19 ФЕВРУАРИ

19 февруари… Майка България пада на колене пред най-скъпия си син… Левски, Дякона, Апостола… Неговото име е символ на българското. Той ни даде най-чистото усещане за подвига и най-страшното усещане за предателството.

 „Ако спечеля – печеля за цял народ, ако загубя – губя само мене си” – велики думи на велик българин, титанът на свободата българска… 1837-ма, Карлово. Оттук тръгва Дяконът по пътищата на страната ни, за да мине през годините и днес да бъде сред нас. Той е Апостолът, който с апостолски дух разнася идеята за революция от град на град, от село на село. След него като зърна на броеница се нижат революционни комитети. С увереност и последователност Левски разяснява идеята, че българската свобода ще бъде извоювана единствено от българския народ с добре организирана революционна мрежа. На реализацията на тази идея той посвети себе си.

Не успя да доживее мечтаната свобода... Но 19 февруари 1873-та не е краят. Това е началото на един нов път – пътят на безсмъртието и вечността. Сам Апостолът предусети своята вечност в гениалните си слова: „Времето е в нас и ние сме във времето”. Въпреки бесилото в покрайнините на София, той остана безсмъртен навеки…

Поклон, Апостоле!

СИРНИ ЗАГОВЕЗНИ В ТРОЯН

Сирни заговезни се отбелязва 7 седмици преди Великден. Празникът и обичаите, свързани с него, са с дълбока традиция, както в българския обреден календар, така и в цикъла от календарни и трудови празници в Троянския край. Доц. Николай Колев съобщава за него в своето изследване „принос към традиционните календарни и трудови празници и обичаи от Троянско”, публикуван в кн. 5 от сборника „Културно-историческото наследство на Троянския край”, издание на Музея на народните художествени занаяти и приложните изкуства – Троян. На страниците на в. „Троянски глас” също откриваме дописка за празнуването на Сирни заговезни и обичая „ялова сватба” през 1971 година.
„Основните обичаи на този ден са свързани с обредните огньове, наричани уруглица, уругльовица; с трапезата; с ламкането на децата; с ходенето на прошка.
Децата дълго преди празника складирват на високи места сухи клони, тръни, царевичак, приготвят си уруглици. Последните представляват разцепена от единия край тояга или естествено разсохато дърво, което се пълни с черешовина (изсушена кора от черешово дърво) или слама. Когато тоягата е напълнена добре, тя се завързва в този край, където е натъпкана черешовината или сламата. Щом се заздрачи, се запалват натрупаните клони и царевичак. Вярва се, че докъдето стига светлината няма да има градушка. От тези огньове децата палят уруглиците си, въртят ги като факли и рецитират: ”Шоти ли, поти ли, към… (назовава се съседното село) бълхите, към нас парите!” накрая тези уруглици се хвърлят на чужди къщи с думите: ”На ви бъйлите!” или пък се хвърлят в реката, за да не ги хапят бълхите.
Играят се последните зимни хора преди великденските пости. Д. Маринов съобщава, че в с. Колибито е палено кошерище (тръвна, примитивен кошер), намазано с катран и пълно със слама. По време на обредния огън се гърми.
На този ден младите семейства посещават родителите на булката и младоженеца, както и кумовете си, за да искат прошка. По-младите целуват ръка на по-старите с думите: ”Прощавай!”, на което по-старите отговарят: ”Господ да прощава! Да си простен!”. На обредната трапеза има млин, пиле, варени яйца, бяла халва с орехи. За децата окачват на тавана конец, а на него завързват обелено яйце или сирене (Дебнево), халва (в по-ново време). Залюляват конеца пред насядалите около трапезата деца. Всяко от тях се стреми с уста да захване вързаното яйце, сирене или халва. Вярва се, че това дете е късметлия и ще живее най-дълго. Практикува се и ваденето на пара, поставена в тава с вода, в която има посипани трици или пепел.
Огънят на Сирни заговезни има очистителна сила, а яйцето е символ на вечно обновяващия се живот и на плодородието.
Има сведения за ходене на гробищата и подаване за умрелите.
Пейдулини съобщава за правенето на т. нар. ялова сватба, чрез която напомнят на старите моми и ергени, че е време да се оженят, респективно, да се омъжат. Разиграва се сватба, като в с. Чифлик младоженката се нарича булка, а младоженецът – булек. В сватбената трупа има още поп, който „венчава”, както и други маски. В Острец момите над 20 години са смятани вече за стари и са замервани на този ден с пликове, пълни с пепел или развалени яйца. Подобна ялова сватба е разигравана в Севлиевско, в Килифаревския район, както и в някои горнооряховски села. Интересно е, че явлението е познато почти сред всички европейски народи.” (източник: Колев, Николай. Принос към традиционните календарни и трудови празници и обичаи от Троянско)

