НОВ ЖИВОТ НА ДРЕВЕН ОБИЧАЙ (Сирница в Троян)

В палитрата на народните празници и обичаи Великден се счита за най-големия християнски празник от пролетния цикъл. Осем седмици преди Великден са Месни заговезни, а следващата седмица са Сирни заговезни. Думата „заговезни” идва от заговявам, започвам да постя, а името си двата празника носят от обредната празнична трапеза. На Местни заговезни се заговява с месо и месни продукти. След този ден консумацията им е забранена до края на Великденския пост.

Седмицата след Месни заговезни се нарича Сирница или Сирна неделя. През тази седмица може да се ядат всякакви млечни продукти - сирене, мляко, масло и яйца. В края на тази седмица – в неделя, е Сирни заговезни. Това е началото на строгия Великденски пост. След този ден са строго забранени веселието и хората, както и сватбите. Като част от подготовката за дългото изпитание на постите се явява опрощаването между хората. На Сирни заговезни най-важният ритуал е искането на прошка. На този ден църквата призовава вярващите да пречистят душите си, да изпълнят с мир и любов сърцата си, за да посрещнат Възкръсналия Христос. В човешки план прошката е символ на благородство и дълбок вътрешен мир. Всеки християнин е призован да поиска прошка, но и да прости. В това се крие социалният момент на този акт. На Сирни заговезни прошка си вземат по-млади от по-стари, деца от родители, младоженци от кумове. Целуват ръка и изричат „Прощавай, (мамо, тате и т.н.)”. „Господ да прощава, простен да си!” е задължителният отговор.

За Сирни заговезни са характерни три обредни момента – обредната трапеза, празничните огньове и кукерските игри. Всички те имат очистителен и предпазващ характер. Вечерята на заговяване е особено тържествена. Традицията повелява на трапезата да се сложат баница, питка, млин със сирене, варени яйца, риба и задължителната бяла халва. Около нея се събира цялото семейство и всеки иска прошка от другия за грешките и обидите през годината. В края на празничната гощавка се извършва ритуалът „хамкане”/ „амкане”. На червен вълнен конец са завързва парче бяла халва или варено яйце. Конецът се връзва на най-високата греда на тавана на къщата или в края на дървена тояга или точилка. Най-възрастната жена в къщата завърта конеца в кръг и всеки член от семейството, главно децата, се опитват да хванат халвата или яйцето с уста, без да го докосват с ръце. Който успее, ще бъде жив и здрав през цялата година. В някои места в страната този конец се смята за лековит за агнета, телета и ярета. Другаде се изгаря, за да „изгорят злините като него” или по изгарянето му се гадае за плодородие, дълголетие, сватба или деца в семейството. След вечеря мъжете излизат на двора и гърмят с пушки като по този начин възвестяват началото на Великденските пости.

Съществен момент в обредите на Сирница представляват паленето и прескачането на големи огньове. Поради това някъде празникът се нарича още Поклади. През цялата Сирна седмица момчета и ергени събират клони и царевична шума (мамуляк), които изнасят на най-високите места около селището. Подреждат ги около висок кол и така подготвят кладата за огъня, който се запалва вечерта на Сирни заговезни. Предпазният характер на тези огньове е ясно изразен както в действията, така и във вярванията, свързани с огъня. Неговата сила е всемогъща и хората вярват, че чрез него изгарят злите духове. Всеобщо е народното схващане, че докъдето стига светлината на този огън, дотам ще има плодородие и през лятото няма да падне градушка. Огънят се прескача от всички за здраве и късмет, а в миналото – и за предпазване от бълхи. В някои краища на България, сред които и в Троянския, е разпространен обичаят „оратници”. Това са своеобразни факли от слама или черешова кора (в нашия край), сложена между разцепено дърво, които всеки завърта около главата си за здраве на семейството и очистване на хората и къщата. В някои райони на страната, най-вече в Източна и Югоизточна България, се изпълнява и обичай на хвърляне на огнени стрели. Всеки ерген изстрелва с примитивно направен лък запалени стрели в двора на момата, която си е харесал, в знак на любовно обяснение. Която мома събере най-много стрели от двора си, тя е най-лична и най-харесвана.

Един от най-интересните моменти от празничната обредност на Сирница, а и изобщо в традиционния български календар са народните маскарадни обичаи. Въпреки множеството регионални варианти в обредността у нас, основният смисъл на тези обичаи остава един и същ – чрез редица магически действия и практики да се прогонят злите сили, вредните гадини и насекоми, т.е. „лошотията”, която се активизира при настъпването на пролетта, и да се осигури берекет на нивите, плодовитост при животните и здраве на хората. Гоненето на злото продължава и след Сирница, на т. нар. Песи понеделник или Кукеровден, в началото на седмицата, наричана Тодорова неделя.

Сирни заговезни като празник от българския обреден календар е част и от цикъла календарни и трудови празници и обичаи в Троянския край. Доц. Николай Колев съобщава за него в своето изследване „Принос към традиционните календарни и трудови празници и обичаи от Троянско”, публикуван в кн. 5 от сборника „Културно-историческото наследство на Троянския край”, издание на Музея на народните художествени занаяти и приложните изкуства – Троян: „Основните обичаи на този ден са свързани с обредните огньове, наричани уруглица, уругльовица; с трапезата; с ламкането на децата; с ходенето на прошка.

Децата дълго преди празника складирват на високи места сухи клони, тръни, царевичак, приготвят си уруглици. Последните представляват разцепена от единия край тояга или естествено разсохато дърво, което се пълни с черешовина (изсушена кора от черешово дърво) или слама. Когато тоягата е напълнена добре, тя се завързва в този край, където е натъпкана черешовината или сламата. Щом се заздрачи, се запалват натрупаните клони и царевичак.  Вярва се, че докъдето стига светлината няма да има градушка. От тези огньове децата палят уруглиците си, въртят ги като факли и рецитират: ”Шоти ли, поти ли, към… (назовава се съседното село) бълхите, към нас парите!” накрая тези уруглици се хвърлят на чужди къщи с думите: ”На ви бъйлите!” или пък се хвърлят в реката, за да не ги хапят бълхите.

Играят се последните зимни хора преди великденските пости. Д. Маринов съобщава, че в с. Колибито е палено кошерище (тръвна, примитивен кошер), намазано с катран и пълно със слама.  По време на обредния огън се гърми.

На този ден младите семейства посещават родителите на булката и младоженеца, както и кумовете си, за да искат прошка. По-младите целуват ръка на по-старите с думите: ”Прощавай!”, на което по-старите отговарят: ”Господ да прощава! Да си простен!”. На обредната трапеза има млин, пиле, варени яйца, бяла халва с орехи. За децата окачват на тавана конец, а на него завързват обелено яйце или сирене (Дебнево), халва (в по-ново време). Залюляват конеца пред насядалите около трапезата деца. Всяко от тях се стреми с уста да захване вързаното яйце, сирене или халва. Вярва се, че това дете е късметлия и ще живее най-дълго. Практикува се и ваденето на пара, поставена в тава с вода, в която има посипани трици или пепел.

Огънят на Сирни заговезни има очистителна сила, а яйцето е символ на вечно обновяващия се живот и на плодородието.

Има сведения за ходене на гробищата и подаване за умрелите.

Пейдулини съобщава за правенето на т. нар. ялова сватба, чрез която напомнят на старите моми и ергени, че е време да се оженят, респективно, да се омъжат. Разиграва се сватба, като в с. Чифлик младоженката се нарича булка, а младоженецът – булек. В сватбената трупа има още поп, който „венчава”, както и други маски. В Острец момите над 20 години са смятани вече за стари  и са замервани на този ден с пликове, пълни с пепел или развалени яйца. Подобна ялова сватба е разигравана в Севлиевско, в Килифаревския район, както и в някои горнооряховски села. Интересно е, че явлението е познато почти сред всички европейски народи.”

Почти същите сведения за традициите и обичаите на Сирни заговезни откриваме и в изследването на Рачко Попов „Народни календарни празници и обичаи в Троянския край” публикуван в кн. 4 от същия периодичен сборник - „Културно-историческото наследство на Троянския край”.

