ЕДИН БАЛКАНДЖИЯ ДО БОЛКА ВЛЮБЕН В РОДНИЯ КРАЙ…

Тази година се навършват 90 години от рождението на Ганко Цанов – дългогодишен музеен уредник, забележителен общественик, краевед и уникален творец – автор на най-поетичните творби, посветени на Троян, Балкана и балканджиите.

         Ганко Цанов е, както е прието да се казва тук, кореняк-троянец. Роден е на 15 септември 1923 г. в семейство на занаятчии. От тях наследява характерните за троянеца скромност, честност, трудолюбие и безграничната привързаност към родния край. Ученолюбив като повечето троянски деца, Ганко Цанов завършва с отличие местната гимназия през 1942 година. Логично продължава обучението си – в Медицинския факултет на Университета в София.

         Възпрепятстван от властите след 9 септември 1944 г. да завърши образованието си, изключен от университета поради членство в патриотични организации и като дете на заможни родители, въдворен за месеци наред в лагерите на мина „Богданов дол” и Белене, работил като строителен и мебелен работник, завършил все пак икономика в София, по щастливо стечение на обстоятелствата през 1964 г. Ганко Цанов е поканен от директора на новооткрития в Троян музей Петко Съйчевски за музеен уредник.

         Едва ли самият той е предполагал тогава, че на музея и музейното дело в района ще посвети остатъка от живота си. Безспорен е личният му принос в събирателската работа на новия музей и оформянето на богатите музейни фондове. Своята енергия Ганко Цанов не ограничава единствено до Музея на занаятите в Троян. Активно е неговото участие и в създаването на Националното изложение на художествените занаяти в с. Орешак (1971), на музея в Априлци за Новоселското въстание от 1876 година (1976), на Ателието на троянските майстори, на музейна сбирка „Националноосвободително движение и революционни борби”, разположена в реставрираната сграда на бившия турски конак (1970), на къщите-музеи „Спас Балевски” (1977), „Власи Власковски” (1983), „Иван Хаджийски” (1982). С инициативност и плам Ганко Цанов се включва и в организираните от Музея на занаятите през 70-те години Свободен факултет „Изкуството по нашите земи” и национална изложба-конкурс „Троянски майстор”.

         Ганко Цанов далеч обаче не е само музеен специалист. Той е активен общественик. Дългогодишен член е на ръководството на Народно читалище „Наука – 1870 г.”, а по-късно и негов председател. Той е един от основателите и ръководител на литературния кръжок „Минко Николов” (1979).

         Вероятно и като лекар, и като икономист Ганко Цанов щеше да е гордост за Троян. Безспорно е обаче, че като музеен специалист и краевед той се превърна и остана най-възторженият певец на красотите на Троян и Балкана и на душевността на балканджиите.

         Неговите книги „Балканджийска летопис” и „Вода изпод корена” са възторжен апотеоз на Троян и неговите хора. Убедете се сами.

ЗА БАЛКАНА, БАЛКАНДЖИИТЕ И ТРОЯН

„На югоизток остава веригата на Балкана, изсечена в мраза на декемврийското утро…

Над Марагидик, зад потъмнелите зъбери, наднича зачервеното око на слънцето и първият сняг на зимата заискря весело.

От Марагидик, през Юмрука, та чак до Кръстците – цялата ненагледна верига на Средния Балкан, се издига над гори и рътлини, наметнала зимно рухо…

Тишина, която отваря душата ти и извиква песен.

Ослушаш ли се, ще доловиш звъна на премръзналите оголени гори, падащите шишарки от боровите китки долу из  долината.

…

Тишина и безлюдие. Не и самотия.

Човекът е осезаем…

Виждам го по безредно разхвърляните калпаци на купите сено. По пътеките, водещи от тях до глъхналите ниско овчарски колиби. По тънките руняви нишки на дима из потъналите в долищата махали. По наредените като войници стълбове на високото напрежение. Мирни войници на новото време…

Човекът е навсякъде…”

(из „Вода изпод корена”, С., ОФ, 1980, с. 244)

         „Времето за троянеца значи труд. Е, нека не ни смущава това, че не винаги резултатът е най-важен. Важното е едно: „Да не се подгъва крак и да не се скръстват ръце”. Всичко друго е „празна работа”, „губи време”…С труда като с аршин троянецът мери всичко – и живот, и морал, сполука-несполука… Този вездесъщ труд е сложил тежкия си печат на ръцете и на гръбнака му, на лицето му. Оцветил е простата му реч, направил я по-ударна, определил е логиката й, очертал е плитчините и дълбочините на мирогледа му. Каже ли за някого еснафът „работен човек” – той е казал всичко за него”.