Във вестник „Троянски глас“, №10 от 10 март 1971, Бончо Семерджиев публикува следното съобщение:
„Битово народно веселие”
Превърна се вече в хубава традиция всяка година в пети квартал да става битово народно веселие, организирано от кварталния комитет на Отечествения фронт и ръководено от режисьора от самодейния читалищен театрален колектив Петър Геров.
И т. г. на 28 февруари след обед пред клуба засвири градската музика и за кратко време надойдоха много гражданки и граждани. Повече от тях бяха облечени в народни носии и очакваха съгласно обичая сватбеното шествие да потегли към центъра на града. Музиката засвири сватбен марш и най-напред тръгнаха „сватбарите”. След тях имаше магарешки каручки, едната със зарезанци, а другата с балканджия, който кара грънци в полето. Виждаше се ясен надпис „ПРАЗНО – ЗА ПЪЛНО”, както и корито – някогашната троянска „пералня”. Особен интерес будеше и „селянката“, която отива на нива с дете в едната ръка, а с другата води коза.
На площада се извиха кръшни хора и ръченици. След това веселието се пренесе отново в квартала и продължи около два часа. Както участниците, така и всички граждани останаха много доволни от тази хубава културна проява.“
Народно читалище „Наука – 1870 г.” – Троян е верен продължител на тази традиция днес.