Автентично свидетелство за Сирни заговезни в Троян откриваме на страниците на мемоарния труд на Минко Шейтанов „Страници от миналото”. В главата „Велики Заговезни” той дава сведения за направата на огнената клада: „Най-напред сложихме дебели дървета, да не се заплещи огнището, в средата запълнихме със сухи запалителни материали. Занареждахме сухи клони – сечинак и тръни. Заговезненската клада всеки ден растеше. И най-малките не стояха, и те се готвеха. Събираха останки от царевичак по улиците и го трупаха на куп. И малки, и големи имахме и друга грижа – да се направи уруглювица. Ходехме по лозята, белехме по-младите стъбла на черешите и от белките (черешовината) си правехме най-хубавите уруглювици. Докато те съхнеха край камините и печките, ние уголемявахме кладата на Капинчо, като влачехме съчки откъде-ли не. Най-после я ограждахме с четири върхаря, забити в земята. Кладата беше готова.” Както става ясно, подготовката за Сирни заговезни започва дни, а може би и седмици, по-рано.

По-нататък в повествованието Шейтанов подробно описва обичаите на Сирница в самия ден и празничната семейна трапеза. В края дава сведения и за обичая „ялова сватба”, специфичен за Троянския край: „Тези Велики Заговезни ще свържа и с още обичаи, които продължаваха на другия ден – понеделник, наречен Песи понеделник. Прави се сватба (ялова сватба) като всички изпълнители са мъже (с. Черни Осъм).хвърля се пелпел след моми и ергени, втасали и попревтасали за женитба.”

В по-близко време Сирни заговезни и специфичният на Троянския край обичай „ялова сватба” се провеждат под формата на общоградско тържество. Дописка за това намираме на страниците на местния вестник „Троянски глас”, № 10 от 10 март 1971 година. Бончо Семерджиев публикува съобщение                  „Битово народно веселие”. В него се казва: „Превърна се вече в хубава традиция всяка година в пети квартал да става битово народно веселие, организирано от кварталния комитет на Отечествения фронт и ръководено от режисьора от самодейния читалищен театрален колектив Петър Геров.

            И т. г. на 28 февруари след обед пред клуба засвири градската музика и за кратко време надойдоха много гражданки и граждани. Повече от тях бяха облечени в народни носии и очакваха съгласно обичая сватбеното шествие да потегли към центъра на града. Музиката засвири сватбен марш и най-напред тръгнаха „сватбарите”. След тях имаше магарешки каручки, едната със зарезанци, а другата с балканджия, който кара грънци в полето. Виждаше се ясен надпис „ПРАЗНО – ЗА ПЪЛНО”, както и корито – някогашната троянска „пералня”. Особен интерес будеше и „селянката“, която отива на нива с дете в едната ръка, а с другата води коза.

            На площада се извиха кръшни хора и ръченици. След това веселието се пренесе отново в квартала и продължи около два часа. Както участниците, така и всички граждани останаха много доволни от тази хубава културна проява.“

Верен продължител на тази традиция днес е Народно читалище „Наука – 1870 г.” – Троян. Проектът „Сирница – ден за прошка” и характерният изключително за Троянския край обичай „ялова сватба” се реализира за пръв път през 2007 година в партньорство в община Троян по проект за подкрепа и опазване на местните традиции и фолклор, финансиран от Национален фонд „Култура”на Министерство на културата. Проектът съчетава в себе си традиционните практики и обичаи, допълнени със съвременни елементи. Времето на провеждане е следобедът на Сирни заговезни. „Яловата сватба” е обичай, при който ролите са разменени – мъж се облича като булка и жена – като младоженец. Съпровождат ги участници в обичая, облечени в традиционни носии. Празникът стартира с посещение в кабинета на кмета, за да бъде поканен на „сватбеното” тържество, да се дари според сватбените обичаи и да се поиска и даде прошка. В последните години нашият кмет е жена – Донка Михайлова , и тя посреща „сватбарите” с приготвена лично от нея домашна баница и чаша вино. Докато трае почерпката на гостите, кметът иска и дава прошка на всички.

След това празничното шествие, водено от духов оркестър,  излиза на централния площад, където се завихря и първото хоро. Следва празнично дефиле, начело с „младоженците”, които се возят в украсена с типични троянски черги каруца заедно с чеиза си. В едно от изданията каруцата е заменена с АТВ. Най-отпред се вее българското знаме, следвано от традиционните сватбарски атрибути – сватбарска вила, окичена с царевица и сушени чушки, бъклица с троянска сливова ракия, каруцата с младоженците, официалните гости, духовата музика и сватбарите. По централните градски улици, с няколко спирания за извиване на кръшно хоро, дефилето пристига на мястото на „сватбеното” тържество, където вече е направена и кладата за обредния огън.

На мястото на събитието е изградена сцена и подредена възстановка на празничната сирнишка вечеря. На паралията, предоставена от МНХЗПИ, са подредени обредните ястия. На трикраките столчета се разполагат „домакините” и възпроизвеждат обреда „прошка”. Следва „амкането” на варено яйце, завързано с червен вълнен конец, което трябва да бъде уловено с уста, без да се докосва с ръце. Най-често участниците са деца, чийто брой е достигал до 40. Провеждат се и състезателни игри – теглене с въже и скачане с чували. За всички победители са предвидени символични награди. Представят се и се награждават победителите в конкурса „Най-оригинален карнавален костюм”. В годините освен него са провеждани конкурси „Най-атрактивна ялова двойка”, „Най-красива троянска носия”, „Карнавална маска” и други. Класирането се извършва от компетентно жури от специалисти по етнология и фолклор. В някои години представители на църквата са извършвали водосвет за здраве и са разказвали за църковния празник Сиропусна неделя. Бизнесменът Иван Макариев благотворително е раздавал рибен курбан… Гостували са самодейци от Пернишко.

И докато се свечери, за да се запали обредният огън и да се завъртят „уруглювиците”, веселието продължава с фолклорен концерт. Своя програма са представяли Илия Луков, Георги Гоцев, сестри Филатови. Участие вземат и читалищните състави. Край обредния огън всички запалват и въртят огнените „уруглювици” за здраве и благополучие през идващите дни. А когато пламъците се снижат, смелчаците ги прескачат за здраве и късмет.

Проектът „Сирница – ден за прошка” се организира от НЧ „Наука – 1870 г.” – Троян със всички свои формации и състави и в партньорство с Община Троян. В годините съорганизатори са и МНХЗПИ, ТД „Амбарица”,КТв „Оптиспринт”, конна база „Алфа Даниел”, фирма „Стоеви Максгруп”, кв. „Лъгът”, където проявата се провежда 10 години и други.

Проектът „Сирни заговезни в Троян” се утвърди като устойчив вече 13 години и доказа, че реализирайки една идея в партньорство, винаги има успех.  В подкрепа на това е фактът, че броят на участниците в празника е достигал до 500, а гости са били омбудсманът на Република България, народни представители, областен управител на област Ловеч, журналисти и гости от цялата страна.

Този проект се утвърди като партньорска практика, която работи за развитие на общността, рекламира община Троян, привлича гости и печели позитиви за всички ни. По този начин организаторите постигат заложената в проекта цел - запазване на традициите и обичаите на нашите деди, нематериалното културно наследство на нашия край, неговото популяризиране в условията на 21. век, привличане на гости  на града и общината , развитие на културния туризъм.

Дарителството и пътищата щедри на душата (По страниците на една различна енциклопедия)

Издавайки енциклопедия „Дарителството” в три тома, Български дарителски форум ни напомня за една богата и благородна българска традиция – дарителството и взаимопомощта за духовното издигане на нацията. Български дарителски форум възобновява спомена за множество знайни и забравени благодетели.

В повече от 1300 страници енциклопедията събира историята на дарителството в България от Освобождението 1878 г. до 1951 г., когато с държавен указ всички фондации и благотворителни дружества са задължени да ликвидират дейността си и да предадат имуществото и парите си на държавата. Енциклопедията представя накратко над 1200 истории на личности, които са имали щедростта и волята да променят света около себе си.

С вяра в бъдещето през годините плеяда родолюбиви българи са предоставяли имоти и средства в полза на нуждаещи се или на страната си. Благодарение на тяхната щедрост  са изградени болници, сиропиталища, училища, читалища, библиотеки, паметници, отпускани са стипендии за следване в страната или в чужбина, стимулирани са науката и културата, подпомагани са страдащи сънародници, останали извън пределите на отечеството.