(из „Вода изпод корена”, С., ОФ, 1980, с. 38)

         „Когато се качих на Турлата, слънцето се бе вдигнало вече. Грееше зелените още Черяшовдялски поляни. Загърнат в прозрачна омара, градът се разстилаше край Осъма. Прескачаше ту на единия, ту на другия бряг. Къде ли не бяха плъпнали новите къщи! Катереха се по Канъчка, обсаждаха гората, юрваха се към Конана, поели бяха по трапчанския път. Та градът беше вече навсякъде! И отсам, и отвъд Осъма. По хълмовете и в долината. Напираше наедрял, млад, хубав! Като жив!... Кой го знай де ще стигне след години! Само в старите географии остана: „разположен на левия бряг на Осъма”…

(из „Балканджийска летопис”, С., ОФ, 1974, с. 124.)

        

ЗА ЗАНАЯТИТЕ И МАЙСТОРИТЕ

         „Няма сребро нашата планина! Няма и злато…

         Но златни са неизбродните й гори и тлъсти паши. Златни са хората в тях! Ръцете им – кремък, сърцето – огън…

         В сянката на планината живеят грънчарите, които шарят с рог по стомни и паници, тъкачите на вълнени и памучни платове, кожухарите, леярите, овощарите, майсторите на пирографирани кутии и бъклици…

         По-скъпи от злато и сребро са техните ръце!”

(из „Балканджийска летопис”, С., ОФ, 1974, с. 136.)

        

ЗА ИСТОРИЯТА И ХОРАТА В НЕЯ

         „На манастирските ковачи ще дотегне да коват подкови на сивото му конче… Ще им дотегне, защото районът на балканските градове, села и колиби ще се окаже тесен за апостола Макарий. Заедно със своя събрат – игумена на Дряновския манастир (друга колоритна личност) – те ще пошетат здраво по бунтовните друмища. Каква спойка е събрала умовете и кончетата на двамата игумени – не зная. Ние ще ги видим неразделни не един път в Ново село, Кръвеник, Батошево, ще ги зърнем нейде към Дряново, ще ги застигнем по чаршиите на Габрово и Севлиево, а по-късно те прехвърлят и Балкана, навалят към Сопот и Карлово. Ще чуем равния тропот на кончетата им по калдъръма на Филибе. Гонени от една мисъл, терзани от едно деяние: „да възбуждат востаници”, да ги придумват да си пригласят „фишеклъци”, цървули и револвери, сухари и барут. Да ги подготвят не за райските селения на „онзи свят”, а да мрат за свободата и отечеството си…”

(из „Вода изпод корена”, С., ОФ, 1980, с. 155.)

        

Всяка страница от книгите му може да бъде цитирана тук…

Но освен възторжен певец на родния край и родното, Ганко Цанов е и сериозен изследовател. Съавтор е на „Терминологичен речник на занаятите в Троянския край” (1992) и автор на „Керамиката през Възраждането” (2000) – и двете издадени от БАН. Статиите, написани от Ганко Цанов, са стотици. Публикува в местни и национални периодични издания – „Троянски глас”, „Заря на комунизма” (Ловеч), „Народна култура”, „Народна младеж”, „Изкуство”, ”Картинна галерия”, „Българска етнография”… повече от 30 на брой.

         И напълно заслужено през 1998 г. Ганко Цанов е удостоен с приза „Почетен гражданин на град Троян”.

Неговата 90-годишнина е повод да се обърнем към него, макар и вече да не е сред нас…
Поклон, Троянецо!  Поклон!

СИМВОЛИТЕ НА ЕНЬОВДЕН

Еньовден е празник от народния календар, който се отбелязва всяка година на 24 юни. На същия ден българската православна църква празнува рождението на Св. Йоан Кръстител, наричан още Предтеча. Обредите и традициите на двата празника често се преплитат. В житието на светеца четем:

         Йоан се родил в дните на цар Ирод в семейството на свещеника Захарий и жена му Елисавета. Двамата дълги години нямали рожба, но не преставали горещо да се молят на Бога. И чудото станало. Явил се Ангел господен и възвестил на Захарий: „Твоята молитва бе чута. Жена ти Елисавета ще ти роди син и ще го наречеш с името Йоан… Той ще бъде велик пред Господа…” Скоро Елисавета заченала и вестта за това бързо се разнесла.

