СТИХ И ПЕСЕН ЗА СВЕТИТЕ БРАТЯ ПРЕЗ ГОДИНИТЕ

„Какви трепети тоя ден възбужда във всяка българска душа, каква зариста, чиста, мила радост лъхва въз нас от тоя майски ден, заедно с миризмите на люлеките и здравеца! Има някаква великденска тържественост в тоя ден, светъл и благодатен. Защото и 24 май (11 май стар стил) е един Великден, Великден на духа и на просветата, на възкресението на новите надежди и през векове заспалите сили на един народ, лишен от велики традиции и жаден за тях” – пише в спомените си Иван Вазов.

За първи път празник в чест на светите братя Кирил и Методий е организиран в Пловдив на 11 май 1851 г. в епархийското училище „Св. Св. Кирил и Методий” по инициатива на Найден Геров. През 1857 г. празникът е почетен в българската църква „Св. Стефан” в Цариград заедно със служба за Св. Иван Рилски. Следващата година в Пловдив денят е празнуван с тържествена служба в църквата „Св. Богородица” и с вълнуващо слово на учителя Йоаким Груев за живота и делото на Кирил и Методий.

В следващите години празникът е отбелязван в Шумен, Лом, Скопие, Варна. От 1863 г. 11 май се установява като църковен празник на светите равноапостоли Кирил и Методий. След Освобождението 11 май става общоучилищен празник в прослава на славянските първоучители. Празникът се изразява  в църковна служба, продължена и допълнена от културно-просветни прояви – произнасяне на слова за значението на празника от културно-просветни деятели, общественици, будни български учители. Учениците вземат участие с хорово изпълнявани песнопения в чест на светите братя, декламации на стихотворни творби с подходяща тематика и шествия из населените места.

В празнуването на най-българския празник са включени всички родове музика, които по онова време имат място в живота на българите. Сред тях са православните църковни песнопения, „нарочно наредени песни” за Св. Св. Кирил и Методий, изпълнявани в училище, и народните песни, свирни и хора.

Най-разпространен е тропарът на славянските апостоли и учители заедно с други традиционни песнопения. Някъде са изпълнявани и по-нови тропари, съчинявани за тях през Възраждането. При празнуването в училище присъстват и царски маршове за възхвала на султана и песни за светите братя.

Една от най-ранните училищни песни от този период е „И след тисяща годин” по текст на Йоаким Груев, която присъства и в училищните спомени на Иван Вазов. От тогава датират и песните „Тоя празник нам дарява” и „Кирилу и Методию” по текст на Любен Каравелов, „Днес ден славен”, „Химн на Кирил и Методий” и „Да прославим паметта”, които са дело на Добри Войников. Така се формира значителна група от песни на тази тема, принадлежащи към жанра „училищна песен”. Мелодиите им са от различни интонационни стилове: селски и градски фолклор или в  т. нар. общ тон, подражаващ на европейската маршова и детска песен. Общото, което ги обединява, освен функцията им, е, че имат ярко изявена мелодика и до известна степен са съобразени с вокално-изпълнителските възможности на учениците.

След Освобождението денят на солунските братя започва да се чества във всички селища на свободна България като израз на радостта от свободата. Тогава се появяват нови песни за празника, за светите равноапостоли и тяхното дело, голяма част от които не са достигнали до нас, тъй като не са записвани и издавани. Много от тях са дело на учителите, които продължават да работят с възрожденски плам, и като част от просветителската си мисия създават както стихове, така и мелодии. Някои от тях остават ненадминати до днес – като „Химн на Св. Св. Кирил и Методий” от учителя-композитор Панайот Пипков. Стиховете на Стоян Михайловски са написани още през 1882 г., когато той учителства в Русе, и са публикувани в сп. „Мисъл” от 1892 година. Музиката е създадена през 1901 г. в Ловеч, където тогава Панайот Пипков е учител.

В края на 19. век и особено в началото на 20. век вече има професионални музиканти – Емануил Манолов, Добри Христов, Александър Кръстев и др. Те се отзовават на необходимостта от празнични песни и създават нови творби, непринадлежащи към училищните песни. Това са хорови песни за концертно изпълнение, предназначени за 4-гласен и 5-гласен смесен хор.