Книгата е резултат на многогодишна колективна изследователска и издирвателска дейност. В нея 7 учени са събрали плодовете на своя многогодишен труд – богата и неизвестна до момента информация за добротворчеството на родолюбиви българи, дарителски фондове и фондации в България от 1878 до 1951 година.

В изданието има подробна информация за 6 дарителски фонда от Троян – „Ана Ц. Топалова”, „Ванна д-р Минко Шипковенска”, „Д-р Спас Пенков Бояджиев”, „Константин х. Калчов” (при прогимназията в Троян), „Константин х. Калчов” (при началното училище в мах. Баба Стана, с. Орешак) и „Школник Георги полковник Таслаков”.

Дарител на фонд „Ана Ц. Топалова” е Цочо Минков Топалов (1876-неизв.) от Калейца. Той е дългогодишен учител в селото. Награждаван е с орден за гражданска заслуга V степен, а за участието си в Балканските войни (1912-1913) – с орден с мечове за военна заслуга.

Фондът е образуван в памет и носи името на неговата съпруга Ана Цочова Топалова (25.08.1876-18.11.1928) – също учителка. Родена е в Габрово и там получава първоначалното си образование. После завършва гимназия в Търново (1894). Учителства в Троян (1894-1900) и в Калейца (1900-1928).

Фондът е образуван на 20.11.1928 г., когато Цочо Топалов подарява на основното училище 10 хил. лв. От годишните лихви на капитала трябва да се дават награди в пари, книги, учебни пособия и пр. на най-добрите по успех и поведение ученици. Характерът и размерът на наградите се определят от учителския съвет, а раздаването се извършва тържествено по време на годишните утра.

Друг дарителски фонд е „Ванна д-р Минко Шипковенска”. Дарител е Минко Ненов Шипковенски (1892-1976) – стопански деец, роден в Троян. Завършил е Търговската гимназия в Свищов и Висша търговска академия в Милано. Завръща се в Троян и става един от основателите на Троянска популярна банка. Той е първият й директор (1914). През 1921 г. е инициатор за създаването на Италианската търговска камара в София и е неин секретар. През 1923 г. е изпратен за първи български генерален консул в Милано. По-късно е главен секретар на Българския търговски съюз. Основател е на в. „Търговско-промишлен глас”. От 1942 г. развива самостоятелна търговска дейност. Автор е на ценни стопански книги.

През 1926 г. Минко Шипковенски дарява 25  хил. лв. на училищата в Троян за образуване на фонд на името на починалата му съпруга Ванна Симеонова (15.07.1897-21.09.1926) – талантлива художничка, виолончелистка, общественичка. Родена е в Ловеч. Завършва Физико-математическия факултет на Софийския университет  през 1923 година. Член е на Управителния съвет на Български женски съюз и на софийското образователно дружество „Съзнание”. Заболява и умира рано.

Дарението е прието от учителския съвет на 27.09.1926 година. Съгласно волята на дарителя  от лихвите на фонда в края на учебната година се дава награда на ученичката с най-добър успех по химия и се закупуват книги за читалището в Троян. Парите се разпределят между гимназията, прогимназията и читалището в Троян.  Шипковенски дава 5 хил. лв. на читалището в Ловеч, на музикално дружество „Гусла” и др.  През януари 1931 г. Шипковенски увеличава капитала на фонд „Ванна д-р Минко Шипковенска”.

Цонка и Пенко Бояджиеви са дарители на фонд „Д-р Спас Пенков Бояджиев”, основан за увековечаване паметта на рано починалия им син Спас Пенков Бояджиев (1897-1925) – лекар. Начално образование получава в Троян. Завършва Първа софийска мъжка гимназия и медицина в Мюнхен. Родителите му даряват 5 хил. лв. на Троянската смесена прогимназия. Средствата са предназначени за образуване на фонд „Д-р Спас Пенков Бояджиев”. Волята на дарителите е в края на всяка учебна година лихвите от фонда да се дават като награда на най-добрите по успех и поведение ученици. Дарението е прието от учителския съвет на прогимназията на 12 ноември 1925 г. и се управлява от учителския съвет.

Цонка и Пенко Бояджиеви правят парични дарения за читалището като внасят 5 хил. лв. за основаване на фонд на името на сина им „Д-р Спас П. Бояджиев”. Предназначението на фонда е набавяне на медицинска литература. Други 5 хил. лв. щедрите дарители предоставят на Троянското църковно настоятелство. Те построяват в Троян общинска амбулатория, като изразходват за целта 145 хил. лв. Здравното заведение също носи името „Д-р Спас П. Бояджиев”. Общата стойност на всички дарени от тях средства възлиза на повече от 155 хил. лв.

Друг дарител с троянски корени е Константин х. Калчов (21.05.1856-16.06.1940) – търговец, банкер, общественик и политик. Роден е в Пловдив. Син е на пловдивския лихвар и банкер хаджи Калчо Дренски. Завършва Роберт колеж в Цариград (1872). Владее добре турски, гръцки, английски, френски и немски език. След завръщането си в Пловдив става читалищен деец и член на революционния комитет. За участието му в Априлското въстание от 1876 г. е арестуван, но е освободен поради застъпничеството на чуждестранна анкетна комисия. След освобождението (1878) се включва активно в обществено-политическия живот на Източна Румелия. Участва във формирането на гимнастическите дружества и в движението против решенията на Берлинския конгрес. Той е един от основателите на Либералната партия, депутат и подпредседател на Областното събрание, поддиректор на финансите. Включва се в подготовката на Съединението. Доброволец е в Сръбско-българската война.

След Съединението на Източна Румелия с Княжество България Константин х. Калчов е включен в състава на важни дипломатически мисии (1887, 1895, 1908, 1912). Издател е на в. „Време” в Пловдив и е кмет на града през 1895 година. Многократно е избиран за народен представител. Той е един от основателите на Пловдивската търговско-индустриална камара. Акционер е в текстилната фабрика в Сливен, в захарна фабрика в Пловдив, собственик на къщи и имоти. Председател е на Върховния комитет на дружество „Сливница” в София, член е на различни комитети за изграждането на паметници. Константин х. Калчов развива успешна търговия и банкерство и натрупва голямо богатство. Приживе прави големи дарения за хората в Пловдив и Троянско – родният край на баща му. Умира в София.

 (при прогимназията в Троян)

През 1894-1895 г. на мястото на Жълтото училище е построена нова двуетажна сграда. Строежът възлиза на около 100 хил. лв., които се осигуряват от Министерство на народното просвещение, от Троянския манастир и от частни лица. Между дарителите са Калчо Дренски (вече покойник) и Константин х. Калчов, които дават 11 хил. лв. След 1917 г. Константин х. Калчов със собствени средства построява едно крило на училището с 4 учебни стаи.

Дълбоко свързан с Троян, на 11 юни 1925 г. Константин х. Калчов внася 10 хил. лв. във Френско-белгийската банка в София за образуване на фонд на негово име към прогимназията – фонд „Константин х. Калчов”. Фондът има за цел да поощрява учениците „към трудолюбие, наука и примерно поведение”. Дарението е прието. Фондът се управлява от учителския съвет. На 4 юли 1925 г. е приет правилник, според който на 1 юни всяка година директорът изтегля дивидентите на фонда в размер на 1200 лв., които в края на учебната година се разпределят в 6 парични награди на ученици, завършили с много добър успех и примерно поведение, без оглед на тяхното материално състояние. Наградите се връчват от директора по време на годишния акт. Още през 1925 г. са раздадени първите 5 награди по 200 лв. Тъй като Константин х. Калчов изпраща допълнително сумата от 1000 лв., заедно с паричните награди се раздават книги и други предметни награди.

През 1937-1938 г. в двора на училището се построява пансион за 70 деца.  Сградата е на три етажа, като два от тях са изградени със средства, дадени от Константин х. Калчов. Пансионът е снабден с течаща вода и електричество, има канализация.  Освен спални, сградата има и няколко учебни стаи.