         След раждането на Йоан, а после и на Иисус Христос, юдейският цар Ирод изпаднал в паника, считайки че престолът му е застрашен. Затова издал заповед да бъдат избити всички младенци до двегодишна възраст във Витлеем и околностите му.

         За да спаси сина си от смърт, Елисавета се укрила с малкия Йоан в пустинна планинска пещера. След нейната кончина, закрилян от Бога, Йоан израснал сам в пустинята. 30 години оцелял, хранейки се само с пчелен мед и корени на билки, преди да се завърне сред еврейския народ, за да подготви идването на Спасителя.

         В народния календар празникът съвпада с лятното слънцестоене и затова много от поверията и обичаите са свързани с пътя на небесното светило и култа към него. В народните представи на този ден Слънцето започва бавно да „умира” и годината да клони към зимата. Казва се: „Еньо си наметнал кожуха да върви за сняг.”

         Вярва се, че рано сутринта окъпалото се в жива вода Слънце „играе” и „трепти”. Който види това, ще бъде здрав през цялата година. За здравето се гадае и по сянката на човека в това утро. По изгрев всеки трябва да се обърне с лице към слънцето и през рамо да погледне сянката си. Ако тя е цяла, човекът ще бъде здрав през годината. Очертае ли се наполовина или без глава – ще боледува.

         През тази нощ магическа сила придобиват и водите в реките и кладенците. Те стават лечебни, защото Слънцето се е окъпало в тях. Преди да тръгне към зимата то се отърсва от водата и падналата на земята роса също има магическа сила – носи здраве. Затова всеки преди изгрев слънце трябва да се измие в течаща вода или да се отъркаля в росата за здраве.

         В нощта на умиращото и възраждащото се Слънце различните треви и билки придобиват най-голяма лечебна сила, която намалява с изгрева. Според народните вярвания болестите по човека са 77 и половина. За 77 болести има лек, само за половината болест – „болестта без име”, няма. Всъщност, според някои поверия, и за нея има половин билка, но само малцина билкари могат да я намерят в потайната доба на еньовденската нощ.

На Еньовден рано сутрин моми, жени, врачки, баячки и магьосници берат билки за лек и магии. От набраните билки, 77 и половина – лечебни, магьоснически, любовни и разделни, се увива венец, през който всички се провират, за да са здрави през годината. Еньовденският венец се пази до следващата година и с билките от него се лекуват болни, бездетни жени, прогонват се зли духове, правят се магии за любов и омраза. Събраните в потайна доба преди изгрев чер трън и еньовче, вратига и комунига, иглика и маточина се използват за лек през цялата година.

Момината китка, свита в нощта срещу Еньовден от седем, девет или дванадесет билки, има голяма любовна сила – привлича и омайва избраника на момата. В нея се вплитат моминските билки – божур, седефче, иглика, невен, босилек, ружа, здравец. За да ги любят ергените, момите добавят още любиче, омайниче, лепка. В народните песни се пее:

– Добро льо, магьоснице ле,

че как ни, Добро, магьоса

да си от поле додохме,

да си стадото оставим?

– Иване, либе Иване,

ази ви, либе, не мамя,

а те ви, либе, мамиха –

моите билки хубави,

омана и въртигата.

Въртига да ви завърти,

омана да ви омае.

Ако змей залюби мома или самодива – ерген, пак с билки ги лекуват, с билки-разделни. Народът казва, че змеят може всичко да запали, но не и колата със сеното, защото в нея има билки всякакви.

Любовни и разделни билки се варят на края на селото, в запустяла къща. Водата трябва да заври постепенно, на бавен огън, запален от сухи стебла на бял оман, който прибавя своята сила към тази на врящите билки. Билярки и магьосници приготвят своите отвари като ги варят в нов пръстен съд, неизползван досега.

Радо ле, магьоснице ле,       

ново е гърне купила,

турнала й билки да вари.

Варила и наричала:

– Омано, омай ми либе!

Въртиго, завърти либе!

Пустата дюлюлянка.

– Дюлюлянке, задели либе

от пътя, от кръстопътя.