В средата на 20. век празникът на създателите на писмеността постепенно се преобразува в празник на българската просвета и култура. След 1969 г. църковното честване на светите равноапостоли протича отделно. На 11 май се празнува само в църквата. 24 май остава само училищен празник – тържество на славянската писменост, българската просвета и култура. Като традиционни форми за честване се утвърждават тържественият концерт в навечерието и манифестацията на учениците в деня на празника. На тези концерти, освен другите изпълнения, присъстват и многогласни хорови песни, посветени на славянските първоучители. Празничното шествие с плакати и цветя задължително включва музика – инструментални маршове, изпълнявани от фанфарни или духови оркестри, и песни, между които на първо място е химнът с автори Панайот Пипков и Стоян Михайловски. В този период нови песни за Св. Св. Кирил и Методий не са сътворени, а по-рано създадените липсват от учебниците и песенните сборници. В учебниците по музика и в празнуването остава само познатият и до днес „Химн на Св. Кирил и Методий”.

В края на 80-те години на 20. век творците в България отново се насочват към тази тема. Създадени са и публикувани в отделни сборници няколко нови песни за двамата просветители. През 1981 г. е издаден албумът две грамофонни плочи на „Балкантон” под наслов „Вам, о, Кирил и Методий” и сборник с песни от 19. и началото на 20. век, аранжирани за различни хорови състави – смесен, женски и детски хор в поредицата „Родна песен”.

Важно е да се отбележи, че и големият руски композитор Пьотр Илич Чайковски също създава химн за светите братя Кирил и Методий – през 1885 г., когато в Русия тържествено отбелязват 1000 години от смъртта на Методий. Творбата на Чайковски е изпълнена от възпитаниците на духовните училища в Русия на 6 април, преди да започне всенощното бдение за светите братя.

През 1863 г. се отбелязва друга важна годишнина – 1000 години от Моравската мисия на Кирил и Методий. Освен в Прага и Виена, тържества по този повод има в Рим и Бърно. В Рим прозвучава тържественият химн на най-известния унгарски композитор и пианист Ференц Лист „Славимо славно, славени” („Възпяваме славно, славяни”), композиран специално за случая.

Въпреки многото стихове и песни в прослава на светите братя Кирил и Методий, химнът „Върви, народе възродени” си остава най-възторженият и любим на всички ни химн, който пеем вече 116 години…

9 МАЙ

Отново е 9 май... Ден, който предизвиква различни чувства, спомени и мисли за миналото и бъдещето. На 9 май се отбелязват две паметни дати – Денят на победата и Денят на Европа. Денят на победата е свързан с края на Втората световна война в Европа и капитулацията на Третия райх. Денят на Европа отбелязва лансираната на 9 май 1950 г. идея на френския външен министър Робер Шуман за Европейска общност за въглища и стомана, от която започва обединението на Европа.

          Хронологически в историята пръв е Денят на победата не само като дата, но и поради това, че без него едва ли щеше да има вторият. В началото на 1945 г. настъплението на войските от Антихитлеристката коалиция, осъществявано от запад след англо-американския десант в Нормандия на 6 юни 1944 г., и от изток след дългото настъпление на Източния фронт, започнало през 1942-ра, ускорило се през 1943-та и станало неудържимо през 1944 и 1945 г., се приближава до р. Елба, където западните и източните армии се срещат, а германският вермахт капитулира. Това е денят, от който започва следвоенната история на европейския континент.

          Но преди да се стигне до този знаменателен момент са дългите години на Втората световна война. В нея освен СССР участват още 60 държави като пряко е засегнато 80% от населението на земята. Военните действия се водят на териториите на 40 държави. Загиват приблизително 57 млн души.

          Всичко започва в 4 часа сутринта на 22 юни 1941 г., когато фашистка Германия без да е обявила война напада Съветския съюз.

