квартал „Василевски”. Наскоро тук беше открито широкоекранно кино с 350 места. Зрителите ще гледат новите цветни и черно-бели филми на 35 мм лента. Доставените апарати осигуряват добра картина и ясен говор. Голям дял за осъществяване на преустройството на досегашното кино има читалищното ръководство в квартала, киномеханикът Димитър Тосунов и домакинът на читалището Иван Василевски.”

Наред с прожекциите на филми кино „Ленин” организира и други мероприятия, популяризиращи филмите и кинопродукцията. През 1971 г. от 5 до 19 април е проведена Десетдневка на българския партийно-революционен филм с мото „И нека свети твойто име!”. По специална репертоарна програма са прожектирани българските филми „Черните ангели” (реж. Въло Радев, по мотиви от мемоарите на Митка Гръбчева), „Осмият” на Зако Хеския, „Тревога”, „А бяхме млади”, „До града е близо”,  „В тиха вечер”, както и премиерата на новия български игрален филм „Няма нищо по-хубаво от лошото време” на режисьора Методи Андонов по сценарий на Богомил Райнов. Във връзка пък с прожекциите на филма е проведена творческа среща на участниците във филма артистите Елена Райнова и Стефан Мавродиев с кинозрителите.

През 1975 година се провеждат Дни на съветския филм. В кино „Ленин” се прожектират филмите „Личен живот”, „Полонеза от Огински”, „Фронт без флангове”, „Те се сражаваха за родината” и „Дъщери и майки”.

Интересна инициатива на кино „Ленин” са премиерите на филми. На страниците на в. „Троянски глас” от 1975 година откриваме информация за премиера на новия български игрален филм „Шосе Е-107”. Режисьор е Никола Ковачев, за когото този филм е дебют в игралното кино. Оператор е Христо Рачев, а в главните роли се изявяват Кирил Господинов, Мариус Донкин, Сашка Братанова, Венцислав Кисьов. На премиерата на филма в Троян присъстват лично в кино салона режисьорът, операторът, двама от артистите – Кирил Господинов и Венцислав Кисьов,  художник-постановчикът Елисавета Иконописова, асистент-режисьорът Владимира Кирова и двама малки изпълнители осмокласниците от София Евгени Йорданов и Веселин Веселинов. Премиерата на филма е на 5 юни 1975 г. и салонът на киното се оказва тесен, за да побере всички желаещи да видят премиерата.

Всяка събота по специална програма кино „Ленин” прожектира много и разнообразни по тематика научно-популярни филми, а всяка събота и неделя – детски филми.

За учениците от града се провеждат кино-лектории с филми, свързани с техния учебен материал. Съвместно с Пионерския дом е проведена теоретична конференция и е прожектиран специален късометражен филм за живота на Лилия Карастоянова – съветски журналист от български произход, участник в партизанското движение на територията на Беларус по време на Втората световна война.

Интересът към киноизкуството води до създаването на киноклуб „Балканфилм”. Негов председател (1970) е Мирчо Добрев. Към клуба на 9 юни 1970 г. е открит и Младежки любителски киноклуб. На членовете на клуба са на разположение модерни кинокамери, с които те могат да работят след завършване на фотолюбителски кинокурс. През 1972 г. в освободеното помещение в сградата на Популярната банка е създаден младежки клуб „Владимир Башев”. В дъното на салона е изградена камерна сцена с дъговиден екран, което позволява салонът да се използва и като малка кинозала. Клубът разполага също така с обзаведена кино и фотолаборатории.

Любителският киноклуб „Балканфилм” и Градският съвет за изкуство и култура организират редица съвместни инициативи. През 1972 г. се провежда Вечер на документалния филм. Кинодокументалистът Христо Ковачев показва филмите си „Пролет моя”, „Вар” и „Нишки от дъгата”, а младият творец Георги Стоев – филмите си „Децата на животните” и „Йерархия при животните”.

1975 г. в Троян се организира студийно кино. Инициативата е на Градския съвет за изкуство и култура, младежкия клуб „Вл. Башев” и кино „Ленин”. Студийното кино се прожектира в салона на младежкия клуб. Първата прожекция е на 8 май 1975 г. – полският филм „Всичко за продан” на реж. Анджей Вайда. Студийното кино има прожекции всеки четвъртък от 18 и от 20 часа. Филмите се предшестват от беседа, която въвежда зрителя в творческия свят на режисьора или в проблемите, третирани във филма. Репертоарната програма на филмите, излъчвани в студийното кино, е разделена на три категории: проблемни или новаторски филми („Романс за влюбени” на А. Михалков-Кончаловски,”Рим” на Ф. Фелини, „Чудаци” на Е. Шенгелак); филми на определен автор или национална кинематография (панорама на режисьора Василий Шукшин, на Франсоа Трюфо, на Петер Бачо, на съвременното мексиканско кино) и непознати и малко познати кинематографии (филми от Канада, Алжир, Португалия, Австралия, ЮАР, Габон).

