ПОСЛАНИЯТА НА ЕДНА СТАРА КНИГА… (Христофор Жефарович и неговата „Стематография”)

ХРИСТОФОР ЖЕФАРОВИЧ

         Христофор Жефарович е книжовник, зограф, медогравьор и пътуващ книготърговец.

         Роден е в края на 17. век в Дойран. Пръв негов учител е баща му Димитър – местен свещеник. По-късно продължава образованието си като зограф в гръцка школа, най-вероятно в Солун. За кратко се замонашва в някой от манастирите около Дойран и приема името Христофор. Като иконописец работи последователно в Белград (1734), Сремски Карловци и Нови Сад.

         Изографисва църквата на издигнатия през 1722 г. манастир „Боджани”. През 1740 г. рисува стенописите на православната църква в с. Шиклош.

         От 1741 г. под покровителството на Печкия архиепископ Арсений ІV Йованович (1699 – 1748) започва работа в гравьорското ателие на Тома Месмер във Виена.

         Там отпечатва щампи:

·        „Св. Сава със сръбските светци от дома на Неманичите” – 1741;

·        „Св. Теодор Стратилат и Св. Теодор Тирон” – 1741;

·        „Св. Никола” – 1742;

·        „Св. Наум и Дамян и Св. Наум Охридски” – 1743 г. и други.

Издава книги за целите на т. нар. илирическа пропаганда.

         Годините 1744-1745 Жефарович прекарва на Света гора, а след това пътува до Яфи и Ерусалим. Резултат от това пътуване е книгата му „Описание светаго божия града Ерусалима” – своеобразен пътеводител за светите места, предназначен за поклонници от славянския свят. Изработен в духа на ръкописните „Ерусалими”, рисувани в палестинските зографски ателиета, този пътеводител има успех не само сред балканските народи. За това свидетелстват както гръцкият превод, известен като „Проксинитарион” (1749), така и няколкократните преиздавания на църковнославянски и руски в периода 1771 – 1819 г. и ръкописните преписи и преработки, направени от ред книжовници, работили на различни места.

         В началото на 1753 г. Жефарович предприема пътуване до Русия. В Токай пише завещание , в което подчертава своя български произход, и го поверява на руския посланик във Виена – граф Г. К. Кейзерлинг.

         Христофор Жефарович умира само месец след като пристига в Богоявленския манастир край Москва – на 18 септември 1753 година.

„СТЕМАТОГРАФИЯТА”

         Централно място в културно-просветната дейност на Христофор Жефарович заема безспорно издадената през 1741 г. във Виена  „Стематография – Изображения оружия илирических”.

         Архиепископ Арсений ІV Йованович осигурява издаването и разпространението на книгата в границите на своя диоцез, в който влизат сръбски и западнобългарски епархии. Христофор Жефарович създава своя труд, подчинен на общия стремеж да се постигне заветната мечта – освобождение на славянските народи, намиращи се под османско владичество. Наред с българи, сърби, хървати тук влизат албанци и черногорци, а също и гърците като християнски народ. „Стематографията” е посветена и на славяните, живеещи под владичеството на Австро-Унгария. Авторът обосновава и защитава идеята за общославянско единство, благодарение на което славяните успяват да отстояват своя етнос и вяра. Заради нейния панславистичен замисъл и дух „Стематографията” попада в Индекса на забранените книги на Австро-Унгарската империя и е забранена под заплаха от смъртно наказание.

         Основен източник за написване на „Стематографията” е едноименното съчинение на хърватина Павел Ритер-Витезович на латински език, а също и „История” на Мавро Орбини.

        

         В композиционно отношение „Стематографията” се състои от четири части:

1.     Поредица от литографски портрети на царе и духовни лица;

2.     Хералдически знаци на славянските народи;

3.     Словесен коментар на хералдиката;

4.     Стихотворна похвала на Карловацкия епископ П. Ненадович за Христофор Жефарович

В началото на книгата са поставени осем групи от по двама южнославянски светци. Сред тях има личности от български произход или свързани с духовния живот на българите –  цар Давид, Св. Теоткист,  Св. Анна царица и Св. Елена царица, Св. Параскева и Св. Георги Нови Софийски, който загива, отстоявайки християнската си вяра и българската си национална принадлежност.

Следват четири групи на архиепископи, между които Св. Методий, архиепископ Моравский, и Св. Климент, архиепископ Охридски.

След архиепископите са поставени осем портрета на сръбски князе и крале –  Стефан Дечански,  Стефан Неман,  княз Лазар и други.

Следват:

·        титулната страница на „Стематографията” с посвещението на архиепископ Арсений ІV Йованович – „патриархът на цял Илирик”, годината и мястото на издаване на книгата;

·        изображение на архиепископ Арсений ІV Йованович в цял ръст, в тържествена поза, в бляскави свещенодействени одежди, със скиптър и кръст в ръце;

·        гербът на патриарха, увенчан с корона и изпълнен с множество хералдически символи;

·        стихове на Христофор Жефарович, посветени на архиепископа, в края на които е записано второто заглавие на книгата – „Изображение оружии илирических” и бележка, която сочи Павел Ритер-Витезович за автор на литературния оригинал, който е преведен на „славяносръбски”.

Втората част на книгата съдържа изображенията на 56 гербове на държави, области и градове. Преди тях на цяла страница е представен „Силни Стефан” в триумфираща поза. Това е крал Стефан Душан, възседнал препускащ кон. Над него – два летящи ангела, единият държи корона и венеца на славата, а другият – клонката на мира, като свири с дълга тръба. Под краката на коня са потъпкани различни видове оръжия. Около тази композиция в медальони са разположени 56-те герба на „Стематографията”.

Следват изображенията на самите гербове – 56 на брой , на държави, области, градове –  Албания,  Австрия,  Босна,  Бесарабия,  България, Влахия,  Венеция,  Дакия, Далмация, Херцеговина,  Молдавия, Москва, Панония, Полша, Русия,  Сърбия,  Тесалия, Трансилвания, Тракия,  Турция,  Унгария и други. Под всеки герб е записано четиристишие – стихотворна възхвала, но и текст за историческата съдба на държавата или областта, на която принадлежи гербът.

Гербът на България представлява изправен, обърнат надясно, въоръжен и коронован златен лъв на червено поле върху испански щит с царска корона над него.  Четиристишието  под него създава епичен образ, подсилен и от изображението в литографията, който се възприема като свидетелство за лъвската храброст на старите българи и за юначеството им в контрастна съпоставка с черната участ на потомците им:

                                   „Светлий лев на чарном полю себе изправляет

Грешит светла за черна иже поставляет.

Имя собствено мое от Болги реки.

На ловитбу здес узриш искусни человеки.”

         

Любовта и омразата, тъй характерни за българските възрожденци, припламват и у Жефарович. Едно е отношението му към България, към южните славяни, друго – към Турция. В четиристишието под нейния герб тя е характеризирана със свирепост и хищничество. Тя присвоява благата на източните народи и „нагло разорява покоя на западните”. Докато в четиристишията под другите гербове има много неизбистреност, четиристишието, посветено на Турция, е ясно. Думите му бият в цел. То заговорва с език, който бунтува. Стихотворната характеристика на Турция е вдъхната от робското положение на българския народ и на южните славяни изобщо.

В герба на Мизия в щита вместо лъв са поставени по вертикала две златни корони на син фон.

Гербът на Тракия е златен лъв на син фон, обърнат наляво, с вдигнат ляв преден крак и слънце зад гърба, без корона.

Гербът на Македония е също както на България, но с обърнати цветове – лъвът е червен на златно поле без корона.

В герба на Дардания за основен символ е използван червен лъв на сребърен фон, обърнат наляво с раздвоена опашка и копие в предните лапи.

Липсата на царски корони при лъвовете от гербовете на Македония, Тракия и Дардания и изобразяването само на княжески корони за тези области сочат, че Жефарович иска да подчертае техния статут на отделни области, обединени и подвластни на едно царство – България.