При мене либе да дойде,

двамата да се земиме.

Според поверието в нощта срещу Еньовден цъфти горската папрат и цветът й – прочутото „разковниче”, увяхва за по-малко от час след разцъфтяването си, ако не бъде откъснато. Затова в зеления здрач на тази загадъчна нощ из горите бродят и мъже, и жени, за да открият мимолетния цъфтеж, да откъснат „разковничето” и да си осигурят вълшебната му сила, удовлетворяваща всички съкровени желания на човека.

На Еньовден се прави и „грабенето” и „маменето” на плодородието от нивите и добитъка. Жени – баятелки, магьосници отиват на чужда нива, събличат се голи и, възседнали кросно, обикалят нивата като с престилка обират росата, за да я изцедят после в друга нива. Стръковете на посевите им се покланят. Прав остава само един – царят на нивата. Магьосницата го откъсва и го носи на другата нива. Вярва се, че с царя си тръгва и плодородието на посевите. Обраната нива залинява, а другата – избуява.

За предпазване от такова „крадене” срещу празника стопанинът сам жъне своята нива в средата и в четирите ъгъла, за да я намери житомамницата „обрана”. Други отиват на полето да пазят нивите си. Ако бродницата бъде хваната, се прекарва през селото гола и е подложена на всеобщо поругаване.

Грижата за съхраняването на реколтата и страхът от природните сили са породили забраната да се жъне на Еньовден. Според поверието този ден е „аталия” (лош ден). Св. Еньо ще порази с гръм нивата на онзи, който не го е уважил на празника и е отишъл да работи.

Специфичен за Тракия е обичаят „Еньова буля”. Той води началото си от една легенда – „Легендата за Еньо и Стана”.

Преди много години в едно село се залюбили двама луди млади – Еньо и Стана. Нито хлябът, нито ястията им се услаждали, ако не успеели да се видят през деня. Бащата на Стана обаче бил намислил друго – сгодил дъщеря си в друго село. Уговорили сватбата. Дошли сватове и сватбари да вземат булката. Нямало как, тръгнала девойката, но когато стигнала големия мост над Тунджа, смъкнала булото и се хвърлила в реката.

Като разбрал за случилото се, Еньо се поболял от мъка. Залежал се. Цели девет години плакал и не станал от леглото. Постелите под него изгнили. През цялото това време капка дъжд не паднала от небето. Реката пресъхнала. Земята се напукала. Всичко изсъхнало. Хора и добитък измирали от жажда.

На десетата година Еньовата сестра взела кросното от тъкачния стан, поставила на кръст точилката и ги обвила с детски повой. Облякла ги с женски дрехи и ги пребулила с бяло платно. Отишла при Еньо с куклата и му рекла:

– Стани, Еньо, стани, братко! Стана е дошла булка да ти стане!

Отворил широко очи Еньо, усмивка грейнала на лицето му, протегнал ръце, надигнал се леко и издъхнал…

Изведнъж задухали силни ветрове. От небето се изсипали проливни дъждове. Тревите и нивята се раззеленили. Заблеяли стада по полята. Момите запели любовни песни…

Оттогава останал обичай на Еньовден да се прави „Еньова буля”. Обичаят изисква всички да се съберат в една къща. Там обличат като булка 5-6-годишно момиченце с живи родители. Забулват го с червено було. На главата му поставят венец от еньовче и други цветя и обикалят цялото село като го носят на рамене. По време на тази ритуална обиколка девойките пеят специални обредни песни, а детето-булка размахва дългите ръкави на ризата, с която е облечено.

След това всички се завръщат в къщата, от която са тръгнали, и започва напяването на китките и пръстените на момите. Китките са завързани с разноцветни конци, за да могат да бъдат разпознати. От вечерта те заедно с пръстените са поставени в котле с овес и са пренощували на открито под звездите и под червен трендафил. „Еньовата буля” изважда китките и пръстените един по един, а момите припяват за всеки поотделно като наричат за какъв момък ще се омъжи съответната девойка. Припевките описват физическия облик на ергена, професията и имотното му състояние. Накрая момите измиват „Еньовата буля” с водата от котлето, обличат я с нови дрешки и я връщат на майка й. Всяка мома взема по малко овес и вечерта го поставя под възглавницата си. Вярва, че ще се омъжи за момъка, когото сънува.