По инициатива на председателя на училищното настоятелство Йоаким Б. Балевски  на 12 октомври 1939 г. се учредява Благотворителен комитет „Константин х. Калчов”. Приемат се устав и правилник, избира се Управителен съвет. Целта на комитета е да се грижи за издръжката и управлението на детското общежитие, носещо името на Константин х. Калчов. В него се настаняват ученици, идващи от околността. Средствата на комитета се набират от помощи от държавата, църквата и общината, от благотворителни организации и частни лица, вноски от родители, завещания и др. Комитетът обявява Константин х. Калчов за свой почетен пожизнен председател.

През 1885 г., след трагичен инцидент с деца в махала Баба Стана, селяните отправят молба до хаджи Калчо Дренски да построи мост над р. Черни Осъм, откъдето децата минават, за да ходят на училище в с. Орешак. В отговор, през 1889 г. той им изпраща 120 златни турски лири за построяване на училище в родното му място. С доброволен труд местните жители построяват двуетажна сграда през 1893 г., а дадените средства използват за дограма, дюшеме, тавани и обзавеждане. Тъй като училището е направено от плет и кал, то започва да се разрушава.  Учителят Васил К. Ковачев търси парична помощ, този път от Константин х. Калчов, който през 1931 г. дава средства за основен ремонт. Стените се издигат от тухли, поставят се големи прозорци, купуват се чинове и всички необходими учебни помагала. Две учебни стаи се съединяват и се получава театрален салон. В училището се обучават около 50-60 деца от близките махали. В него се устройват читалище и библиотека. Върху сградата е поставен надпис „Калчо х. Дренски - Константин х. Калчов – Благодетели на училището”.

През 1925 г. Константин х. Калчов внася 5 хил. лв. във Френско-белгийската банка в София за образуване на фонд на негово име при началното училище в махала Баба Стана. На 6 юли с.г. учителският съвет приема дарението и изработва правилник за управлението на фонда. Желанието на дарителя е със средствата от фонда да се поощряват талантливи ученици. Главният учител и председателят на училищното настоятелство се задължават всяка година на 1 май да разпределят сумата 600 лв., от която да дават 6 парични награди  на отличилите се по успех и поведение ученици  от първо до четвърто отделение, без оглед на тяхното материално състояние. Първите награди са раздадени още през 1926 година.

Според спомените на В. М. Ковачева, учителка в училището от 1919 до 1940 г., всяка година на 1 май от фонда се получават 200 лв., с които се купуват бакърени съдове и се раздават на отличилите се ученици.

Поради липса на ученици през 1952 г. училището е закрито.

Максим, митрополит Скопски и Пловдивски, чието светско име е Марин Пелов, е дарител на два фонда при Пловдивската митрополия, един при Трета прогимназия и началното училище „Митрополит Максим” в Пловдив и на три дарителски фонда при Троянския манастир.

Максим, митрополит Скопски и Пловдивски (14.09.1850-01.03.1938) е висш духовник, деец на националноосвободителното движение. Роден е в с. Орешак в бедно семейство. На 7 години става послушник в Троянския манастир. Учи в родното си село, в Ловеч, Сопот и Троян, след което става клисар и учител в Троянския манастир (1869-1871). През 1870 г. е ръкоположен за дякон. Учителства в Клисура. Включва се в революционното движение като член на комитетите  в Троян и Клисура, поддържа връзки с Васил Левски. По време на Априлското въстание е в Пловдив, където събира и изпраща на Българската екзархия сведения за извършените жестокости. Извикан в Цариград от екзарх Антим Първи, той е включен в тайния комитет при Екзархията, който събира данни за потушаването на въстанието и ги изпраща на европейските вестници, изработва статистика за населението в българските земи, представена на Цариградската конференция. Завършва Киевската духовна семинария (1877-1881). Като секретар и протосингел на Екзархията, през 80-те години на 19. век участва активно в организирането на дейността на училищното попечителство. През 1886-1891 г. управлява Старозагорската епархия. На 9 февруари 1892 г. е избран за скопски митрополит и полага големи грижи за българското учебно и църковно дело. През 1894 г. подава оставка и отива в Цариград като предстоятел на българския храм „Св. Стефан”- ръководи строежа на новата църква. С дейното му участие се образува благотворителното дружество „Йосиф Първи”, заело се с построяването на българската болница в Цариград. В периода 1897-1906 г. управлява Ловчанската епархия, където води борба срещу протестантската пропаганда. На 29 януари 1906 г. е избран за Пловдивски митрополит. Полага грижи за развитието на благотворителността в епархията. Негово дело е организирането на Пловдивския клон на Български червен кръст, прави дарения за бедни ученици и сираци.  Член е на Светия синод (1913-1928) и негов наместник-председател (1921-1928). Умира в Пловдив.

Митрополит Максим остава верен на идеите, ръководили го през целия му живот. В своето завещание оставя значителни средства за благотворителни цели и за борбата за чистота на православната вяра.

Първият дарителски фонд при Троянския манастир „Митрополит Максим”  се образува съгласно завещанието на митрополита с капитал от 150 хил. лв. Дарението е за Троянския манастир и фондът е включен в бюджета на фондовете на манастира. През 1968-1941 г. се отпускат по 5-7 хил. лв. за благотворителни цели.

Прекарал две години (1868-1869) в храма „Св. Иван” на Зелениковец, намиращ се в близост до Троянския манастир, в своето завещание митрополит Максим предвижда 50 хил. лв. в полза на служещите в него духовни лица. С този основен капитал през 1938 г. се учредява  втори благотворителен фонд. Включен е в бюджета на фондовете на Троянския манастир. В периода 1938-1941 г.ежегодно се отпускат по 1600-2500 лв. за помощи.

Третият фонд при Троянския манастир се образува през 1938 г. съгласно волята на митрополит Максим с капитал от 10 хил. лв. Управлява се от манастирската управа на Троянския манастир и е предназначен да подпомага издръжката на храма „Св. Никола”, намиращ се в близост да манастира.

И последният фонд, който е основан от троянец, макар и да не е в полза на троянци и троянския край, е фонд „Школник Георги полковник Таслаков”.

Дарител е Васил Гечев Таслаков (16.03.1864-14.11.1934) – полковник от Генералния щаб на Българската армия. Роден е в Троян. Завършва военното училище в София през 1887 г., а в последствие и Генералщабна академия в Русия. Произведен е в първо офицерско звание подпоручик на 18 май 1889 г. Достига до звание полковник. Заема различни командни длъжности в Българската армия. Взема участие в Балканските и Първата световна войни. Уволнен е от армията на 16.11.1918 година.

През юли 1918 г. полковник Васил Таслаков внася 8 хил. лв., а впоследствие – още 4 хил. лв., във Военното училище за създаването на фонд на името на единствения му син – школник Георги Василев Таслаков (07.09.1898-03.02.1918). Той завършва гимназия във Враца като отличник и първенец на своя випуск. Деец е на юношеския туристически съюз. През есента на 1915 г., още ученик, се включва като доброволец в 35-ти пехотен Врачански полк и в състава му взема участие в Първата световна война. За проявен героизъм в боевете при връх Алия и край с. Планиница е награден с войнишкия знак на ордена „За храброст”. Тъй като не е навършил пълнолетие, е уволнен от армията, а през 1916 г. се записва за студент в Юридическия факултет на Софийския университет. През есента на същата година е мобилизиран в 5-и артилерийски полк, откъдето е изпратен в артилерийския отдел на школата за запасни подпоручици, която по това време е към Военното училище. Заболява тежко по време на едно от нощните учения и умира в деня на производството на бойните му другари в звание офицерски кандидат и заминаването им на фронта в началото на 1918 година.

На 23 септември 1918 г. със заповед на началника на военноучебното заведение е основан фонд на името на школник Георги Таслаков. По волята на дарителя се предвижда чрез използването на лихвите от внесената сума всяка година да се осигурява предметна награда (от снаряжението или пособията на младите артилерийски офицери), с която да се награждава първенецът артилерист от поредния випуск на училището при производството му в първо офицерско звание. Изрично изискване на дарителя е също върху предмета да има надпис с наименованието на фонда.

Тази ценна информация за троянци – дарители, е поместена в енциклопедия „Дарителството”. Това са хора с големи сърца, чиито имена и дела не бива да бъдат забравяни. Радващ е фактът, че и в забързания 21. век се срещат такива хора. Един от тях е кралският юридически съветник на Елизабет Втора – потомък на български, троянски род. Това е англичанинът от български произход Джон Бризби, потомък на Константин х. Калчев.