След гербовете следват  Обяснителни текстове за тях и  условно изображение на цветовете им.

В края е поместена Стихотворна възхвала на Христофор Жефарович от Павел Ненадович.

„Стематографията” завършва с гравюра-портрет на цар Стефан Сръбски в елипсовидна рамка. Той е представен като рицар с корона и шлем. От лявата страна Минерва с копие в ръка придържа елипсата, отдясно е коленичил Хронос с косата на смъртта, а пред него има пясъчен часовник – символ на изтичащото време. С тази гравюра завършва „Стематографията”.

ЕЗИКЪТ

„Стематографията” е написана на руско-църковнославянски език. Църковнославянският език е сравнително запазен в синтактично и лексикално отношение вариант на старобългарския език. Използва се като книжовен предимно за религиозни цели. Най-широко разпространен е руско-църковнославянският, който възниква през ХІ век в Киевска Рус. След ХV век се „европеизира” и разпространява сред редица предимно източноправославни славянски народи – сърби, българи и др.

ТЕХНИКА НА ПЕЧАТ

Книгата е отпечатана на медогравюра – дълбокопечатна гравюра върху метал. При този метод чрез ръчна обработка рисунката се гравира, вдълбава върху печатната плоча с помощта на гравьорски резец (щихел). Боята се втрива с тампон във вдлъбнатите участъци. След това плочата се покрива с навлажнен лист хартия и се прекарва между валовете на специална дълбокопечатна преса. При медната гравюра от една печатна форма са възможни до 500 отпечатъка.

ЗНАЧЕНИЕ

         „Стематографията” на Жефарович е първа искра на раждащия се интерес към народностите, които започват да изплуват из универсума на феодалното общество, да проявяват стремеж да се утвърдят като самостоятелни нации. Дадените в книгата гербове са символи на отделните народности. Чрез стихотворни четиристишия и бележки авторът се опитва да ги характеризира – всяка народност за себе си, сочейки народностни особености, отделен исторически живот или очертавайки територията, която народностите населяват.

          „Стематографията” изиграва значителна роля  в духовното съзряване на българите и другите южни славяни и оказва силно въздействие върху българската култура.

В продължение на век и половина тя е използвана от зографи, иконописци, гравьори и илюстратори на книги като образец за изписване на светци, царе и хералдически символи.

Като единствен извор на Българското ранно възраждане от нея се ползва и Паисий Хилендарски, когато две десетилетия по-късно написва своята „История славяноболгарская”. Книгата е подвързвана към преписи на Паисиевата история:

·        Еленски препис на Дойно Граматик от 1784 г. Ръкописът е подвързан заедно със „Стематографията” на Христофор Жефарович. Следващите преписи, правени от Дойно Граматик, също включват отделни гербове от „Стематографията”.

Гравюри от нея са прерисувани като илюстрации в различни книги и сборници от ХІХ век:

·        В първия Славейков препис на „История славяноболгарская” от 1842 г. са приложени 12 герба от книгата на Жефарович.

·        В 1845 г. търновският възрожденец Тодор Шишков (1833 – 1897) също прави препис на „История славяноболгарская”. Към нея са прерисувани всичките 56 герба от „Стематографията”.

·        Ахтаровият сборник  от 1842 г. на практика е съвкупност от четири отделни ръкописа, писани от друг търновски възрожденец Стефан Пенев-Ахтар (1806 – 1860). Четвъртият представлява непълен препис на Паисиевата история. Към него са приложени гербовете на България и Турция от „Стематографията”.

Тази дейност продължава и след Освобождението на България през 1878 г. Пример за това са изписаните на иконостаса на Рилския манастир през 1883 г. от Никола Образописов 10 славянски герба, които той заема също от „Стематографията”.

Особено силно е въздействието на българския герб:

·        Той е познат на Паисий.

·        Димитър Попски го вплита в известната „Ода на Софроний”, която написва в 1813 г. и посвещава на Софроний Врачански, когото нарича ”свой благодетел и баща”. Одата е най-ранното запазено българско стихотворение. В ръкопис се съхранява до 1861 г., когато Г. С. Раковски го обнародва за пръв път в „Дунавски лебед”.

·        Иван Богоров го издава отделно.

·        Българският герб на Жефарович заляга в основата на държавния герб, приет от Учредителното събрание във В. Търново през 1879 година.

 Екземпляр от "Стематография"-та на Христофор Жефарович се пази в Научния архив на Музея на занаятите - Троян.

ВЕЛИКДЕНСКИ РАЗМИСЛИ…

Зимата беше необичайно дълга и студена. Дойде късно и остана дълго. Първият сняг заваля на Ивановден и след него – втори, трети… Натрупа сняг, невиждан от години… И студ! Всичко замря… В очакване на пролетта… А на мен не ми се вярваше, че някога ще дойде…

            Но ето че мъчително и бавно, но все пак идва. Една сутрин видях цъфнал дрян. Жълтият му огън ми напомни за пролетта. След ден-два се появиха белите цветчета на джанките и бързо разнесоха омаен аромат… Пролетта идваше! Няма отмяна… Тревните площи позеленяха от младите стъбълца на тревичките и внесоха уют в градската сивота. А тази сутрин забелязах и розовите пъпки на прасковите в един съседски двор. Пролетта дойде. Макар и късно, макар и в началото на април. А иде и Великден!

            Като малка обичах този пролетен празник… Не го свързвах с религиозното му значение. Беше ми хубаво, че отивахме на село, при баба и дядо и при прабаба ми. Тя много ме обичаше. И аз – нея. Тя е интересна жена, но това е друга история. Баба беше „очървила“ яйцата – боядисала ги беше в червено. На всяко яйце беше закрепила листо от растение и го беше увила в парче плат или в дамски чорап. Всички яйца слагаше в разтегателна найлонова мрежичка. (Имаше такива в моето детство. Те събираха и един домат, и цял килограм. Колкото сложиш, толкова. Бяха разтегателни, от ластик.) Мрежичката с яйцата внимателно слагаше опушен черен медник и ги сваряваше на печката с дърва.

            Когато обаче ние си отивахме, тя вече ги беше направила – огромен брой, 30, 60 и повече. Наредени върху картонени кори.

Беше опекла и козунаците – в пещта. Имахме такава селска, зидана пещ, измазана с кал, с метална врата отпред. Там печахме и агнето – великденският специалитет.

            Откакто се помня баба и дядо имаха овце – 7-8, с продупчени с дзъмба уши, да си ги познават. Винаги съм се чудила на това как от цялото стадо точно нашите овце се отделят и, блеейки, тичат към портата на двора. Как не се объркват?! А отвътре им отговаряха агнетата. Винаги имахме по много. Имаше и да се заколят, имаше и да останат да се гледат за овце.

            Та, за Великден винаги имаше агне. То беше заклано лично от дядо ми Тодор в някоя от предните вечери, след като се върне от работа. Дядо ми работеше в завода за електромотори в града и вечер се прибираше с автобуса. Сега, разфасовано, подредено върху ориз с дреболии и много зелени подправки, разпределено в поне две огромни тави, агнето беше сложено в ранни зори в пещта. А нея баба е запалила и загряла още по-рано. Всъщност печенето в такава пещ става без постоянен огън. Вътрешността на пещта се пълни с дърва, по-скоро тънки клони, и се запалва огън, който нагрява дъното и околните стени. Когато се загреят достатъчно, всичката жарава се изгребва, пещта се измита грижливо с метличка и в нея се поставят тавите с агнето. Затваря се с металния капак и се замазва с тесто. Така яденето се пече минимум 4 часа от температурата, която отделят нагретите стени.