Дните около Еньовден бележат средата на годината. Еньовден е най-дългият ден в годината. Човекът е част от Вселената и като всичко в този свят е подвластен на космическите закони. Както Слънцето спира на този ден в небето, за да огледа земята, така човек трябва да се спре, да се огледа около себе си и в себе си, да си даде равносметка.

На този ден той е с половин година зад себе си и с половин година надежда пред себе си. Еньовден – най-виталният ден през годината, е ден, изпълнен с надежда и вяра в добрите сили на природата, ден за прозрения. Нека спрем надпреварата с времето, да откъснем стръкче росна билка, да се усмихнем на Слънцето и, заредени с енергия, да извървим останалите дни до края на годината.

ТРОЯН ПРЕДИ 100 ГОДИНИ...

         В края на ХІХ и началото на ХХ век Троян е малко, но будно балканско градче, отброило в историята си вече пет столетия. Възникнало в края на ХІV и началото на ХV век край римския Траянов път, обединило в едно няколкото махалици главно по левия бряг на река Осъм.

         За него в мемоарите си Димитър Гимиджийски пише следното: „Спомням си родния си град от онова време със своята дълга главна улица, започваща от санаториума под града и свършваща при фабриката на П. К. Балевски над града – повече от 2 км – калдърмосана, с тесни, нееднакво широки и високи тротоари, по които не можеше да се минава от пейки, столове и препречените крака на насядали по тях жени и калпакчии. Паянтовите едноетажни и двуетажни къщички, подредени една до друга, с бели мазилки и сини черчевета на прозорците приветливо блестят, големи дървета – ябълки, орехи, сливи засенчват улицата и я правят по-живописна, на много места дори стоят като зелени козирки над дюкяните и декорират къщите.”

КЪЩИТЕ

         Къщите си приличат досущ една на друга. Те са обърнати с лице към улицата, а широките им градини се разстилат отдире, така, че къщите са почти непрекъснато скачени една с друга, къщите са на два ката: Отдолу дюкян, дето работи домовладиката, ако е занаятчия или пък жените тъкат шаяк и платна и държат вътре покъщнина; в горния кат има чардак, одая, две-три стаи. Покривите са от плочи. Големите порти и високите зидове дават да се разбере, че в широкия двор се намират често кола биволи, коне или овце.

УЛИЦИТЕ

         В градеца има две главни улици – Горният и Долният друм – днешните улици „Христо Ботев” и „Васил Левски”. Долната е покрита с добър калдъръм, а горната е само тук-там покрита. Второстепенните улици са тесни, но и от тях няколко са постлани с калдъръм. Улиците пряко или косвено водят към чаршията и мегданя.

ЧАРШИЯТА

         Още в самото начало на чаршията ни посреща Бароковата къща на златарите.

         През къща, все в този ред, е домът на печатаря Иван Керешки.

         При Марковския мост, отдясно, е къщата на Власи Илиев – закъснял възрожденец, читалищен деец и пръв историограф на Троян.

         Долепена до нея е къщата на мантаджията Павли Конишът – прочутата „модна къща” на троянските моми и невести.

         Насреща, строга и спретната, е къщата на кожухаря Илия Хаджийски – тоя своеобразен часовник на чаршията. Работният ден започва в тъмни зори с първите удари на калпакчийската му пръчка. Още с първия мах на тая „диригентска палка” той вдига чаршията на крак, пробужда еснафския оркестър и изтегля майсторски нишките на всички чаршийски звуци, за да ги подчини на правечния ритъм на труда. Чакали сякаш само тоя сигнал, ще притропат забързано закъснели кепенци, звънко ще се обади партията на бакърджийските чукове, подпряна от припрения речитатив на кожухарите. Тъй в тъмно, по петляно време, започва безкрайният работен ден…

         Тук се спотайва и къщата на братя Лингорски – типичен представител на възрожденската балканска архитектура.

         На отвъдния бряг на улицата е къщата на книжаря Христо Кадийски, представител на д-во „Стрела” за разпространение на ежедневния печат.

         Сърцето на чаршията е Цънцарската махала. Сред нея плахо се оглежда родната къща на Иван Хаджийски – некоронованият певец на тая чаршия. Хаджийски бе учен, а чаршията бе неговата жива лаборатория. Откърмен на тая улица, събуждан и приспиван от нескончаемия й чаршийски ритъм, той извиси духовния си ръст високо над прихлупените каменни покриви, надхвърли билото на Балкана.