През 2007 г. Бризби реставрира училището и построи православен храм в мах. Баба Стана, Орешак. Наред с товафинансира обучението по английски език на млади членове на Съюза на научните работници в Пловдив. Набира средства за хуманитарни и образователни поректи в България. Ежегодно Джон Бризби дава награди на около 30 талантливи ученици от Троян на церемония в двора на училището, построено от х. Калчев и неговия баща – ОУ „Иван Хаджийски”.

Докато има такива хора със щедри сърца, ще го има Троян, ще я има и България.

БИБЛИОТЕКАТА – ПОСРЕДНИК МЕЖДУ КНИГАТА И ДЕТЕТО

Тенденцията все повече да се говори за детското четене напоследък безспорно е положителна. Още по-положителна е тенденцията, че освен да се говори за детското четене, започват да се организират все повече акции, проекти, събития, насочени към неговото насърчаване.

            Аргументите са много и основателни. Четенето стимулира мисълта, намалява стреса. То е източник на познания. Обогатява речника на детето. Подобрява аналитичното мислене и развива способностите за писане. Четенето води до по-добра концентрация и стимулира мисълта. Четейки, децата си задават въпроси и търсят техните отговори. Не на последно място четенето е едно безплатно и забавно удоволствие.

            За насърчаването на детското четене водеща роля имат родителите, учителите и библиотекарите. Те поотделно и заедно трябва да изграждат у детето любов към книгите и четенето, да разширяват детските интереси и познания. Ключът към насърчаването на четенето при децата е предоставянето на правото те сами да  изберат книгите, които да четат.

            Приоритетите на Детския отдел на библиотеката в този процес са: предоставяне на книги и информация; организиране на библиотечни уроци и забавления; тематични изложби и витрини; представяне на книги и срещи с автори; организиране на читателски щафети; безплатно ползване на компютри и интернет.

Работата по насърчаване на детското четене следва да се върши съвместно с училищата, детските градини и други организации на децата.

            Инициативите, които предприема библиотеката на Народно читалище „Наука – 1870 г.” – Троян за насърчаване на детското четене са две към настоящия момент, като едната породи втората. Вече 17 години нашето читалище и в частност библиотеката в партньортсво с Община Троян, учебните заведения и детските градини на територията й, Центъра за подкрепа за личностно развитие е организатор на проявата „Дни на талантите и интересите”, която се провежда ежегодно през пролетта. Насочена е към широк възрастов диапазон – деца от предучилищна и училищна възраст.

 „Дни на талантите и интересите” включва следните инициативи: „Изобразително изкуство”, „Четене” „Художествено слово”, „Лично авторско творчество”, „Танцово изкуство”, „Драматизация”, „Вокално изпълнение”, „Инструментално изпълнение”, „Мултимедийна презентация”. Освен това организираме и няколко изложби с участието на децата – „Домашни любимци” „Колекции и хобита”, „Кулинарни произведения”. Финалът е проявата  „Карнавален костюм”. Всяка година слоганът е различен – „Да творим добро”(2016), „Чета и знам, мога и творя” (2017), „Децата на Троян, град на 150 години – деца на Европа” (2018), „С България в сърцето” (2019). От първата проява през 2002 г. до 2015 г.  изявите в „Дни на талантите и интересите” имат конкурсен характер. Във всяка проява жури оценява представянето на участниците и те се класират на първо, второ и трето място със съответните награди. От 2016 г. по обективни и субективни причини „Дни на талантите и интересите” се провеждат под формата на фестивал. Всички участници получават грамоти и сувенири. Интересът от страна на децата е голям. Броят на участниците през годините варира от 300 до 650 деца.

Проявите „Четене”, „Художествено слово” и „Лично авторско творчество”  са пряко насочени към провокиране на интерес към книгите и библиотеката и стимулиране на детското четене. В „Четене” и „Художествено слово” всеки участник сам избира произведението, което да представи пред останалите. Личното авторско творчество е желателно да бъде съобразено със слогана на проявата, но не е задължително. По-съществено е да се стимулира творческото мислене и писане у децата, както и неговото представяне пред публика. Авторските творби обикновено се публикуват на страниците на местния периодичен печат и в Интернет.

От трите прояви, свързани с книгите и литературата, най-многобройни са участниците в „Четене” – около 40-50 на брой. Това налага ограничение във времето за четене – до 5 минути. Нашите наблюдения сочат, че почти всички участници имат желание да четат по-дълго и, ако е възможно, цялото произведение. В рамките на „Дни на талантите и интересите” не е възможна подобна по времетраене проява. Това ни подсказа идеята за другата ни инициатива – „Лятно четене в Детския отдел на библиотеката”.

            Лятното четене се организира през лятната ваканция, в месеците юни и юли. Провежда се два пъти седмично – във вторник и четвъртък от 14:00 часа, като няма час за финал. Финалът може да продължи до края на работното време на библиотеката. Четенето във вторник е тематично, а в четвъртък няма ограничения. Всеки читател може да чете произведение по свой избор, което да си донесе от къщи или да си избере от фонда на Детския отдел.

            Темите в първата година на Лятното четене бяха съобразени с годишнини на детски писатели. Четенето във вторник започва с кратка беседа на библиотекаря за живота и творчеството на автора. Следва щафетно четене на негови произведения. На финала децата имат възможност да нарисуват герой или случка от произведенията на автора. Темите през 2017 година бяха: „Писателката, която не ни дава да пораснем”, посветена на 110 г. от рождението на Астрид Линдгрен; „Вълшебният свят на Ангел Каралийчев”, посветена на 45 г. от смъртта на автора; „Мечо Пух” – вдъхновяваща история на приятелството”по повод на 135 г. от рождението на Алън Милн; „Възхвала на детството и природата – стиховете на Асен Разцветников” по повод на 125 г. от рождението на автора; „Ерих Кестнер и неговият роман „Малкият мъж и малката мис” по повод на 50 г. от издаването на романа; „Елин Пелин и „Ян Бибиян” , посветена на 140 г. от рождението на автора; „Джани Родари – любим писател на децата”; „Константин Константинов – разказвачът на приказки”, във връзка с 90 г. от рождението на автора. При подбора на автори се съобразихме както с това да са включени в препоръчаните от училище книги за четене през ваканцията, така и с определени годишнини. По този начин се стремим да запознаем децата-читатели не само с произведенията на даден автор, но и с неговата биография – нещо, което остава встрани в училищното изучаване на литературата. Стремим се да внасяме елементи на изненада и разнообразие като каним интересни личности да четат заедно с децата или им поднасяме различни изненади.

            Лятното четене в четвъртък, както споменах, е по избор на самите читатели. По този начин им даваме възможност сами да изберат какво да прочетат и споделят с останалите участници в четенето. Възможността да нарисуват герой или случка остава и в тези дни. Също така им предлагаме върху лист да напишат своите впечатления от прочетените произведения и тези листи в края на проявата подвързваме в своеобразен Читателски дневник на Детския отдел от Лятното четене.

            Следващата, 2018-та, година четенето във вторник беше посветено не на определен автор и неговите произведения, а на определена тема. Първата тема беше            „Тайните на библиотеката” с презентация „Нестандартните библиотеки”, с която представихме на читателите ни различни нетрадиционни начини, по които книгите достигат до своите читатели по света. Показахме им: пътуваща библиотека от две магарета (Колумбия), камилска библиотека (Кения), библиотека в парка Левински (Израел), плажна библиотека (България), преносими читални, книжния танк на Раул Лемесоф, библиокамиончето на Антонио ла Кава (Италия), библиотека в автобуса на Антонио Ферейра (Бразилия), плаващата библиотека на Сара Питърс (САЩ), библиотеки в червените телефонни кабини на Лондон, библиотека трамвай, библиотека без хартиени книги…

Темата „Моята древна родина” също имаше презентация, показваща исторически места и факти, свързани с хилядолетната ни история: пещерата „Магурата”, съкровищата от Вълчитрън, Рогозен и Панагюрище, дворецът в Перперикон, тракийската гробница при Казанлък, Филипополис – един от шестте най-стари градове в света и най-старият по непрекъснатост на обитаването град в Европа, Мадарският конник, надписът на хан Омуртаг, Плиска, Преслав, „Дворът на кирилицата”, Царевец… Участниците в четенето прочетоха информация за други забележителни исторически места в България.