          Нейната авиация нанася масирани удари по летища, железопътни възли, военно-морски бази, казарми и по много градове на дълбочина до 250-300 км от държавната граница на Съветския съюз. Против СССР настъпват Италия и Унгария, а също така и Финландия, започнала бойни действия на 29 юни, и Румъния, влязла във войната на 1 юли.

          Първи ударите на противника поемат граничните войски и предните подразделения на войските за прикритие. Личният състав на много застави загива напълно. Войските, разположени в граничните райони, са обкръжени и понасят големи загуби, броят на попадналите в плен е стотици хиляди.

          И това е само началото...

          На 7 ноември на Червения площад се състои традиционният парад на Червената армия. От парада военните части заминават на Западния фронт.

          Стотици хиляди патриоти участват в партизанската борба. Само в Подмосковието през 1941 г. действат 41 партизански отряда и 377 диверсионни групи. През 1942 г. на окупираните територии на СССР съществуват 11 партизански зони.

          Под девиза „Всичко за фронта! Всичко за победата!” в заводите и фабриките, в градовете и селата се разгръща социалистическо съревнование, насочено към усилване на помощта за Червената армия. От април 1942 г. до април 1944 г. производителността на труда в промишлеността се увеличава с 40%.

          Войната има своите величави моменти, които не бива никога да бъдат забравяни...

          Почти месец продължава героичната отбрана на Брестката крепост – от 22 юни до 20 юли 1941 г. Защитниците й задържат цяла дивизия, поддържана от танкове, артилерия и авиация. Болшинството от тях загиват в боевете, част успяват да се доберат до партизаните, част, безсилни и тежко ранени, попадат в плен.

          Героичната отбрана на Севастопол продължава 250 дни – от ноември 1941 г. до юли 1942-ра. Защитниците на града нарушават плановете на германското командване на южното крило на съветско-германския фронт.

          На 5 юли 1943 г. започва Курската битка, завършила на 22 август 1943 г. Разгромени са 30 дивизии на противника. Стратегическата инициатива окончателно преминава в Съветските въоръжени сили. Фашистките войски преминават в отбрана по цялото протежение на съветско-германския фронт.

          Блокадата на Ленинград продължава 900 дни – от зимата на 1941 г. до пролетта на 1944 г. За времето на блокадата умират от глад над 640 хил. човека, десетки хиляди изтощени ленинградчани умират при евакуацията им.

          През януари 1944 г. Съветската войска освобождава Новгород. По време на окупацията на града и в боевете хитлеристите унищожават 201 хил мирни жители и военнопленници. Разрушават или повреждат всички промишлени предприятия и културни учреждения, паметници на древната руска архитектура, почти всички жилищни сгради. Към момента на освобождаването му в Новгород са останали 30 жители.

          Историята не познава по-чудовищни престъпления от тези, които извършват хитлеристите. Фашистите превръщат в руини десетки хиляди градове и села. На войниците и офицерите на вермахта са връчвани паметки, в които се казва ”... убивай всеки руски, съветски, не се спирай, ако пред теб е старица или жена, момиче или момче – убивай, с това ти спасяваш от гибел себе си, осигуряваш бъдещето на своето семейство и се прославяш навеки.”

По време на Втората световна война Съветският съюз понася най-големите човешки загуби. Жертви на Великата Отечествена война, продължила 1418 дни и нощи, стават 26 млн 459 хил души – войници и офицери, мирни жители – убити, загинали от глад, умрели от лишения. Войната взима повече от 25 млн съветски жертви. Тя оставя десетки милиони вдовици и сираци, и инвалиди. Всеки втори от заминалите на фронта не се завръща...

          Немско-фашистките завоеватели разрушават стотици градове, над 70 хил села, оставят без покрив над 25 млн човека. Те унищожават около 32 хил промишлени предприятия, 65 хил км железопътни линии, разрушават 98 хил колхози, 1876 совхози и 2890 МТС. Като цяло материалните загуби на СССР съставляват 2600 млрд рубли. Над 4 млн съветски граждани са изпратени в Германия и мнозина загиват в хитлеристките концлагери на територията на Полша, Германия, Австрия...