            Около обяд всичко е готово и празничната маса се подрежда – обикновено на открито. Нашият двор беше огромен. Имаше място и за градина за зеленчуци, и за двор за животните, и за тревна площ и цветна градина. В затревената част на двора имаше мушмула – интересно дърво не само като вид, но и като растение изобщо. Стволът му се раздвояваше още от земята и единият клон беше изцяло хоризонтален. Много обичах да се качвам на него и да се крия в короната. Под това дърво дядо и татко изнасяха старата дървена разтегателна маса. Разтягаха я, а баба я застилаше с мушама. И започвахме да редим трапезата. Имаше всичко и по много, много повече, отколкото можехме да изядем ние. Та нали бяхме шест човека. От всички най-добре се чувствах аз – единственото дете. Яденето не ме интересуваше особено. Атмосферата ми беше приятна – беше ми мило, топло, уютно на душата. Наоколо беше светло и топло. Зелен килим на земята, разпръснати иглики по него. Разлистени дървета, отрупани с цвят – ябълка, круша, череша и сливи, много сливови дървета.

            Сядахме всички около масата. Хранехме се дълго, без да бързаме. Беше празник!

            Празник е и сега! Но друг – градски, модерен. Аз не съм дете отдавна. Дори синът ми вече не е дете. От близките ми е жив само баща ми. В двора на село отдавна няма градина със зеленчуци, а още по-отдавна – овце… Няма ги баба и дядо, майка ми… Само зеленият килим с пръснатите по него иглики ми напомня за онези дни…

            Великден е! Различен… Агнешкото купуваме от магазина. Пека го в електрическата фурна и колкото и да се старая, не мога да му придам вкуса на бабината гозба. Боядисвам яйца – червени, златни, шарени с желатинови, перлени, седефени бои. Не им слагам листа. Нямам двор с тревички. Правя ги модерни – със стикери. Листото от здравец заменям със самозалепващо се сърце… Красиво е, но не е същото. Поне яйцата ми все още не са от магазина. Домашни са. Свекърва ми гледа кокошки. Нищо, че е модерна жена и живее в „централната градска част“. Тя е единствената връзка с онова време… Далечно, мило, безвъзвратно отминало…

НОВ ЖИВОТ НА ДРЕВЕН ОБИЧАЙ (Сирница в Троян)

В палитрата на народните празници и обичаи Великден се счита за най-големия християнски празник от пролетния цикъл. Осем седмици преди Великден са Месни заговезни, а следващата седмица са Сирни заговезни. Думата „заговезни” идва от заговявам, започвам да постя, а името си двата празника носят от обредната празнична трапеза. На Местни заговезни се заговява с месо и месни продукти. След този ден консумацията им е забранена до края на Великденския пост.

Седмицата след Месни заговезни се нарича Сирница или Сирна неделя. През тази седмица може да се ядат всякакви млечни продукти - сирене, мляко, масло и яйца. В края на тази седмица – в неделя, е Сирни заговезни. Това е началото на строгия Великденски пост. След този ден са строго забранени веселието и хората, както и сватбите. Като част от подготовката за дългото изпитание на постите се явява опрощаването между хората. На Сирни заговезни най-важният ритуал е искането на прошка. На този ден църквата призовава вярващите да пречистят душите си, да изпълнят с мир и любов сърцата си, за да посрещнат Възкръсналия Христос. В човешки план прошката е символ на благородство и дълбок вътрешен мир. Всеки християнин е призован да поиска прошка, но и да прости. В това се крие социалният момент на този акт. На Сирни заговезни прошка си вземат по-млади от по-стари, деца от родители, младоженци от кумове. Целуват ръка и изричат „Прощавай, (мамо, тате и т.н.)”. „Господ да прощава, простен да си!” е задължителният отговор.

За Сирни заговезни са характерни три обредни момента – обредната трапеза, празничните огньове и кукерските игри. Всички те имат очистителен и предпазващ характер. Вечерята на заговяване е особено тържествена. Традицията повелява на трапезата да се сложат баница, питка, млин със сирене, варени яйца, риба и задължителната бяла халва. Около нея се събира цялото семейство и всеки иска прошка от другия за грешките и обидите през годината. В края на празничната гощавка се извършва ритуалът „хамкане”/ „амкане”. На червен вълнен конец са завързва парче бяла халва или варено яйце. Конецът се връзва на най-високата греда на тавана на къщата или в края на дървена тояга или точилка. Най-възрастната жена в къщата завърта конеца в кръг и всеки член от семейството, главно децата, се опитват да хванат халвата или яйцето с уста, без да го докосват с ръце. Който успее, ще бъде жив и здрав през цялата година. В някои места в страната този конец се смята за лековит за агнета, телета и ярета. Другаде се изгаря, за да „изгорят злините като него” или по изгарянето му се гадае за плодородие, дълголетие, сватба или деца в семейството. След вечеря мъжете излизат на двора и гърмят с пушки като по този начин възвестяват началото на Великденските пости.

Съществен момент в обредите на Сирница представляват паленето и прескачането на големи огньове. Поради това някъде празникът се нарича още Поклади. През цялата Сирна седмица момчета и ергени събират клони и царевична шума (мамуляк), които изнасят на най-високите места около селището. Подреждат ги около висок кол и така подготвят кладата за огъня, който се запалва вечерта на Сирни заговезни. Предпазният характер на тези огньове е ясно изразен както в действията, така и във вярванията, свързани с огъня. Неговата сила е всемогъща и хората вярват, че чрез него изгарят злите духове. Всеобщо е народното схващане, че докъдето стига светлината на този огън, дотам ще има плодородие и през лятото няма да падне градушка. Огънят се прескача от всички за здраве и късмет, а в миналото – и за предпазване от бълхи. В някои краища на България, сред които и в Троянския, е разпространен обичаят „оратници”. Това са своеобразни факли от слама или черешова кора (в нашия край), сложена между разцепено дърво, които всеки завърта около главата си за здраве на семейството и очистване на хората и къщата. В някои райони на страната, най-вече в Източна и Югоизточна България, се изпълнява и обичай на хвърляне на огнени стрели. Всеки ерген изстрелва с примитивно направен лък запалени стрели в двора на момата, която си е харесал, в знак на любовно обяснение. Която мома събере най-много стрели от двора си, тя е най-лична и най-харесвана.

Един от най-интересните моменти от празничната обредност на Сирница, а и изобщо в традиционния български календар са народните маскарадни обичаи. Въпреки множеството регионални варианти в обредността у нас, основният смисъл на тези обичаи остава един и същ – чрез редица магически действия и практики да се прогонят злите сили, вредните гадини и насекоми, т.е. „лошотията”, която се активизира при настъпването на пролетта, и да се осигури берекет на нивите, плодовитост при животните и здраве на хората. Гоненето на злото продължава и след Сирница, на т. нар. Песи понеделник или Кукеровден, в началото на седмицата, наричана Тодорова неделя.

Сирни заговезни като празник от българския обреден календар е част и от цикъла календарни и трудови празници и обичаи в Троянския край. Доц. Николай Колев съобщава за него в своето изследване „Принос към традиционните календарни и трудови празници и обичаи от Троянско”, публикуван в кн. 5 от сборника „Културно-историческото наследство на Троянския край”, издание на Музея на народните художествени занаяти и приложните изкуства – Троян: „Основните обичаи на този ден са свързани с обредните огньове, наричани уруглица, уругльовица; с трапезата; с ламкането на децата; с ходенето на прошка.

Децата дълго преди празника складирват на високи места сухи клони, тръни, царевичак, приготвят си уруглици. Последните представляват разцепена от единия край тояга или естествено разсохато дърво, което се пълни с черешовина (изсушена кора от черешово дърво) или слама. Когато тоягата е напълнена добре, тя се завързва в този край, където е натъпкана черешовината или сламата. Щом се заздрачи, се запалват натрупаните клони и царевичак.  Вярва се, че докъдето стига светлината няма да има градушка. От тези огньове децата палят уруглиците си, въртят ги като факли и рецитират: ”Шоти ли, поти ли, към… (назовава се съседното село) бълхите, към нас парите!” накрая тези уруглици се хвърлят на чужди къщи с думите: ”На ви бъйлите!” или пък се хвърлят в реката, за да не ги хапят бълхите.