Третата тема „Троян – градът, с който се гордея”, беше посветена на една забележителна годишнина на нашия град – 150 години от обявяването на Троян за град. Специални гости на тази среща бяха г-жа Мария Църовска – преподавател по български език и литература и по психология в СУ „Васил Левски” и г-ца Тереза Георгиева – експерт в Информационно-културен център на Община Троян. Те четоха на участниците в срещата текстове от троянски автори, свързани с историята на родния град.

Чрез  „Спомени и очерки из българските революционни движения” на Минко Ив. Марковски читателите се пренесоха десетилетия назад във времето и се запознаха с факти и събития относно обявяването на Троян за град, посещенията на Дякона Левски в Троян и основаването на Троянския революционен комитет.

„Поглед към три войни” на Димитър Гимиджийски разкри пред младата аудитория атмосферата на родния град преди повече от 100 години. Заедно с автора те закрачиха по троянските улици, огледаха къщите, надникнаха в дюкяните…

Текстовете на Ганко Цанов – краевед, уредник в Музея на занаятите в нашия град и патриот, до болка влюбен в Троян, Балкана и балканджиите, емоционален творец, създал най-поетичните текстове за Троян и неговите хора, разкриха един друг поглед към родния край пред читателите ни. Визуално темата беше обогатена с мултимедиен филм „Троян преди сто години”. По инициатива на децата-читатели бяха прочетени и други текстове от други троянски автори.

За настоящата година отново сме разработили програма за лятното четене в Детския отдел на библиотеката. Първата ни тема е „Древни библиотеки, изчезнали безследно…”. Подготвили сме презентация, разкриваща съдбата на библиотеката на Ашурбанипал в Ниневия, библиотеката на Аристотел, Александрийската библиотека, библиотеката на Пергам, императорската библиотека в Константинопол, библиотеките на маите, библиотеката Ханлин.

                        Втората тема е „Нарисувай ми овца” с презентация на книгата „Малкият принц” от Антоан дьо Сент-Екзюпери. Заедно ще помъдруваме върху посланията, заключени в нея.

                        Третото тематично занимание сме озаглавили „Реши въпросник” - едно различно занимание, в което предлагаме читателите да решат въпросник за съдържанието на любими детски книги: „Мечо Пух” на Алън Милн, „Патиланци” на Ран Босилек, „Пипи Дългото чорапче” на Астрид Линдгрен и „Ян Бибиян” на Елин Пелин.

                        Задавайки тема за Лятното четене, а не автор и неговите художествени произведения, целим да разкрием пред читателите богатството на библиотечния фонд, да насочим тяхното внимание и към литература, различна от приказките и другите жанрове художествена литература, а именно – научна и научно-популярна литература.

                        Провеждайки инициативата „Лятно четене в Детския отдел” вече няколко години, нашите наблюденията са, че интересът на децата към библиотеката и книгите се засилва. Посещенията са все по-многобройни. Не са малко участниците, които не пропускат събиране за четене в детския отдел. Завързват се нови познанства и приятелства между деца от различни учебни заведения. Последното не е маловажно за нас, тъй като макар и малък по население, нашият град е един от най-дългите по територия в страната – 14 км от единия до другия му край.

                        Реализирането на тези наши инициативи, както споменах в началото, е в партньорство с Община Троян, Център за подкрепа за личностно развитие, училищата и датските градини в общината. Партньорството на общината се изразява във финансиране на част от дейностите по проекта „Дни на талантите и интересите”. През 2018 г. реализирането на инициативата стана по проект на Община Троян в партньорство в НЧ „Наука – 1870 г.” по грантова схема „Подкрепа на инициативи на общините, свързани с регионалното измерение на Българското председателство на Съвета на ЕС 2018” на Национално сдружение на общините в Република България.

„Дни на талантите и интересите” и „Лятно четене в Детския отдел на библиотеката” са два устойчиви във времето и с положителен резултат проекта. Младите жители на община Троян ги очакват с нетърпение всяка година и броят на участниците в тях расте. С тези проекти провокираме интереса на децата към четенето, книгите и библиотеката. Тя се превръща за тях в ново и желано място не само за срещи с интересни книги, но и  място за социални контакти извън дома и училището.

ТРОЯН ПРЕДИ 150 ЛЕТА…

Не подлежи на съмнение фактът, че Троян, макар и да не става център на мащабни исторически събития в хода на националноосвободителното движение, е гнездо на патриоти и смели борци за национална независимост.

Един от тях е Марко Иванов Марковски. Произхожда, както става ясно, от големия и известен троянски род Марковски. Син е на Иван Марков Марковски – абаджия по занятие и родолюбец по призвание. Човек, с голямо влияние сред населението на града. Кмет на Долни край, когато Троян се е състоял от две части – Горни и Долни край. Член на Троянския революционен комитет.

Марко Иванов Марковски е роден на 24 декември 1852 година. След като завършва взаимното училище в 1871-ва, баща му го изпраща в Пловдив да учи занаят – чохаджийство (обшиване със сърма и коприна на горни дрехи от сукно и кадифе). През 1874 г. Марко се завръща в Троян и заедно с брат си Цочо се включват в революционното движение.

На следната 1875 година Троянският революционен комитет му възлага да ушие знамето на въстаниците по проект на Тома Хитров. Когато през късната пролет на 1876-та Троянският комитет е разкрит и започват масови обиски в домовете на съзаклятниците, за да се търси на първо място знамето – неоспоримо доказателство за революционната дейност на троянци, Марко Иванов го изгаря. Запазва само средната му част – с извезания от него лъв. След Освобождението този къс от знамето Марко предава на своя брат Минко – авторът на „Спомени и очерки из българските революционни движения”.

Минко Иванов Марковски няма такава бурна революционна биография като своя брат, но неговото дело в никакъв случай не е по-малко значимо.

Всеизвестно е, че троянци има в легията на Раковски, в четите на Стефан Караджа, Филип Тотю, Христо Македонски. Троян дава 8 свои чеда в четата на Христо Ботев. 63-ма са опълченците от нашия край…

До голяма степен обаче техните дела и много факти и събития от троянската история щяха да потънат в забрава, ако не бяха усилията и родолюбивите пориви, подтикнали именно Минко Иванов Марковски да събере факти, документи, спомени на още живи участници в събитията, на близки на загиналите, да ги обобщи и да ни ги завещае.

Мемоарният труд, който ни е оставил, книгата „Спомени и очерки из българските революционни движения” е обемно, задълбочено и ценно изследване на историческите събития в Троян и Троянския край в последното десетилетие преди Освобождението.

Минко Ив. Марковски завършва основното училище в Троян и учи три години в Пловдивската гимназия на издръжка на по-големия си брат Цочо. След това се завръща в Троян и става учител – професия, която упражнява твърде кратко време. През по-голямата част от живота си Минко Ив. Марковски е чиновник в съдилищата в Ловеч, Враца, Плевен.

Книгата „Спомени и очерки из българските революционни движения” Марковски издава в две части, като само част първа излиза приживе – в 1902 г. във Враца. Втората част Минко Ив. Марковски подготвя дълго и оставя в ръкопис. Тя излиза една година след смъртта му – през 1925 г. в Ловеч. В Първата част от мемоарите Марковски разглежда събитията в Троян в периода 1868-1873 година. Тук откриваме ценни сведения относно троянските обществени наредби в турско време и обявяването на Троян за град.

Марковски пише: „ Като по-доверени и по-приближени до турската власт лица естествено бяха чорбаджиите. И затуй Троянското кметство беше дълго време в ръцете на местните чорбаджии. Но след дълги обществени борби кметството бе отнето от тях и бе поверено на Колю Думанов, като человек по-свободолюбив и защитник на сиромашта. Той кметува нещо около година. А подир него в началото на 1868 г. стана нов избор и се избраха за кметове Иван Марков и Дочо Боджаков – първият на Долната махала, или както троянчаните я наричат „Долни край”, а вторият – на Горната махала. И двамата тези кметове си имаха отделни кметски печати и отделни кабакчии (бирници).