          На 8 май 1945 г. късно вечерта в Карлхорст, предградие на Берлин, е подписан Актът за безусловната капитулация на германските въоръжени сили, с който се слага краят на тази унищожителна война.

          „Ние долуподписаните, от името на германското Върховно командване, се съгласяваме за безусловната капитулация на всички наши въоръжени сили на суша, на море и във въздуха, а също всички сили, намиращи се в настоящия момент под немско командване, предаваме на подчинение на Върховното главно командване на Червената армия и Върховното командване на Съюзническите експедиционни сили” – гласи документът...

          Само 5 години по-късно, през 1950 г., френският външен министър Робер Шуман в Париж, в сърцето на Европа прочита пред международната преса декларация, в която се призовават Франция, Федерална република Германия и други европейски страни да обединят  производството си на въглища и стомана като „първа стъпка към създаването на европейска федерация”. Речта на Шуман е вдъхновена от идеите на френския държавник и икономист Жан Моне. Той предлага да бъде създадена наднационална европейска институция, която да управлява въгледобивната и стоманодобивната индустрия – сектор, който по онова време е в основата на военната мощ.

          Това е първата стъпка към създаването на европейска федерация.

          Страните, към които той отправя призива си, почти са се били унищожили взаимно през Втората световна война – ужасният конфликт, оставил след себе си чувството на материално и морално опустошение.

          През април следващата година по инициатива на Франция, в Париж е подписан договорът за създаването на Европейската общност за въглища и стомана. Документът е подписан от Западна Германия, Италия, Холандия, Белгия и Люксембург. По този начин се учредява първата Европейска общност.

          35 години по-късно, през 1985 г., в Милано на среща на лидерите на ЕС е взето решение 9 май да се чества като Ден на Европа. От тогава до днес 9 май символизира стремежа към единство, мир и просперитет в Европа.

          Денят на Европа е още един начин хората от различни нации да се чувстват обединени европейци. Тази дата става символ на Обединена Европа наред със синьото знаме със златни звезди и Одата на радостта от Деветата симфония на Бетовен по текст на Фридрих Шилер.        

          В исторически, икономически и културен план България винаги е била европейска държава – активен участник в събитията на континента. От 7 май 1992 г. България е член на Съвета на Европа – най-старата демократична институция. От 2007 г. вече е член и на ЕС.

С постановление 54 на Министерския съвет от 29 март 2005 г. 9 май е обявен като ден, в който се чества Денят на Европа. По този начин се обединяват два знаменателни момента от историята на континента – победата над фашизма, родена в обединени усилия и дълбоко изстрадана, и стремежът за просперитет и мир.

9 май ни напомня, че поуките на историята не бива да бъдат забравяни. Те са нашите жалони към бъдещето, бъдещето, проектирано в мотото на Обединена Европа „Единство в многообразието”...

Европейските народи, извлекли поуките от миналото, посрещат предизвикателствата на днешния ден, гледат в бъдещето.

          

3-ти МАРТ

На този ден над изстрадалата българска земя изгрява свободата.

            Всяка година 3-ти март идва с първия полъх на пролетта.

            Всяка година 3-ти март идва с името на Апостола, който от черното бесило литна в синевата на небето българско  към нас и остана във времето.

            3-ти март идва с песента на юначния българин, сразен от куршума на Вола, но гласът му продължава да звучи като камбана и той остана безсмъртен навеки.

            Всяка година 3-ти март идва с тропота на хвърковатата чета на Бенковски. Идва със спомена за Батак, загребал от родната пръст своята сила и станал легенда.

            Пътят на свободата тръгва от стръмния дунавски бряг при Свищов, минава през долината на мъртвите край Плевен, за да стигне до канарите на Шипка. Шипка! Тук всичко е безсмъртие – пръстта, тревата, въздухът…

            На 3-ти март отново прелистваме страниците, запечатали Руско-турската освободителна война. На 3-ти март крачим отново с Гурко, Столетов и Карцов по суровите зимни пътища на Балкана. За пореден път виждаме опълченците на Орлово гнездо, героите, защитили с гърдите си Самарското знаме при Стара Загора. До нас достига незаглъхналото ехо на величавите боеве.