ЩРИХИ КЪМ ДВЕ ГОДИШНИНИ

1872-ра – само две години след основаването на читалище във възрожденския Троян в одаята на Димитър Папазов се вдига импровизирана завеса от листник и пред зрителите започва първото театрално представление, изнесено от Минко Ненов и неколцина още напредничави троянци. Пиесата е „Многострадална Геновева”. Това е първото театрално представление в града ни.
От тогава, вече 145 години, троянските театрали-самодейци се превъплъщават в ролите на стотици театрални постановки. Дълъг е техният списък – и на пиесите, и на участниците. Театърът в Троян дълго търси свой дом, сменя няколко сцени. Репертоарът също търпи промени – от сантиментални истории, през пиеси с героичен и революционен сюжет до такива с комедиен характер. Представят се пиеси от български автори – Васил Друмев, Добри Войников, Иван Вазов. Наред с тях се появяват и пиеси от чуждестранни драматурзи като Зудерман, Лесинг, Горки. Трябва с гордост да отбележим, че през 1911 г. театралната трупа представя пиесата „Старият друм”, чийто автор е троянецът Асен Клисурски. Сред имената на по-изявените на сцената троянци в първите години са Минко Миревски, Тома Богданов, Иван Дренски, Евдокия Евтимова. Един от първите режисьори е Нено Шипковенски. По-късно със специално решение на читалищното настоятелство за режисьор е избран Димитър Гимиджийски. Трябва да споменем още две имена към първите режисьори – на Борис Бафров и Андрей Андреев.
Започнала от изрисуваната от Тончо Думанов завеса с пегас и сократовският завет „Познай себе си!”, театралната дейност в Троян извървява дълъг път. През 30-те години на 20. век на троянска сцена са поставени четири пиеси, чийто автор е Димитър Гимиджийски. Това са драмите „Лято”, „Бунтовници”, „Бойка” и „Мостът над Мъртви брод”. Кръгът на актьорите-самодейци непрекъснато се разширява и попълва с нови имена. Мнозина от тях се изявяват почти на професионално ниво – Мария Пеновска, Елена Дудевска, Никола Сапунджиев, Пенка Сапунджиева, Стефана Дренска, , Стефан Стойчев, Петър Геров…
И така вече 145 години, запален от искрите на първите, огънят на театъра продължава да гори… Магията е жива и сега…
*
1892–ра е годината, приета за година на основаване на читалищната библиотека, въпреки че обществена библиотека в Троян има 20 години по-рано. Според Никола Гимиджийски началото й е в 1873-та. Тогава със съгласието на църковно-училищното настоятелство се определя една стая в новопостроеното училище, в която се доставя един хубав шкаф за книгите, а покрай стените са поставени миндери. Така организираната в училището библиотека се ползва и от учениците, и от гражданите. Нейни основатели са учителите Илия Белковски и Цвятко Златев. Уредник е по-младият им колега Никола Гимиджийски. Това е първата обществена библиотека в Троян.
Но идват годините 1877-1878, годините на Руско-турската освободителна война, по време на която градът е опожарен от турските башибозуци. В пламъците на пожара изгарят и книгите на библиотеката.
След края на войната, през 1879 г., младите учители Никола Гимиджийски и Калчо Хасъмски възобновяват неделните четения в старото оцеляло училище в църковния двор, възстановяват и библиотеката. В следващите години, за да не замре отново дейността й, усилия полагат Георги Смилов, Ганко Семерджиев, Никола Тахрилов.
1893 година е знаменателна за историята на Троян. Учредява се Народообразователно дружество „Наука”. От този момент насетне настъпва нова ера за библиотеката. Дейността й е организирана чрез въвеждане на библиотечна документация и назначаването на първия щатен библиотекар – Калчо Гайдарски. Ръководството на Народообразователното дружество полага усилия за събиране на средства и закупуване на книги. Започнала от няколкото книги в дървения шкаф в училищната стая, за 10 години от съществуването си библиотеката събира фонд от 1053 тома. Годишно се получават около 30 вестника и толкова списания. Увеличава се и броят на читателите. От констатацията на Никола Гимиджийски при основаването й „Малцина бяха четиварите” са минали десетилетия и в 1910 г. те са вече 530.
Троянци също не са безучастни към библиотеката и свидетелство за това намираме няколко години по-късно в публикуван на страниците на в. „Хемус” от 1927 г. списък на дарителите, в който четем 53 имена на троянци. Общият брой на дарените от тях книги е 2696 тома. Специално внимание заслужава направеното от полк. Павел Стаев дарение - „Энциклопедический словарь” в 85 тома на стойност 600 лева. Учредени са и два дарителски фонда – „Д-р Спас Бояджиев” и „Балю П. Балевски”, всеки на стойност 5000 лв. за закупуване на специализирана литература.
Сменила много домове, през 1920 г. библиотеката се настанява в новопостроената с дарение от Петър К. Балевски читалищна сграда. В този период се въвежда десетичната система на Дюи за класификация на книгите и форматното им систематично подреждане. В 1927 г. се ражда инициатива за създаване на детски отдел и се взема решение за набавяне на детски книги. Осъществяването на практика става през 1971 година.
Организирана по един съвременен за времето си начин, в следващите десетилетия библиотеката все по-трайно се налага като водещ културен институт в града. Днес, 125 години по-късно, с въвеждането на новите технологии тя се превърна в съвременен културно-информационен център, задоволяващ духовните нужди на троянци.
Дейността на Народно читалище „Наука – 1870 г.” – Троян през 2017 година в голяма степен ще бъде посветена на тези две годишнини.