В частния си живот по-рано Иван Марков се занимаваше с терзилик, бакаллък, кръчмарлък, по-после с гайтанджилък, като при това ходеше и по търговия с пашкули, бубено семе и пр. в Пловдив, Едрене и Цариград; а Дочо Боджаков – с кръчмарство и други търговии. И двамата бяха хора от средна ръка, заможни и с добро минало; те се трудеха повече за общото добро, отколкото за частните си интереси. И затуй те се ползуваха с почит и уважение, както и с доверието пред съгражданите си. И като общински избраници-кметове – с деятелността си те оправдаха доверието си като направиха в поверената си община доста добро и успех.

До началото на 1868 г. Троян се числеше в реда на селските общини. В него освен кметството имаше само полицейски участък от един чаушин (старшия) с няколко души заптиета (стражари), които под булото на дадената им власт вършеха разни произволи. За твърде малки съдебни и административни работи троянчаните бяха принудени да ходят в Ловеч – разстояние твърде далечно. Това не малко тежеше на троянското население. Още повече му тежеше и това, че когато дохождаха от Ловеч или от другаде някакви чиновници и служащи, като заптии, кадии и др., не се установяваха на ханищата им, а им се даваше конак (квартири) по къщите, гдето бедните раи бяха длъжни богато, но безплатно да ги хранят с каквото „агите” поискат, като: баница, печени кокошки и пр., или ако не – трябваше да се разплита камшикът.

В началото на 1868 г. няколко души по-съзнателни хора, начело с новоизбраните кметове Иван Марков и Дочо Боджаков, енергически се завзеха да премахнат това зло. Те, като имаха пред вид, че градовете са поставени при по-добри условия, намериха за добре да ходатайствуват пред властта да се преименува Троян от село на град (касаба) и се откри нова Троянска нахия (околия).

Първият троянски мюдюрин беше някой си Азизаа, турчин, родом из Албания, с месечна заплата 500 гроша, или 100 лева сегашни пари; той говореше турски, гръцки и отчасти български – колкото да произвежда смях с изопачаването на думите, когато говори. С пристиганието му в Троян представи му се кметът Иван Марков и след като размениха няколко думи, показа му конака – едно общинско, старо, ниско, прихлупено, кирливо здание, в което се помещаваше полицейската стража.

-         Що е това? – попита мюдюринът и се намръщи.

-         Това е конакът ви, мюдюр ефенди – отговори кметът.

-           Конак?! … Това и на яхър не прилича! Хич в такава дупка мюдюрин живее ли? … Щом искате мюдюрин, трябва да му направите конак, какъвто му е приликата, ако не – няма да ви бъда мюдюрин.

След това Иван Марков свика всички кметове от нахията на заседание, в което, като съобщи желанието на мюдюрина, взе се решение да се построи едно двуетажно здание за конак, в който да се помещава мюдюринът, канцеларията му, кятипинът (писарят) му и цялата полицейска стража. Решено и свършено. Наскоро постройката се почна под надзора на Тотя Михов.”

По-натам в повествованието Марковски ни запознава и с първите „подобрения”, които промяната на статуквото на Троян носи. „Троян, като нов градец, не беше урегулиран. Улиците му не бяха постлани с калдъръм; те бяха неравни и кални; тук-таме имаше стъпала от камъни за преминавание от една страна в друга в кално и дъждовно време. Тогавашните кметове, стремляющи се да премахнат и това зло, грижливо се завзеха да поуредят градеца си и въобще във всяко отношение да го поставят на изискуемите се градски условия. Те подбутнаха мюдюрина и тоя последний издаде заповед, щото всеки гражданин, имащ дюкян, къщи или празно място в главната улица, в един известен срок да си направи пред тях калдъръм. И под страх на наказание с глоба и запирание, тая заповед се изпълни и главната улица в късо време почти беше постлана с калдъръм според тогавашния тип. По същий начин последва заповед и за държание чистота в улиците, т.е. всеки да мете най-малко един път в седмицата пред дюкеня или къщата си. Това беше един очевиден прогрес, една гигантска крачка  на Троян по отношение на урегулирането и благосъстоянието му.”

И продължава: „Дотогава пътните сношения на тоя градец с околните бяха много трудни, защото пътищата не бяха шосирани; а поща и телеграф нямаше никак. Най-важното на троянчаните беше да се подобри пътното им сношение с Ловеч, с който град всеки ден имаха работа, обаче и за него не закъсняха да издействуват.” Троянци разбират, че през града ни ще премине русчушкият ваали паша на път за Пловдив, където ще присъства на освещаването на основата на проектираната ж п линия Цариград – Пловдив. Според тогавашния обичай всички по-видни граждани, учители и всички ученици излизат на входа на града откъм Ловеч с китки цветя в ръце, за да приветстват височайшата особа. В уречения ден никой не пристига. На следващия ден троянци отново са на входа на града в очакване, но и този път няма никой. Едва късно вечерта, когато посрещачите вече са се прибрали по домовете си, очакваният висок гост пристига. „Причината на тази отегчителна за троянските посрещачи неразбория беше отсъствието на телеграф и поща” – заключава Марковски.

Към решаването на този проблем троянци пристъпват още на следващия ден. „Сутринта една троянска тричленна депутация, състояща се от Иван С. Казанджиев, Иван Марков и Димитър П. Папазов (Попов) се представи на високия гост – ваали паша – да го поздрави с „добре дошъл” и да ходатайствува чрез него за още някои учреждения и подобрения на градеца. Това ходатайство се състоеше от няколко точки, от които по-главни бяха тези: да се моли н. в. султана да издаде ираде, за да се направи шосе (царски път) между Троян и Ловеч; да се свържат тия два града с редовна поща и телеграф и да се учреди в Троян редовен пазар един път в седмицата.”

Ваали паша обещава на троянци да измоли царско разрешение за построяването на шосе между Троян и Ловеч и за телеграф, а за пощата обещава лично да поеме грижата.

„Измина се месец, два, три… нема заповед, нема никакво разпореждане нито за шосе, нито за телеграф. Троянчани склониха само за направата на шосе, от което се имаше по-голяма нужда, но и то се замълча.  Тогава Иван Казанджиев взе грижата, та направи от страна на гражданите прошение до ваали паша в Русчук. На прошението бе даден ход и наскоро доде заповед за направата на шосето Ловеч-Троян чрез отбиване пътна повинност в работата. Това обстоятелство крайно зарадва инициаторите. Правителствените инженери измериха и планираха шосето и работата, след като се разпредели между населението, се захвана с трескава деятелност.”

Строежът приключва за „година-две”,  свидетелства Марковски и обобщава: „Годината 1868 г. е забележителна за троянчаните не само по изброените до тука подобрения, но и по това, че оттогава захванаха да се свестяват селяните и на политическо поле да се явяват.”

Струва ми се уместно беше „завръщането” към тези страници от историята на Троян, обелязващ тези дни 150 години от обявяването си за град.

ЗОГРАФЪТ НА ТРОЯНСКИЯ МАНАСТИР

Преди 165 години свършва житейският път на един от най-големите художници от епохата на Българското възраждане и основоположник на светската живопис у нас – Захарий Зограф.

Роден е в Самоков.  Иконописното си образование получава при баща си и по-големия си брат Димитър Зограф. Бащата е основател на Самоковската школа и по предание, което се потвърждава от стила на иконите му, е учил иконопис на Атон. Най-ранните икони на Захарий Зограф се датират от 1830 и 1831 година. Те показват, че той още съвсем млад не само е овладял тънкостите на иконописта, но и проявява художническо и народностно самосъзнание. Иконите му са подписани и датирани, като е отбелязал, че е българин от Самоков.

През 1835 г. Захарий Зограф се установява в Пловдив. От тази година датират и най-ранните му писма от продължилата 18 години кореспонденция с неговия духовен баща Неофит Рилски, който остава близък приятел на художника до края на живота му и е запазил писмата на Захарий Зограф – основен извор на сведения за живота му. В годините, когато е в Пловдив, покровители на Захарий Зограф са богатите Чалъкови от Копривщица. Чрез тях през 1837-1838 г. той получава поръчка за икони в църквата „Св. Богородица” в Копривщица – „Успение Богородично”, „Св. Евстатий” и „Св. Георги с житие”. Тук през 1838 г. той рисува и първия си кавалетен маслен портрет от натура – портретът на Неофит Рилски, най-ранният светски портрет в българското изкуство.