Играят се последните зимни хора преди великденските пости. Д. Маринов съобщава, че в с. Колибито е палено кошерище (тръвна, примитивен кошер), намазано с катран и пълно със слама.  По време на обредния огън се гърми.

На този ден младите семейства посещават родителите на булката и младоженеца, както и кумовете си, за да искат прошка. По-младите целуват ръка на по-старите с думите: ”Прощавай!”, на което по-старите отговарят: ”Господ да прощава! Да си простен!”. На обредната трапеза има млин, пиле, варени яйца, бяла халва с орехи. За децата окачват на тавана конец, а на него завързват обелено яйце или сирене (Дебнево), халва (в по-ново време). Залюляват конеца пред насядалите около трапезата деца. Всяко от тях се стреми с уста да захване вързаното яйце, сирене или халва. Вярва се, че това дете е късметлия и ще живее най-дълго. Практикува се и ваденето на пара, поставена в тава с вода, в която има посипани трици или пепел.

Огънят на Сирни заговезни има очистителна сила, а яйцето е символ на вечно обновяващия се живот и на плодородието.

Има сведения за ходене на гробищата и подаване за умрелите.

Пейдулини съобщава за правенето на т. нар. ялова сватба, чрез която напомнят на старите моми и ергени, че е време да се оженят, респективно, да се омъжат. Разиграва се сватба, като в с. Чифлик младоженката се нарича булка, а младоженецът – булек. В сватбената трупа има още поп, който „венчава”, както и други маски. В Острец момите над 20 години са смятани вече за стари  и са замервани на този ден с пликове, пълни с пепел или развалени яйца. Подобна ялова сватба е разигравана в Севлиевско, в Килифаревския район, както и в някои горнооряховски села. Интересно е, че явлението е познато почти сред всички европейски народи.”

Почти същите сведения за традициите и обичаите на Сирни заговезни откриваме и в изследването на Рачко Попов „Народни календарни празници и обичаи в Троянския край” публикуван в кн. 4 от същия периодичен сборник - „Културно-историческото наследство на Троянския край”.

Автентично свидетелство за Сирни заговезни в Троян откриваме на страниците на мемоарния труд на Минко Шейтанов „Страници от миналото”. В главата „Велики Заговезни” той дава сведения за направата на огнената клада: „Най-напред сложихме дебели дървета, да не се заплещи огнището, в средата запълнихме със сухи запалителни материали. Занареждахме сухи клони – сечинак и тръни. Заговезненската клада всеки ден растеше. И най-малките не стояха, и те се готвеха. Събираха останки от царевичак по улиците и го трупаха на куп. И малки, и големи имахме и друга грижа – да се направи уруглювица. Ходехме по лозята, белехме по-младите стъбла на черешите и от белките (черешовината) си правехме най-хубавите уруглювици. Докато те съхнеха край камините и печките, ние уголемявахме кладата на Капинчо, като влачехме съчки откъде-ли не. Най-после я ограждахме с четири върхаря, забити в земята. Кладата беше готова.” Както става ясно, подготовката за Сирни заговезни започва дни, а може би и седмици, по-рано.

По-нататък в повествованието Шейтанов подробно описва обичаите на Сирница в самия ден и празничната семейна трапеза. В края дава сведения и за обичая „ялова сватба”, специфичен за Троянския край: „Тези Велики Заговезни ще свържа и с още обичаи, които продължаваха на другия ден – понеделник, наречен Песи понеделник. Прави се сватба (ялова сватба) като всички изпълнители са мъже (с. Черни Осъм).хвърля се пелпел след моми и ергени, втасали и попревтасали за женитба.”

В по-близко време Сирни заговезни и специфичният на Троянския край обичай „ялова сватба” се провеждат под формата на общоградско тържество. Дописка за това намираме на страниците на местния вестник „Троянски глас”, № 10 от 10 март 1971 година. Бончо Семерджиев публикува съобщение                  „Битово народно веселие”. В него се казва: „Превърна се вече в хубава традиция всяка година в пети квартал да става битово народно веселие, организирано от кварталния комитет на Отечествения фронт и ръководено от режисьора от самодейния читалищен театрален колектив Петър Геров.

            И т. г. на 28 февруари след обед пред клуба засвири градската музика и за кратко време надойдоха много гражданки и граждани. Повече от тях бяха облечени в народни носии и очакваха съгласно обичая сватбеното шествие да потегли към центъра на града. Музиката засвири сватбен марш и най-напред тръгнаха „сватбарите”. След тях имаше магарешки каручки, едната със зарезанци, а другата с балканджия, който кара грънци в полето. Виждаше се ясен надпис „ПРАЗНО – ЗА ПЪЛНО”, както и корито – някогашната троянска „пералня”. Особен интерес будеше и „селянката“, която отива на нива с дете в едната ръка, а с другата води коза.

            На площада се извиха кръшни хора и ръченици. След това веселието се пренесе отново в квартала и продължи около два часа. Както участниците, така и всички граждани останаха много доволни от тази хубава културна проява.“

Верен продължител на тази традиция днес е Народно читалище „Наука – 1870 г.” – Троян. Проектът „Сирница – ден за прошка” и характерният изключително за Троянския край обичай „ялова сватба” се реализира за пръв път през 2007 година в партньорство в община Троян по проект за подкрепа и опазване на местните традиции и фолклор, финансиран от Национален фонд „Култура”на Министерство на културата. Проектът съчетава в себе си традиционните практики и обичаи, допълнени със съвременни елементи. Времето на провеждане е следобедът на Сирни заговезни. „Яловата сватба” е обичай, при който ролите са разменени – мъж се облича като булка и жена – като младоженец. Съпровождат ги участници в обичая, облечени в традиционни носии. Празникът стартира с посещение в кабинета на кмета, за да бъде поканен на „сватбеното” тържество, да се дари според сватбените обичаи и да се поиска и даде прошка. В последните години нашият кмет е жена – Донка Михайлова , и тя посреща „сватбарите” с приготвена лично от нея домашна баница и чаша вино. Докато трае почерпката на гостите, кметът иска и дава прошка на всички.

След това празничното шествие, водено от духов оркестър,  излиза на централния площад, където се завихря и първото хоро. Следва празнично дефиле, начело с „младоженците”, които се возят в украсена с типични троянски черги каруца заедно с чеиза си. В едно от изданията каруцата е заменена с АТВ. Най-отпред се вее българското знаме, следвано от традиционните сватбарски атрибути – сватбарска вила, окичена с царевица и сушени чушки, бъклица с троянска сливова ракия, каруцата с младоженците, официалните гости, духовата музика и сватбарите. По централните градски улици, с няколко спирания за извиване на кръшно хоро, дефилето пристига на мястото на „сватбеното” тържество, където вече е направена и кладата за обредния огън.

На мястото на събитието е изградена сцена и подредена възстановка на празничната сирнишка вечеря. На паралията, предоставена от МНХЗПИ, са подредени обредните ястия. На трикраките столчета се разполагат „домакините” и възпроизвеждат обреда „прошка”. Следва „амкането” на варено яйце, завързано с червен вълнен конец, което трябва да бъде уловено с уста, без да се докосва с ръце. Най-често участниците са деца, чийто брой е достигал до 40. Провеждат се и състезателни игри – теглене с въже и скачане с чували. За всички победители са предвидени символични награди. Представят се и се награждават победителите в конкурса „Най-оригинален карнавален костюм”. В годините освен него са провеждани конкурси „Най-атрактивна ялова двойка”, „Най-красива троянска носия”, „Карнавална маска” и други. Класирането се извършва от компетентно жури от специалисти по етнология и фолклор. В някои години представители на църквата са извършвали водосвет за здраве и са разказвали за църковния празник Сиропусна неделя. Бизнесменът Иван Макариев благотворително е раздавал рибен курбан… Гостували са самодейци от Пернишко.