            На 3-ти март свеждаме глави пред знамената на българската бойна слава. Над стихналите площади литват имената на Ботев и Левски, на Раковски и Караджата, на 200-та хиляди руски воини, на българските опълченци, „венчали България с лаврови венци”… И цял един народ свежда глава в минута мълчание…

            3-ти март! Денят на българската свобода!

19 ФЕВРУАРИ

19 февруари… Майка България пада на колене пред най-скъпия си син… Левски, Дякона, Апостола… Неговото име е символ на българското. Той ни даде най-чистото усещане за подвига и най-страшното усещане за предателството.

 „Ако спечеля – печеля за цял народ, ако загубя – губя само мене си” – велики думи на велик българин, титанът на свободата българска… 1837-ма, Карлово. Оттук тръгва Дяконът по пътищата на страната ни, за да мине през годините и днес да бъде сред нас. Той е Апостолът, който с апостолски дух разнася идеята за революция от град на град, от село на село. След него като зърна на броеница се нижат революционни комитети. С увереност и последователност Левски разяснява идеята, че българската свобода ще бъде извоювана единствено от българския народ с добре организирана революционна мрежа. На реализацията на тази идея той посвети себе си.

Не успя да доживее мечтаната свобода... Но 19 февруари 1873-та не е краят. Това е началото на един нов път – пътят на безсмъртието и вечността. Сам Апостолът предусети своята вечност в гениалните си слова: „Времето е в нас и ние сме във времето”. Въпреки бесилото в покрайнините на София, той остана безсмъртен навеки…

Поклон, Апостоле!

СИРНИ ЗАГОВЕЗНИ В ТРОЯН

Сирни заговезни се отбелязва 7 седмици преди Великден. Празникът и обичаите, свързани с него, са с дълбока традиция, както в българския обреден календар, така и в цикъла от календарни и трудови празници в Троянския край. Доц. Николай Колев съобщава за него в своето изследване „принос към традиционните календарни и трудови празници и обичаи от Троянско”, публикуван в кн. 5 от сборника „Културно-историческото наследство на Троянския край”, издание на Музея на народните художествени занаяти и приложните изкуства – Троян. На страниците на в. „Троянски глас” също откриваме дописка за празнуването на Сирни заговезни и обичая „ялова сватба” през 1971 година.
„Основните обичаи на този ден са свързани с обредните огньове, наричани уруглица, уругльовица; с трапезата; с ламкането на децата; с ходенето на прошка.
Децата дълго преди празника складирват на високи места сухи клони, тръни, царевичак, приготвят си уруглици. Последните представляват разцепена от единия край тояга или естествено разсохато дърво, което се пълни с черешовина (изсушена кора от черешово дърво) или слама. Когато тоягата е напълнена добре, тя се завързва в този край, където е натъпкана черешовината или сламата. Щом се заздрачи, се запалват натрупаните клони и царевичак. Вярва се, че докъдето стига светлината няма да има градушка. От тези огньове децата палят уруглиците си, въртят ги като факли и рецитират: ”Шоти ли, поти ли, към… (назовава се съседното село) бълхите, към нас парите!” накрая тези уруглици се хвърлят на чужди къщи с думите: ”На ви бъйлите!” или пък се хвърлят в реката, за да не ги хапят бълхите.
Играят се последните зимни хора преди великденските пости. Д. Маринов съобщава, че в с. Колибито е палено кошерище (тръвна, примитивен кошер), намазано с катран и пълно със слама. По време на обредния огън се гърми.
На този ден младите семейства посещават родителите на булката и младоженеца, както и кумовете си, за да искат прошка. По-младите целуват ръка на по-старите с думите: ”Прощавай!”, на което по-старите отговарят: ”Господ да прощава! Да си простен!”. На обредната трапеза има млин, пиле, варени яйца, бяла халва с орехи. За децата окачват на тавана конец, а на него завързват обелено яйце или сирене (Дебнево), халва (в по-ново време). Залюляват конеца пред насядалите около трапезата деца. Всяко от тях се стреми с уста да захване вързаното яйце, сирене или халва. Вярва се, че това дете е късметлия и ще живее най-дълго. Практикува се и ваденето на пара, поставена в тава с вода, в която има посипани трици или пепел.
Огънят на Сирни заговезни има очистителна сила, а яйцето е символ на вечно обновяващия се живот и на плодородието.
Има сведения за ходене на гробищата и подаване за умрелите.
Пейдулини съобщава за правенето на т. нар. ялова сватба, чрез която напомнят на старите моми и ергени, че е време да се оженят, респективно, да се омъжат. Разиграва се сватба, като в с. Чифлик младоженката се нарича булка, а младоженецът – булек. В сватбената трупа има още поп, който „венчава”, както и други маски. В Острец момите над 20 години са смятани вече за стари и са замервани на този ден с пликове, пълни с пепел или развалени яйца. Подобна ялова сватба е разигравана в Севлиевско, в Килифаревския район, както и в някои горнооряховски села. Интересно е, че явлението е познато почти сред всички европейски народи.” (източник: Колев, Николай. Принос към традиционните календарни и трудови празници и обичаи от Троянско)