Копривщенските икони донасят на Захарий Зограф слава и през следващите години е отрупан с поръчки. През същата 1838 г. изпълнява първите си стенописи- в аязмото на църквата „Св. Богородица” в Асеновград. Тогава той обсъжда с Неофит Рилски желанието си да учи в Академията в Санкт Петербург като му изпраща писмо с молба да пише до одесчаните Палаузов и Априлов „жалебно и молебно” писмо, в което да опише „мурафетът на четката му”. Мечтата на иконописеца обаче остава несбъдната… По същото време Захарий Зограф взема уроци от пътуващи френски художници в Пловдив, които дават тласък на неговите опити в светското изкуство. От това време датират етюдите на художника, неговите първи автопортрети, голи тела. Тогава художникът получава и първата от големите си стенописни поръчки – църквата „Св. Никола” в Бачковския манастир, където работи през 1840 г. и разкрива един съвършено нов подход към традиционната църковна стенопис. Тук за първи път Захарий Зограф представя една от най-емблематичните си жанрови композиции със социален подтекст, която му завоюва голяма известност – групата пловдивски чорбаджии и кокони като грешници в „Страшния съд”, нагиздени в съвременни костюми. Съвременниците специално отиват да видят тази знаменита сцена, както и първият от поредицата стенописни автопортрети.

През 1841 г. Захарий Зограф взема важно решение в личния си живот – оженва се за своята годеница Катерина и се установява в Самоков. Вероятно тогава рисува и акварелния портрет „Кокона Катеринка”. Но работата му го принуждава скоро да се завърне в Бачковския манастир, където рисува другите си емблематични композиции – „Притча за богатия и бедния Лазар” и „Смъртта на богаташа”, които са с подчертано социално-критичен тон, ясен образен език и забележителни женски образи.

Следващият шедьовър на Захарий Зограф са стенописите в Рилския манастир, работени 1844-1845 година. Художникът получава най-важната част от поръчката и Неофит Рилски в своето „Описание на Рилския манастир” отделя специално място на неговите куполи: „Като влази некой перви път в церквата…като гледа много време ненаситно оная красота, която не видвал нигде…не усеща да си наведе главата надолу, така го омагьосва това прекрасно и многопестро изображение церковно”.

През 1847-1848 г . Захарий Зограф работи в нашия, Троянския манастир. И тук зографът рисува свой автопортрет, но най-новото е обширна галерия български светци, царе и патриарси, които се основават на „Царственик” на Христо Павлович (1844). За първи път тук Захарий Зограф рисува и портрети на братята просветители Кирил и Методий, придържащи свитък с азбуката.

Емоционално и ценно описание на Захариевите стенописи в Троянския манастир откриваме в творчеството на забележителния ни краевед Ганко Цанов.

„През 1847-то лето непознат конник спрял в манастирския двор. Зограф бил. Из филибийските църкви станало зографското му кръщене, а в Рилския – делил мегдан с първите майстори. В Троянския манастир дошъл той, за да надвие себе си, да даде на своето изкуство зрелост, дълбочина и онзи скрит огън, който пламти из любовта по делото народно… Тук Зографът ще дръзне да даде ново тълкувание на евангелските случки, ще ги изкара из тяхната канонична вцепененост, ще ги направи понятни и близки. И те ще заговорят със страстта и реализма на живите картини. Нека се гневят благочестивите монаси! Кой ще ги чуе?...

В нашенска люлка ще залюлее Зографът и Богородица. Ще изпише натруфени и студени филибийските чорбаджии (богатия и бедния Лазар).

Кротостта е напуснала сърцето на Зографа: с камъни изгонил гръцкия владика из родния си Самоков. Чак до Македония бил грешен път да сбира пари за училище в Пловдив. Ала скъперниците чорбаджии го подиграли. Отмъщението му над тези „варваре” няма да закъснее много. Гневната му четка ще ги изправи пред невиждан „страшен съд”. На адски мъки са предадени и родоотстъпниците – чорбаджии, кръчмари, лихвари и блудници. Като стадо са ги подбрали дяволи с острите си вили. Успехът на стенописа е невероятен: потресени, суеверните балканджии извадили нож из пояс и изчовъркали огнените очи на дяволите… Неповторимо признание за жигосващата сила на стенописа!

За пръв път в Троянския манастир дръзновената Захариева четка изписва образите на Кирил и Методий! Нарежда ги на лично място между светците, подписва ги „Българските книжници”…

Груповият портрет на двадесетте и седем монаси (в иконостаса) няма особена художествена стойност. Ала придушените в празничните си носии ктитори – троянски чорбаджии, и замръзналите зад тях в безмълвно подчинение съпруги са не само ценен етнографски паметник, но и оригинален опит за рисуване „от натура”.

В манастирската църква има друг Захари. Той прозира през пластовете варварска „украса”: благочестив игумен наредил през 1900 година да заличат срамната картина на „страшния съд”… Под мазилата на казанлъшки „майстор” заглъхнало завинаги и чудното Захариево колело на живота – своеобразен символичен образ на човешкото битие от люлката до гроба. Нравственият му подтекст е ясен: „Човече, кратък е земният ти живот! Като колело! Докато се усетиш, то се търкулило. Затуй: струвай добро, с добро да те споменуват!”…

Не оцелял и изписаният на фасадата на една от постройките разярен тежкогрив лъв, готов за скок срещу причудлив слон (според някои символ на Османската империя). „Културни” дейци от кинематографията при снимането на „Под игото”, за да не губят време, нарисували върху стенописа нужната им картина.

… А там, в нишата на старата църква, Зографът изписал и себе си. С четка в ръка, със светли сини очи, несмутим, пристъпя, сякаш отвъд времето, онзи, който цял живот се мъчи да направи нещо „любородно”, та „да не се удавим и ние, и челядта ни в тая проклета простота”…

Стенописите на Захарий Зограф в Троянския манастир предизвикват голям интерес най-напред сред местното население. Те не само с почуда и възхищение разглеждали Захариевите стенописи, но местните занаятчии заимствали идеи за художествената украса на своите изделия. Ганко Цанов продължава:

„ Що народ, що чудо се извървяло под пъстрите църковни куполи!... По празници и панаири, по сватби и кръщенки… Майстори на каруци, гръмогласни овчари с козиняви торби, делачи на станове, дюлгери с изпечени лица, грънчари от махалите, троянски терзии, ковачи и медникари… Дивели се на чудните краски на Самоковлията и благославяли мълком: „Златна му ръка!”…

Крачели като омагьосани към ковачниците и работилниците еснафите. Бързали булките към становете си. Хващали овчарите и делачите най-преките пътеки, час по-скоро да изработят момини хурки и сандъци. Че пърхали като птици в душите им краските: ще избягат!...

Напълнили се роговете на грънчарите с нови шарила: с ачих охра, със сочна тревна, с гюлбахар (розова) и чивит (ултрамарин). Разпукали цвят по стомни и бардуци горски китки, що никога не вехнат. Надиплили се чудни плетеници по бъклици, кутии и плоски… Приклекнали за скок тежкогриви Захариеви лъвове по къщи и по ханища. Засмели се булчини дари и престилки с топли багри.” (Цанов, Ганко. Вода изпод корена, С. ОФ, 1980, с. 13-15)

Така се оформило цяло течение в украсата на троянските занаятчийски произведения – „Захариеви китки”…

След Троянския Захарий Зограф стенописва Преображенския манастир. Последните му стенописи са в нартиката на църквата на Великата Лавра на Атон през 1852 година – само една година преди да свърши земният път на зографа. Умира по време на епидемия от тиф в родния си Самоков.

Захарий Зограф има щастливата съдба да бъде признат приживе, подобно на великите ренесансови майстори. Той издига социалното положение на художника през Възраждането – от занаятчия, на когото плащат според материалите, до „божествена” личност. С творчеството си Захарий Зограф оказва влияние върху племенника си Станислав Доспевски, който завършва Императорската Академия в Санкт Петербург, върху следващото поколение декоратори и върху цялото модерно българско изкуство.