И докато се свечери, за да се запали обредният огън и да се завъртят „уруглювиците”, веселието продължава с фолклорен концерт. Своя програма са представяли Илия Луков, Георги Гоцев, сестри Филатови. Участие вземат и читалищните състави. Край обредния огън всички запалват и въртят огнените „уруглювици” за здраве и благополучие през идващите дни. А когато пламъците се снижат, смелчаците ги прескачат за здраве и късмет.

Проектът „Сирница – ден за прошка” се организира от НЧ „Наука – 1870 г.” – Троян със всички свои формации и състави и в партньорство с Община Троян. В годините съорганизатори са и МНХЗПИ, ТД „Амбарица”,КТв „Оптиспринт”, конна база „Алфа Даниел”, фирма „Стоеви Максгруп”, кв. „Лъгът”, където проявата се провежда 10 години и други.

Проектът „Сирни заговезни в Троян” се утвърди като устойчив вече 13 години и доказа, че реализирайки една идея в партньорство, винаги има успех.  В подкрепа на това е фактът, че броят на участниците в празника е достигал до 500, а гости са били омбудсманът на Република България, народни представители, областен управител на област Ловеч, журналисти и гости от цялата страна.

Този проект се утвърди като партньорска практика, която работи за развитие на общността, рекламира община Троян, привлича гости и печели позитиви за всички ни. По този начин организаторите постигат заложената в проекта цел - запазване на традициите и обичаите на нашите деди, нематериалното културно наследство на нашия край, неговото популяризиране в условията на 21. век, привличане на гости  на града и общината , развитие на културния туризъм.

Дарителството и пътищата щедри на душата (По страниците на една различна енциклопедия)

Издавайки енциклопедия „Дарителството” в три тома, Български дарителски форум ни напомня за една богата и благородна българска традиция – дарителството и взаимопомощта за духовното издигане на нацията. Български дарителски форум възобновява спомена за множество знайни и забравени благодетели.

В повече от 1300 страници енциклопедията събира историята на дарителството в България от Освобождението 1878 г. до 1951 г., когато с държавен указ всички фондации и благотворителни дружества са задължени да ликвидират дейността си и да предадат имуществото и парите си на държавата. Енциклопедията представя накратко над 1200 истории на личности, които са имали щедростта и волята да променят света около себе си.

С вяра в бъдещето през годините плеяда родолюбиви българи са предоставяли имоти и средства в полза на нуждаещи се или на страната си. Благодарение на тяхната щедрост  са изградени болници, сиропиталища, училища, читалища, библиотеки, паметници, отпускани са стипендии за следване в страната или в чужбина, стимулирани са науката и културата, подпомагани са страдащи сънародници, останали извън пределите на отечеството.

Книгата е резултат на многогодишна колективна изследователска и издирвателска дейност. В нея 7 учени са събрали плодовете на своя многогодишен труд – богата и неизвестна до момента информация за добротворчеството на родолюбиви българи, дарителски фондове и фондации в България от 1878 до 1951 година.

В изданието има подробна информация за 6 дарителски фонда от Троян – „Ана Ц. Топалова”, „Ванна д-р Минко Шипковенска”, „Д-р Спас Пенков Бояджиев”, „Константин х. Калчов” (при прогимназията в Троян), „Константин х. Калчов” (при началното училище в мах. Баба Стана, с. Орешак) и „Школник Георги полковник Таслаков”.

Дарител на фонд „Ана Ц. Топалова” е Цочо Минков Топалов (1876-неизв.) от Калейца. Той е дългогодишен учител в селото. Награждаван е с орден за гражданска заслуга V степен, а за участието си в Балканските войни (1912-1913) – с орден с мечове за военна заслуга.

Фондът е образуван в памет и носи името на неговата съпруга Ана Цочова Топалова (25.08.1876-18.11.1928) – също учителка. Родена е в Габрово и там получава първоначалното си образование. После завършва гимназия в Търново (1894). Учителства в Троян (1894-1900) и в Калейца (1900-1928).

Фондът е образуван на 20.11.1928 г., когато Цочо Топалов подарява на основното училище 10 хил. лв. От годишните лихви на капитала трябва да се дават награди в пари, книги, учебни пособия и пр. на най-добрите по успех и поведение ученици. Характерът и размерът на наградите се определят от учителския съвет, а раздаването се извършва тържествено по време на годишните утра.

Друг дарителски фонд е „Ванна д-р Минко Шипковенска”. Дарител е Минко Ненов Шипковенски (1892-1976) – стопански деец, роден в Троян. Завършил е Търговската гимназия в Свищов и Висша търговска академия в Милано. Завръща се в Троян и става един от основателите на Троянска популярна банка. Той е първият й директор (1914). През 1921 г. е инициатор за създаването на Италианската търговска камара в София и е неин секретар. През 1923 г. е изпратен за първи български генерален консул в Милано. По-късно е главен секретар на Българския търговски съюз. Основател е на в. „Търговско-промишлен глас”. От 1942 г. развива самостоятелна търговска дейност. Автор е на ценни стопански книги.

През 1926 г. Минко Шипковенски дарява 25  хил. лв. на училищата в Троян за образуване на фонд на името на починалата му съпруга Ванна Симеонова (15.07.1897-21.09.1926) – талантлива художничка, виолончелистка, общественичка. Родена е в Ловеч. Завършва Физико-математическия факултет на Софийския университет  през 1923 година. Член е на Управителния съвет на Български женски съюз и на софийското образователно дружество „Съзнание”. Заболява и умира рано.

Дарението е прието от учителския съвет на 27.09.1926 година. Съгласно волята на дарителя  от лихвите на фонда в края на учебната година се дава награда на ученичката с най-добър успех по химия и се закупуват книги за читалището в Троян. Парите се разпределят между гимназията, прогимназията и читалището в Троян.  Шипковенски дава 5 хил. лв. на читалището в Ловеч, на музикално дружество „Гусла” и др.  През януари 1931 г. Шипковенски увеличава капитала на фонд „Ванна д-р Минко Шипковенска”.

Цонка и Пенко Бояджиеви са дарители на фонд „Д-р Спас Пенков Бояджиев”, основан за увековечаване паметта на рано починалия им син Спас Пенков Бояджиев (1897-1925) – лекар. Начално образование получава в Троян. Завършва Първа софийска мъжка гимназия и медицина в Мюнхен. Родителите му даряват 5 хил. лв. на Троянската смесена прогимназия. Средствата са предназначени за образуване на фонд „Д-р Спас Пенков Бояджиев”. Волята на дарителите е в края на всяка учебна година лихвите от фонда да се дават като награда на най-добрите по успех и поведение ученици. Дарението е прието от учителския съвет на прогимназията на 12 ноември 1925 г. и се управлява от учителския съвет.

Цонка и Пенко Бояджиеви правят парични дарения за читалището като внасят 5 хил. лв. за основаване на фонд на името на сина им „Д-р Спас П. Бояджиев”. Предназначението на фонда е набавяне на медицинска литература. Други 5 хил. лв. щедрите дарители предоставят на Троянското църковно настоятелство. Те построяват в Троян общинска амбулатория, като изразходват за целта 145 хил. лв. Здравното заведение също носи името „Д-р Спас П. Бояджиев”. Общата стойност на всички дарени от тях средства възлиза на повече от 155 хил. лв.

Друг дарител с троянски корени е Константин х. Калчов (21.05.1856-16.06.1940) – търговец, банкер, общественик и политик. Роден е в Пловдив. Син е на пловдивския лихвар и банкер хаджи Калчо Дренски. Завършва Роберт колеж в Цариград (1872). Владее добре турски, гръцки, английски, френски и немски език. След завръщането си в Пловдив става читалищен деец и член на революционния комитет. За участието му в Априлското въстание от 1876 г. е арестуван, но е освободен поради застъпничеството на чуждестранна анкетна комисия. След освобождението (1878) се включва активно в обществено-политическия живот на Източна Румелия. Участва във формирането на гимнастическите дружества и в движението против решенията на Берлинския конгрес. Той е един от основателите на Либералната партия, депутат и подпредседател на Областното събрание, поддиректор на финансите. Включва се в подготовката на Съединението. Доброволец е в Сръбско-българската война.