Във вестник „Троянски глас“, №10 от 10 март 1971, Бончо Семерджиев публикува следното съобщение:
„Битово народно веселие”
Превърна се вече в хубава традиция всяка година в пети квартал да става битово народно веселие, организирано от кварталния комитет на Отечествения фронт и ръководено от режисьора от самодейния читалищен театрален колектив Петър Геров.
И т. г. на 28 февруари след обед пред клуба засвири градската музика и за кратко време надойдоха много гражданки и граждани. Повече от тях бяха облечени в народни носии и очакваха съгласно обичая сватбеното шествие да потегли към центъра на града. Музиката засвири сватбен марш и най-напред тръгнаха „сватбарите”. След тях имаше магарешки каручки, едната със зарезанци, а другата с балканджия, който кара грънци в полето. Виждаше се ясен надпис „ПРАЗНО – ЗА ПЪЛНО”, както и корито – някогашната троянска „пералня”. Особен интерес будеше и „селянката“, която отива на нива с дете в едната ръка, а с другата води коза.
На площада се извиха кръшни хора и ръченици. След това веселието се пренесе отново в квартала и продължи около два часа. Както участниците, така и всички граждани останаха много доволни от тази хубава културна проява.“
Народно читалище „Наука – 1870 г.” – Троян е верен продължител на тази традиция днес.