Интересна инициатива, свързана с киното и Троян, се поставя през 1979 г. На 17 януари в Профсъюзния дом на културата е основан градски киноклуб. Членове на клуба са 12 кинолюбители ентусиасти, които си поставят трудната задача да филмират историческите моменти в родния град., да отарзяват национални събития. За съжаление с днешна дата може да се отбележи, че тази инициатива не е реализирана. (ТГ, №4, 1979)

 

Фоайето на киното се използва за експониране на различни по тематика изложби.

„ На 15 т.м. (април) във фоайето на кино „Ленин” беше открита художествена изложба от творби на ученици от 9 клас при художествената гимназия  „Илия Петров” – София  - графика, етюде и с акварел, пастел и темпера, скици, в които отразяват богатите си впечатления от Троян. Гост при откриването  - арх. Георги Стоилов, зав. Отдел „Строителство и архитектура” при ЦК на БКП. ( ТГ, №16, 1976)

„През 1978 г. интериорът на фоайето на кино „Ленин” се обогати с 69 голямоформатни табла на фотоизложбата  „За безопасност и култура на движението по пътищата”. Богатата колекция снимки в изложбата са събрани чрез конкурс , обявен от НС на ОФ. Изложбата се организира по инициатива на градската комисия по безопасността и ГК на ОФ.” (ТГ, №42, 1978)

„На 20 май във фоайето на кино „Ленин” бе открита самостоятелна изложба на фотограф-художника  от Варна Христо Богданов, организирана от клуба на фотолюбителите и фотодейците в София, Градски съвет за култура – Троян, туристическо дружество „Амбарица” и окръжен съвет за култура  - Варна – фотогрупа „Прибой”. (ТГ, №22, 1979)

„Във фоайето на кино „Ленин” е открита карикатурна изложба на Марин Радевски. Със средствата на хумора и сатирата той си е поставил за цел да съдейства в борбата за безопасност и култура в движението  при пролетно-летния период. Изложени са 4 фотошеги  и 36 карикатури с тема нарушение на правилата за движение по пътищата.” (ТГ, №15, 1980)

 

Послеслов: С идването на демократичните промени през 1989 година кино „Ленин” прекъсва своята дейност за десетилетия. Сградата е продадена на частен инвеститор и троянци сме мълчаливи свидетели на нейното западане и разпадане.

Разбирам, че скоро отново има смяна на собствеността и отново намерения за нов живот на сградата на кино „Ленин” . Дано!

ТРОЯНСКИ ЩРИХИ КЪМ ПАИСИЕВАТА БИОГРАФИЯ 300 години от рождението на Отец Паисий 260 години от написването на „История славянобългарска”

 

 „Сто и двайсет годин... Тъмнини дълбоки!

Тамо вдън горите атонски високи,

убежища скрити от лъжовний мир,

место за молитва, за отдих и мир,

…

във скромна килийка, потънала в сън,

един монах тъмен, непознат и бледен

пред лампа жумеща пишеше наведен.”

 

Тази година се навършват 300 години от рождението на този „монах тъмен, непознат и бледен“ – Паисий Хилендарски, отец Паисий – народен будител, духовник и светия, автор на „История славянобългарска” (1762).

Сведенията за живота му са твърде оскъдни. Единствено се откриват в автобиографичните му бележки в „История славянобългарска”, във вписванията в Хилендарските хроники и в някои писма. Годината на неговото рождение е 1722-ра. За това индиректно съдим от неговите думи, че завършва „История славянобългарска” 40-годишен, в 1762-ра. Родното място на Паисий е в Самоковска епархия. Сведенията са отново от неговите бележки в „История”-та: „и пришедъша ва Светые гори Афонские у епархии Самоковские въ лъто 1745” (дошъл в Света гора Атонска от Самоковска епархия в 1745 година). Точното селище е Банско. Това твърдят редица учени и изследователи на живота и делото на светогорския монах (Теодосий Скопски, Йордан Иванов).

Светското име на отец Паисий е вероятно Петър или Пенчо. Има двама братя. Баща му Михаил Хадживълчов е заможен търговец в Банско. По-малкият му брат Вълчо Хадживълчов също като баща си се занимава с търговия, но също така става и ктитор и покровител на църквите в региона и особено на Хилендар и Зограф. По-големият му брат Лаврентий е игумен на Хилендарския манастир. При него заминава Паисий през 1745 г.  и се замонашва. Хилендарският манастир по статут е сръбски манастир, но поради местоположението му по-голяма част от монасите в него са българи от Македония.

През 1758 г. Паисий Хилендарски пътува като таксидиот до Сремски Карловци, където открива исторически съчинения и средновековни източници за българската история. Те са основата за написването на „История славянобългарска”. Трудът на Паисий е завършен през 1762 г. в Зографския манастир, където той се премества поради разногласия с хилендарските монаси. При обиколките си из българските земи като таксидиот Паисий носи своя исторически труд, за да бъде разпространяван сред българите и преписван. През 1765 г. посещава Котел и там е направен първият препис на „История”-та от поп Стойко Владиславов, по-известен ни като Софроний Врачански. Оттам насетне животът на хилендарския монах потъва в неизвестност и легенди.