След Съединението на Източна Румелия с Княжество България Константин х. Калчов е включен в състава на важни дипломатически мисии (1887, 1895, 1908, 1912). Издател е на в. „Време” в Пловдив и е кмет на града през 1895 година. Многократно е избиран за народен представител. Той е един от основателите на Пловдивската търговско-индустриална камара. Акционер е в текстилната фабрика в Сливен, в захарна фабрика в Пловдив, собственик на къщи и имоти. Председател е на Върховния комитет на дружество „Сливница” в София, член е на различни комитети за изграждането на паметници. Константин х. Калчов развива успешна търговия и банкерство и натрупва голямо богатство. Приживе прави големи дарения за хората в Пловдив и Троянско – родният край на баща му. Умира в София.

 (при прогимназията в Троян)

През 1894-1895 г. на мястото на Жълтото училище е построена нова двуетажна сграда. Строежът възлиза на около 100 хил. лв., които се осигуряват от Министерство на народното просвещение, от Троянския манастир и от частни лица. Между дарителите са Калчо Дренски (вече покойник) и Константин х. Калчов, които дават 11 хил. лв. След 1917 г. Константин х. Калчов със собствени средства построява едно крило на училището с 4 учебни стаи.

Дълбоко свързан с Троян, на 11 юни 1925 г. Константин х. Калчов внася 10 хил. лв. във Френско-белгийската банка в София за образуване на фонд на негово име към прогимназията – фонд „Константин х. Калчов”. Фондът има за цел да поощрява учениците „към трудолюбие, наука и примерно поведение”. Дарението е прието. Фондът се управлява от учителския съвет. На 4 юли 1925 г. е приет правилник, според който на 1 юни всяка година директорът изтегля дивидентите на фонда в размер на 1200 лв., които в края на учебната година се разпределят в 6 парични награди на ученици, завършили с много добър успех и примерно поведение, без оглед на тяхното материално състояние. Наградите се връчват от директора по време на годишния акт. Още през 1925 г. са раздадени първите 5 награди по 200 лв. Тъй като Константин х. Калчов изпраща допълнително сумата от 1000 лв., заедно с паричните награди се раздават книги и други предметни награди.

През 1937-1938 г. в двора на училището се построява пансион за 70 деца.  Сградата е на три етажа, като два от тях са изградени със средства, дадени от Константин х. Калчов. Пансионът е снабден с течаща вода и електричество, има канализация.  Освен спални, сградата има и няколко учебни стаи.

По инициатива на председателя на училищното настоятелство Йоаким Б. Балевски  на 12 октомври 1939 г. се учредява Благотворителен комитет „Константин х. Калчов”. Приемат се устав и правилник, избира се Управителен съвет. Целта на комитета е да се грижи за издръжката и управлението на детското общежитие, носещо името на Константин х. Калчов. В него се настаняват ученици, идващи от околността. Средствата на комитета се набират от помощи от държавата, църквата и общината, от благотворителни организации и частни лица, вноски от родители, завещания и др. Комитетът обявява Константин х. Калчов за свой почетен пожизнен председател.

През 1885 г., след трагичен инцидент с деца в махала Баба Стана, селяните отправят молба до хаджи Калчо Дренски да построи мост над р. Черни Осъм, откъдето децата минават, за да ходят на училище в с. Орешак. В отговор, през 1889 г. той им изпраща 120 златни турски лири за построяване на училище в родното му място. С доброволен труд местните жители построяват двуетажна сграда през 1893 г., а дадените средства използват за дограма, дюшеме, тавани и обзавеждане. Тъй като училището е направено от плет и кал, то започва да се разрушава.  Учителят Васил К. Ковачев търси парична помощ, този път от Константин х. Калчов, който през 1931 г. дава средства за основен ремонт. Стените се издигат от тухли, поставят се големи прозорци, купуват се чинове и всички необходими учебни помагала. Две учебни стаи се съединяват и се получава театрален салон. В училището се обучават около 50-60 деца от близките махали. В него се устройват читалище и библиотека. Върху сградата е поставен надпис „Калчо х. Дренски - Константин х. Калчов – Благодетели на училището”.

През 1925 г. Константин х. Калчов внася 5 хил. лв. във Френско-белгийската банка в София за образуване на фонд на негово име при началното училище в махала Баба Стана. На 6 юли с.г. учителският съвет приема дарението и изработва правилник за управлението на фонда. Желанието на дарителя е със средствата от фонда да се поощряват талантливи ученици. Главният учител и председателят на училищното настоятелство се задължават всяка година на 1 май да разпределят сумата 600 лв., от която да дават 6 парични награди  на отличилите се по успех и поведение ученици  от първо до четвърто отделение, без оглед на тяхното материално състояние. Първите награди са раздадени още през 1926 година.

Според спомените на В. М. Ковачева, учителка в училището от 1919 до 1940 г., всяка година на 1 май от фонда се получават 200 лв., с които се купуват бакърени съдове и се раздават на отличилите се ученици.

Поради липса на ученици през 1952 г. училището е закрито.

Максим, митрополит Скопски и Пловдивски, чието светско име е Марин Пелов, е дарител на два фонда при Пловдивската митрополия, един при Трета прогимназия и началното училище „Митрополит Максим” в Пловдив и на три дарителски фонда при Троянския манастир.

Максим, митрополит Скопски и Пловдивски (14.09.1850-01.03.1938) е висш духовник, деец на националноосвободителното движение. Роден е в с. Орешак в бедно семейство. На 7 години става послушник в Троянския манастир. Учи в родното си село, в Ловеч, Сопот и Троян, след което става клисар и учител в Троянския манастир (1869-1871). През 1870 г. е ръкоположен за дякон. Учителства в Клисура. Включва се в революционното движение като член на комитетите  в Троян и Клисура, поддържа връзки с Васил Левски. По време на Априлското въстание е в Пловдив, където събира и изпраща на Българската екзархия сведения за извършените жестокости. Извикан в Цариград от екзарх Антим Първи, той е включен в тайния комитет при Екзархията, който събира данни за потушаването на въстанието и ги изпраща на европейските вестници, изработва статистика за населението в българските земи, представена на Цариградската конференция. Завършва Киевската духовна семинария (1877-1881). Като секретар и протосингел на Екзархията, през 80-те години на 19. век участва активно в организирането на дейността на училищното попечителство. През 1886-1891 г. управлява Старозагорската епархия. На 9 февруари 1892 г. е избран за скопски митрополит и полага големи грижи за българското учебно и църковно дело. През 1894 г. подава оставка и отива в Цариград като предстоятел на българския храм „Св. Стефан”- ръководи строежа на новата църква. С дейното му участие се образува благотворителното дружество „Йосиф Първи”, заело се с построяването на българската болница в Цариград. В периода 1897-1906 г. управлява Ловчанската епархия, където води борба срещу протестантската пропаганда. На 29 януари 1906 г. е избран за Пловдивски митрополит. Полага грижи за развитието на благотворителността в епархията. Негово дело е организирането на Пловдивския клон на Български червен кръст, прави дарения за бедни ученици и сираци.  Член е на Светия синод (1913-1928) и негов наместник-председател (1921-1928). Умира в Пловдив.

Митрополит Максим остава верен на идеите, ръководили го през целия му живот. В своето завещание оставя значителни средства за благотворителни цели и за борбата за чистота на православната вяра.

Първият дарителски фонд при Троянския манастир „Митрополит Максим”  се образува съгласно завещанието на митрополита с капитал от 150 хил. лв. Дарението е за Троянския манастир и фондът е включен в бюджета на фондовете на манастира. През 1968-1941 г. се отпускат по 5-7 хил. лв. за благотворителни цели.