ЩРИХИ КЪМ ДВЕ ГОДИШНИНИ

1872-ра – само две години след основаването на читалище във възрожденския Троян в одаята на Димитър Папазов се вдига импровизирана завеса от листник и пред зрителите започва първото театрално представление, изнесено от Минко Ненов и неколцина още напредничави троянци. Пиесата е „Многострадална Геновева”. Това е първото театрално представление в града ни.
От тогава, вече 145 години, троянските театрали-самодейци се превъплъщават в ролите на стотици театрални постановки. Дълъг е техният списък – и на пиесите, и на участниците. Театърът в Троян дълго търси свой дом, сменя няколко сцени. Репертоарът също търпи промени – от сантиментални истории, през пиеси с героичен и революционен сюжет до такива с комедиен характер. Представят се пиеси от български автори – Васил Друмев, Добри Войников, Иван Вазов. Наред с тях се появяват и пиеси от чуждестранни драматурзи като Зудерман, Лесинг, Горки. Трябва с гордост да отбележим, че през 1911 г. театралната трупа представя пиесата „Старият друм”, чийто автор е троянецът Асен Клисурски. Сред имената на по-изявените на сцената троянци в първите години са Минко Миревски, Тома Богданов, Иван Дренски, Евдокия Евтимова. Един от първите режисьори е Нено Шипковенски. По-късно със специално решение на читалищното настоятелство за режисьор е избран Димитър Гимиджийски. Трябва да споменем още две имена към първите режисьори – на Борис Бафров и Андрей Андреев.
Започнала от изрисуваната от Тончо Думанов завеса с пегас и сократовският завет „Познай себе си!”, театралната дейност в Троян извървява дълъг път. През 30-те години на 20. век на троянска сцена са поставени четири пиеси, чийто автор е Димитър Гимиджийски. Това са драмите „Лято”, „Бунтовници”, „Бойка” и „Мостът над Мъртви брод”. Кръгът на актьорите-самодейци непрекъснато се разширява и попълва с нови имена. Мнозина от тях се изявяват почти на професионално ниво – Мария Пеновска, Елена Дудевска, Никола Сапунджиев, Пенка Сапунджиева, Стефана Дренска, , Стефан Стойчев, Петър Геров…
И така вече 145 години, запален от искрите на първите, огънят на театъра продължава да гори… Магията е жива и сега…
*
1892–ра е годината, приета за година на основаване на читалищната библиотека, въпреки че обществена библиотека в Троян има 20 години по-рано. Според Никола Гимиджийски началото й е в 1873-та. Тогава със съгласието на църковно-училищното настоятелство се определя една стая в новопостроеното училище, в която се доставя един хубав шкаф за книгите, а покрай стените са поставени миндери. Така организираната в училището библиотека се ползва и от учениците, и от гражданите. Нейни основатели са учителите Илия Белковски и Цвятко Златев. Уредник е по-младият им колега Никола Гимиджийски. Това е първата обществена библиотека в Троян.
Но идват годините 1877-1878, годините на Руско-турската освободителна война, по време на която градът е опожарен от турските башибозуци. В пламъците на пожара изгарят и книгите на библиотеката.
След края на войната, през 1879 г., младите учители Никола Гимиджийски и Калчо Хасъмски възобновяват неделните четения в старото оцеляло училище в църковния двор, възстановяват и библиотеката. В следващите години, за да не замре отново дейността й, усилия полагат Георги Смилов, Ганко Семерджиев, Никола Тахрилов.
1893 година е знаменателна за историята на Троян. Учредява се Народообразователно дружество „Наука”. От този момент насетне настъпва нова ера за библиотеката. Дейността й е организирана чрез въвеждане на библиотечна документация и назначаването на първия щатен библиотекар – Калчо Гайдарски. Ръководството на Народообразователното дружество полага усилия за събиране на средства и закупуване на книги. Започнала от няколкото книги в дървения шкаф в училищната стая, за 10 години от съществуването си библиотеката събира фонд от 1053 тома. Годишно се получават около 30 вестника и толкова списания. Увеличава се и броят на читателите. От констатацията на Никола Гимиджийски при основаването й „Малцина бяха четиварите” са минали десетилетия и в 1910 г. те са вече 530.
Троянци също не са безучастни към библиотеката и свидетелство за това намираме няколко години по-късно в публикуван на страниците на в. „Хемус” от 1927 г. списък на дарителите, в който четем 53 имена на троянци. Общият брой на дарените от тях книги е 2696 тома. Специално внимание заслужава направеното от полк. Павел Стаев дарение - „Энциклопедический словарь” в 85 тома на стойност 600 лева. Учредени са и два дарителски фонда – „Д-р Спас Бояджиев” и „Балю П. Балевски”, всеки на стойност 5000 лв. за закупуване на специализирана литература.
Сменила много домове, през 1920 г. библиотеката се настанява в новопостроената с дарение от Петър К. Балевски читалищна сграда. В този период се въвежда десетичната система на Дюи за класификация на книгите и форматното им систематично подреждане. В 1927 г. се ражда инициатива за създаване на детски отдел и се взема решение за набавяне на детски книги. Осъществяването на практика става през 1971 година.
Организирана по един съвременен за времето си начин, в следващите десетилетия библиотеката все по-трайно се налага като водещ културен институт в града. Днес, 125 години по-късно, с въвеждането на новите технологии тя се превърна в съвременен културно-информационен център, задоволяващ духовните нужди на троянци.
Дейността на Народно читалище „Наука – 1870 г.” – Троян през 2017 година в голяма степен ще бъде посветена на тези две годишнини.