Жизненият път на Паисий Хилендарски приключва през 1773 г. в манастир в селището Амбелино (днес „Свети Георги” – квартал на Асеновград) на път за Света гора.

Паисий Хилендарски е най-почитаният български будител. С писмен акт на Светия синод на Българската православна църква през 1962 г. е канонизиран за светец и паметта му се почита на 19 юни.  Пловдивският университет и десетки училища в страната носят неговото име. През 2000 година с постановление на правителството е определена годишна Държавна награда „Св. Паисий Хилендарски” - за стимулиране на български творци и изпълнители на произведения, свързани с българската история и традиции. През 2008 г. в Банско е открит Духовно-исторически център „Св. Паисий Хилендарски”.

Това са официалните биографични данни за Паисий Хилендарски. Към тях нашият Троян добавя свои щрихи.

Историографът на Троян Власи Илиев при изследване на рода Папазовци се натъква на хроника, написана на белите полета на една библия от някой потомък на рода. От хрониката той разбира, че родът Папазовци произхожда от Банско и че е разпръснат поради семейна трагедия. Турчин искал да изнасили девойка от рода. Тримата й братя убиват насилника и избягват от Банско. Единият – Вълчо, отива в Северна България, другият – Стойко – в Южна, а третият – Пенчо - в Хилендар и се покалугерява с името Паисий. Власи Илиев предполага, че този именно брат е Паисий Хилендарски – авторът на „История славянобългарска”. Така той става първият, който посочва Банско като родно място на Паисий. За да е сигурен в твърдението си, лично отива в Банско и узнава, че родът Папазовци е живял в една махала, разположена на 4 км от Банско. Там при посещението си Власи Илиев намира само една полуразрушена къща на два етажа, долният – каменен, а горният – за живеене. Стари хора му разказали същото, което намерил в семейната библия на троянските Папазовци.

За да бъде неговото твърдение исторически научно, Власи Илиев проучва особеностите на банското наречие, сравнява го с автентичния език на Паисиевата история и доказва, че тя е написана на банско наречие.

За да разсее твърдението, че родното място на Паисий е Кралев дол, Софийско, отива и там. Среща се със стари хора и учители и доказва, че тамошният Паисий няма нищо общо с Паисий Хилендарски. По този повод Власи Илиев пише три полемични статии във в. „Мир” през 1923-1924 година. На свои разноски издава брошурата „Родното място на Отец Паисий Хилендарски е гр. Банско  под Пирин-планина”, Троян, 1938 година. По този начин Власи Илиев се явява първият, който посочва Банско за родно място на Паисий Хилендарски. Поради това банскалии го канят официално на тържество – годишнина от написването на „История славянобългарска”. Всички тези сведения откриваме в „Спомени за моя баща Власи Илиев Лингурски (Даскал Власи)”, чийто автор е дъщерята на историографа Ангелина Попска. Спомените са дарени на Музея на народните художествени занаяти и приложните изкуства – Троян от Галина Ненова Иванчева, внучка на Власи Илиев.

Потвърждение, че родът Папазовци са преселени в Троян от Разложко към 1750 г. намираме и в „Град Троян. Поселищно-стопански черти” на Игнат Пенков. В своето изследване „Родова анкета на населението“ той потвърждава, че Папазовци са клон от рода на Отец Паисий. „Знае се, че Отец Паисий е ходил на два пъти  през 1777 година в Троянския манастир ( А. Сп. Разбойников. „Отец Паисий и българската география”, ИБГД, кн. 4, 1937, с. 206.), а възможно е това той да е правил и с цел да се види с роднините си (брат му Вълчо). Поп Вълчо имал син, когото кръстил Пенчо (може би на брата си Паисий Хилендарски)”.

Историографите на Троян твърдят също, че Отец Паисий е погребан тук. В своята статия „Легенда или истина” (Троянски глас, №5, 1994) краеведът Мичо Думанов съобщава, че от поколение на поколение се носи мълвата, че Отец Паисий е починал в Троян. „Знае се, че той доста е боледувал и е потърсил свои родственици в Троян. Живял е в отредената му дворна къщица в Папазовския имот до черковището „Св. Спас” в Табашката махала, където са били и папазовските домове. В черковището „Св. Спас”, което е било и гробище, е погребан починалият Отец Паисий. Тук са се черкували махлените. Имало издигнат висок камък, с което се обозначавало черковище. До него имало и малък каменен кръст в памет на Отец Паисий. Винаги при черкуване на „Св. Спас” е споменаван Отец Паисий. Съвременници си спомнят, че това малко каменно кръстче е премахнато при регулационните промени и захвърлено до махленските къщи и най-сетне „непотребно” загубено някъде.”

Легенда или истина, но при всички обстоятелства - основание за наша, троянска гордост.