Прекарал две години (1868-1869) в храма „Св. Иван” на Зелениковец, намиращ се в близост до Троянския манастир, в своето завещание митрополит Максим предвижда 50 хил. лв. в полза на служещите в него духовни лица. С този основен капитал през 1938 г. се учредява  втори благотворителен фонд. Включен е в бюджета на фондовете на Троянския манастир. В периода 1938-1941 г.ежегодно се отпускат по 1600-2500 лв. за помощи.

Третият фонд при Троянския манастир се образува през 1938 г. съгласно волята на митрополит Максим с капитал от 10 хил. лв. Управлява се от манастирската управа на Троянския манастир и е предназначен да подпомага издръжката на храма „Св. Никола”, намиращ се в близост да манастира.

И последният фонд, който е основан от троянец, макар и да не е в полза на троянци и троянския край, е фонд „Школник Георги полковник Таслаков”.

Дарител е Васил Гечев Таслаков (16.03.1864-14.11.1934) – полковник от Генералния щаб на Българската армия. Роден е в Троян. Завършва военното училище в София през 1887 г., а в последствие и Генералщабна академия в Русия. Произведен е в първо офицерско звание подпоручик на 18 май 1889 г. Достига до звание полковник. Заема различни командни длъжности в Българската армия. Взема участие в Балканските и Първата световна войни. Уволнен е от армията на 16.11.1918 година.

През юли 1918 г. полковник Васил Таслаков внася 8 хил. лв., а впоследствие – още 4 хил. лв., във Военното училище за създаването на фонд на името на единствения му син – школник Георги Василев Таслаков (07.09.1898-03.02.1918). Той завършва гимназия във Враца като отличник и първенец на своя випуск. Деец е на юношеския туристически съюз. През есента на 1915 г., още ученик, се включва като доброволец в 35-ти пехотен Врачански полк и в състава му взема участие в Първата световна война. За проявен героизъм в боевете при връх Алия и край с. Планиница е награден с войнишкия знак на ордена „За храброст”. Тъй като не е навършил пълнолетие, е уволнен от армията, а през 1916 г. се записва за студент в Юридическия факултет на Софийския университет. През есента на същата година е мобилизиран в 5-и артилерийски полк, откъдето е изпратен в артилерийския отдел на школата за запасни подпоручици, която по това време е към Военното училище. Заболява тежко по време на едно от нощните учения и умира в деня на производството на бойните му другари в звание офицерски кандидат и заминаването им на фронта в началото на 1918 година.

На 23 септември 1918 г. със заповед на началника на военноучебното заведение е основан фонд на името на школник Георги Таслаков. По волята на дарителя се предвижда чрез използването на лихвите от внесената сума всяка година да се осигурява предметна награда (от снаряжението или пособията на младите артилерийски офицери), с която да се награждава първенецът артилерист от поредния випуск на училището при производството му в първо офицерско звание. Изрично изискване на дарителя е също върху предмета да има надпис с наименованието на фонда.

Тази ценна информация за троянци – дарители, е поместена в енциклопедия „Дарителството”. Това са хора с големи сърца, чиито имена и дела не бива да бъдат забравяни. Радващ е фактът, че и в забързания 21. век се срещат такива хора. Един от тях е кралският юридически съветник на Елизабет Втора – потомък на български, троянски род. Това е англичанинът от български произход Джон Бризби, потомък на Константин х. Калчев.

През 2007 г. Бризби реставрира училището и построи православен храм в мах. Баба Стана, Орешак. Наред с товафинансира обучението по английски език на млади членове на Съюза на научните работници в Пловдив. Набира средства за хуманитарни и образователни поректи в България. Ежегодно Джон Бризби дава награди на около 30 талантливи ученици от Троян на церемония в двора на училището, построено от х. Калчев и неговия баща – ОУ „Иван Хаджийски”.

Докато има такива хора със щедри сърца, ще го има Троян, ще я има и България.

БИБЛИОТЕКАТА – ПОСРЕДНИК МЕЖДУ КНИГАТА И ДЕТЕТО

Тенденцията все повече да се говори за детското четене напоследък безспорно е положителна. Още по-положителна е тенденцията, че освен да се говори за детското четене, започват да се организират все повече акции, проекти, събития, насочени към неговото насърчаване.

            Аргументите са много и основателни. Четенето стимулира мисълта, намалява стреса. То е източник на познания. Обогатява речника на детето. Подобрява аналитичното мислене и развива способностите за писане. Четенето води до по-добра концентрация и стимулира мисълта. Четейки, децата си задават въпроси и търсят техните отговори. Не на последно място четенето е едно безплатно и забавно удоволствие.

            За насърчаването на детското четене водеща роля имат родителите, учителите и библиотекарите. Те поотделно и заедно трябва да изграждат у детето любов към книгите и четенето, да разширяват детските интереси и познания. Ключът към насърчаването на четенето при децата е предоставянето на правото те сами да  изберат книгите, които да четат.

            Приоритетите на Детския отдел на библиотеката в този процес са: предоставяне на книги и информация; организиране на библиотечни уроци и забавления; тематични изложби и витрини; представяне на книги и срещи с автори; организиране на читателски щафети; безплатно ползване на компютри и интернет.

Работата по насърчаване на детското четене следва да се върши съвместно с училищата, детските градини и други организации на децата.

            Инициативите, които предприема библиотеката на Народно читалище „Наука – 1870 г.” – Троян за насърчаване на детското четене са две към настоящия момент, като едната породи втората. Вече 17 години нашето читалище и в частност библиотеката в партньортсво с Община Троян, учебните заведения и детските градини на територията й, Центъра за подкрепа за личностно развитие е организатор на проявата „Дни на талантите и интересите”, която се провежда ежегодно през пролетта. Насочена е към широк възрастов диапазон – деца от предучилищна и училищна възраст.

 „Дни на талантите и интересите” включва следните инициативи: „Изобразително изкуство”, „Четене” „Художествено слово”, „Лично авторско творчество”, „Танцово изкуство”, „Драматизация”, „Вокално изпълнение”, „Инструментално изпълнение”, „Мултимедийна презентация”. Освен това организираме и няколко изложби с участието на децата – „Домашни любимци” „Колекции и хобита”, „Кулинарни произведения”. Финалът е проявата  „Карнавален костюм”. Всяка година слоганът е различен – „Да творим добро”(2016), „Чета и знам, мога и творя” (2017), „Децата на Троян, град на 150 години – деца на Европа” (2018), „С България в сърцето” (2019). От първата проява през 2002 г. до 2015 г.  изявите в „Дни на талантите и интересите” имат конкурсен характер. Във всяка проява жури оценява представянето на участниците и те се класират на първо, второ и трето място със съответните награди. От 2016 г. по обективни и субективни причини „Дни на талантите и интересите” се провеждат под формата на фестивал. Всички участници получават грамоти и сувенири. Интересът от страна на децата е голям. Броят на участниците през годините варира от 300 до 650 деца.

Проявите „Четене”, „Художествено слово” и „Лично авторско творчество”  са пряко насочени към провокиране на интерес към книгите и библиотеката и стимулиране на детското четене. В „Четене” и „Художествено слово” всеки участник сам избира произведението, което да представи пред останалите. Личното авторско творчество е желателно да бъде съобразено със слогана на проявата, но не е задължително. По-съществено е да се стимулира творческото мислене и писане у децата, както и неговото представяне пред публика. Авторските творби обикновено се публикуват на страниците на местния периодичен печат и в Интернет.

От трите прояви, свързани с книгите и литературата, най-многобройни са участниците в „Четене” – около 40-50 на брой. Това налага ограничение във времето за четене – до 5 минути. Нашите наблюдения сочат, че почти всички участници имат желание да четат по-дълго и, ако е възможно, цялото произведение. В рамките на „Дни на талантите и интересите” не е възможна подобна по времетраене проява. Това ни подсказа идеята за другата ни инициатива – „Лятно четене в Детския отдел на библиотеката”.

            Лятното четене се организира през лятната ваканция, в месеците юни и юли. Провежда се два пъти седмично – във вторник и четвъртък от 14:00 часа, като няма час за финал. Финалът може да продължи до края на работното време на библиотеката. Четенето във вторник е тематично, а в четвъртък няма ограничения. Всеки читател може да чете произведение по свой избор, което да си донесе от къщи или да си избере от фонда на Детския отдел.

            Темите в първата година на Лятното четене бяха съобразени с годишнини на детски писатели. Четенето във вторник започва с кратка беседа на библиотекаря за живота и творчеството на автора. Следва щафетно четене на негови произведения. На финала децата имат възможност да нарисуват герой или случка от произведенията на автора. Темите през 2017 година бяха: „Писателката, която не ни дава да пораснем”, посветена на 110 г. от рождението на Астрид Линдгрен; „Вълшебният свят на Ангел Каралийчев”, посветена на 45 г. от смъртта на автора; „Мечо Пух” – вдъхновяваща история на приятелството”по повод на 135 г. от рождението на Алън Милн; „Възхвала на детството и природата – стиховете на Асен Разцветников” по повод на 125 г. от рождението на автора; „Ерих Кестнер и неговият роман „Малкият мъж и малката мис” по повод на 50 г. от издаването на романа; „Елин Пелин и „Ян Бибиян” , посветена на 140 г. от рождението на автора; „Джани Родари – любим писател на децата”; „Константин Константинов – разказвачът на приказки”, във връзка с 90 г. от рождението на автора. При подбора на автори се съобразихме както с това да са включени в препоръчаните от училище книги за четене през ваканцията, така и с определени годишнини. По този начин се стремим да запознаем децата-читатели не само с произведенията на даден автор, но и с неговата биография – нещо, което остава встрани в училищното изучаване на литературата. Стремим се да внасяме елементи на изненада и разнообразие като каним интересни личности да четат заедно с децата или им поднасяме различни изненади.

            Лятното четене в четвъртък, както споменах, е по избор на самите читатели. По този начин им даваме възможност сами да изберат какво да прочетат и споделят с останалите участници в четенето. Възможността да нарисуват герой или случка остава и в тези дни. Също така им предлагаме върху лист да напишат своите впечатления от прочетените произведения и тези листи в края на проявата подвързваме в своеобразен Читателски дневник на Детския отдел от Лятното четене.

            Следващата, 2018-та, година четенето във вторник беше посветено не на определен автор и неговите произведения, а на определена тема. Първата тема беше            „Тайните на библиотеката” с презентация „Нестандартните библиотеки”, с която представихме на читателите ни различни нетрадиционни начини, по които книгите достигат до своите читатели по света. Показахме им: пътуваща библиотека от две магарета (Колумбия), камилска библиотека (Кения), библиотека в парка Левински (Израел), плажна библиотека (България), преносими читални, книжния танк на Раул Лемесоф, библиокамиончето на Антонио ла Кава (Италия), библиотека в автобуса на Антонио Ферейра (Бразилия), плаващата библиотека на Сара Питърс (САЩ), библиотеки в червените телефонни кабини на Лондон, библиотека трамвай, библиотека без хартиени книги…

Темата „Моята древна родина” също имаше презентация, показваща исторически места и факти, свързани с хилядолетната ни история: пещерата „Магурата”, съкровищата от Вълчитрън, Рогозен и Панагюрище, дворецът в Перперикон, тракийската гробница при Казанлък, Филипополис – един от шестте най-стари градове в света и най-старият по непрекъснатост на обитаването град в Европа, Мадарският конник, надписът на хан Омуртаг, Плиска, Преслав, „Дворът на кирилицата”, Царевец… Участниците в четенето прочетоха информация за други забележителни исторически места в България.

Третата тема „Троян – градът, с който се гордея”, беше посветена на една забележителна годишнина на нашия град – 150 години от обявяването на Троян за град. Специални гости на тази среща бяха г-жа Мария Църовска – преподавател по български език и литература и по психология в СУ „Васил Левски” и г-ца Тереза Георгиева – експерт в Информационно-културен център на Община Троян. Те четоха на участниците в срещата текстове от троянски автори, свързани с историята на родния град.

Чрез  „Спомени и очерки из българските революционни движения” на Минко Ив. Марковски читателите се пренесоха десетилетия назад във времето и се запознаха с факти и събития относно обявяването на Троян за град, посещенията на Дякона Левски в Троян и основаването на Троянския революционен комитет.

„Поглед към три войни” на Димитър Гимиджийски разкри пред младата аудитория атмосферата на родния град преди повече от 100 години. Заедно с автора те закрачиха по троянските улици, огледаха къщите, надникнаха в дюкяните…

Текстовете на Ганко Цанов – краевед, уредник в Музея на занаятите в нашия град и патриот, до болка влюбен в Троян, Балкана и балканджиите, емоционален творец, създал най-поетичните текстове за Троян и неговите хора, разкриха един друг поглед към родния край пред читателите ни. Визуално темата беше обогатена с мултимедиен филм „Троян преди сто години”. По инициатива на децата-читатели бяха прочетени и други текстове от други троянски автори.

За настоящата година отново сме разработили програма за лятното четене в Детския отдел на библиотеката. Първата ни тема е „Древни библиотеки, изчезнали безследно…”. Подготвили сме презентация, разкриваща съдбата на библиотеката на Ашурбанипал в Ниневия, библиотеката на Аристотел, Александрийската библиотека, библиотеката на Пергам, императорската библиотека в Константинопол, библиотеките на маите, библиотеката Ханлин.

                        Втората тема е „Нарисувай ми овца” с презентация на книгата „Малкият принц” от Антоан дьо Сент-Екзюпери. Заедно ще помъдруваме върху посланията, заключени в нея.

                        Третото тематично занимание сме озаглавили „Реши въпросник” - едно различно занимание, в което предлагаме читателите да решат въпросник за съдържанието на любими детски книги: „Мечо Пух” на Алън Милн, „Патиланци” на Ран Босилек, „Пипи Дългото чорапче” на Астрид Линдгрен и „Ян Бибиян” на Елин Пелин.

                        Задавайки тема за Лятното четене, а не автор и неговите художествени произведения, целим да разкрием пред читателите богатството на библиотечния фонд, да насочим тяхното внимание и към литература, различна от приказките и другите жанрове художествена литература, а именно – научна и научно-популярна литература.

                        Провеждайки инициативата „Лятно четене в Детския отдел” вече няколко години, нашите наблюденията са, че интересът на децата към библиотеката и книгите се засилва. Посещенията са все по-многобройни. Не са малко участниците, които не пропускат събиране за четене в детския отдел. Завързват се нови познанства и приятелства между деца от различни учебни заведения. Последното не е маловажно за нас, тъй като макар и малък по население, нашият град е един от най-дългите по територия в страната – 14 км от единия до другия му край.

                        Реализирането на тези наши инициативи, както споменах в началото, е в партньорство с Община Троян, Център за подкрепа за личностно развитие, училищата и датските градини в общината. Партньорството на общината се изразява във финансиране на част от дейностите по проекта „Дни на талантите и интересите”. През 2018 г. реализирането на инициативата стана по проект на Община Троян в партньорство в НЧ „Наука – 1870 г.” по грантова схема „Подкрепа на инициативи на общините, свързани с регионалното измерение на Българското председателство на Съвета на ЕС 2018” на Национално сдружение на общините в Република България.

„Дни на талантите и интересите” и „Лятно четене в Детския отдел на библиотеката” са два устойчиви във времето и с положителен резултат проекта. Младите жители на община Троян ги очакват с нетърпение всяка година и броят на участниците в тях расте. С тези проекти провокираме интереса на децата към четенето, книгите и библиотеката. Тя се превръща за тях в ново и желано място не само за срещи с интересни книги, но и  място за социални контакти извън дома и училището.