         В комшулук с дома на Хаджийски е къщата на медникаря Найден Тотев. Сто години вече фамилията на този майстор не изпуска бакърджийския чук.

         От същата страна на чаршията е и домът на стария учител Спас Шипковенски – летописец на просветното дело в Троян, баща на психиатъра проф. Никола Шипковенски – член на Лондонската академия на науките.

         Тук е и къщата на бръснаря Христо Кинов, незабравимия балканджийски Фалстаф, обезсмъртен от Иван Хаджийски в „Шегите на еснафа”…

         Между двата бряга на улицата, на чаршията неспокойно е текла, тече и сега реката на троянската история.

 МОСТОВЕТЕ

         А покрай нея вие синята си лента Осъм. Над буйния бяг на планинската вода извиват гръбнак мостовете – Оряшковският, Пачовият, над Дъскотина, над Киранчо, над Алдица…

         Най-забележителният от тях е Марковският мост, построен в 1899 година. Строежът му е резултат на инициативата изключително на братята Марко и Иван Колеви, Иван Казанджиев, Цвятко Таслаков, Найден поп Николов. Реди това на река Бели Осъм в чертите на града са строени дървени мостове, по които не е могъл да мине дори товарен кон, а само пешеходци. Реката, като придойде голяма, ги е завличала. Марковският мост е първата стъпка на троянци към по-висока строителна култура.

         По неговия каменен гръб са ставали първите разходки на младежите, които, облегнати на моста, водели научни спорове до късно вечер. Тук девойките си правели първите фотографии. В подножието на неговите сводове троянци ловели риба…

         Сърцето на града обаче си остава мегданят.

МЕГДАНЯТ

         Изграден е по средата на дългия близо 5 км град, между Горни и Долни край. Тук в източната му част са двете знакови за града сгради – първата обществена сграда, построена след Освобождението и единствената, оцеляла от пожара на руско-турската война сграда – конакът.

ПЪРВАТА ОБЩЕСТВЕНА СГРАДА

         През 1881 година майстор Уста Генчо Кънев завършва строежа на ново каменно двуетажно здание, предназначено за училище. В него има 12 класни стаи, а на горния етаж – салон със сцена и завеса. В този салон е кипяла театрална самодейност – изнасяли са се сценки с патриотични мотиви. По-късно в сградата се помещават общинското управление, мировото съдилище, телеграфо-пощенските служби.

КОНАКЪТ

         Конакът – той е живата история на града и единственият оцелял негов връстник.

         Когато през 1868 лето русчушкият валия Мидхат паша подписал ираде (указ), селото станало касаба. А касаба без мюдюрин и заптие не може. Постройката  се почнала под надзора на Тотю Михов. Той от своя страна възложил строежа на конака на прочутия тогава майстор-строител Петко Вълев Близнаков от махала Попешка. За 5-6 месеца конашката постройка била готова. Направена била от хубав дървен материал, с резбирани колони, врати и тавани.

Построен конакът – жив свидетел на всички събития и случки от обявяването на Троян за град през 1868 година до наши дни.

         След Освобождението тук се настанява околийското управление.

         На запад мегданят се „затваря” със силуетите на зданията на училището и църквата „Св. Параскева”.

ЦЪРКВАТА

         Тя е съградена още в 1835 година. От пламъците на опожаряването на града в 1877 година оцеляват единствено каменните й зидове. С много усилия и ентусиазъм троянци я въздигат отново.

         Осем каменни колони поддържат покрива с величествено кубе с 16 прозорчета. Иконите на иконостаса са дело на четирима художници и са изработени в различно време – Рачо Тихолов от Габрово, Петко Илиев от Казанлък, Пенчо х. Найденов от Троян и Ц. Захариев от Трявна.

         Още от самото си основаване църквата върши за града своето голямо културно дело. Тя буди не само верските и нравствени чувства у троянци, но съдейства, наред с училището и читалището, за тяхната по-голяма просвета, дава своя ценен принос за издигане културата на града.

УЧИЛИЩЕТО

         В непосредствена близост до нея на мястото на Жълтото училище се намира основното училище „Константин хаджи Калчев”. В долния етаж и в крилото, в десет стаи се помещава първоначалното училище. В горния етаж в 6 класни стаи е прогимназията. Зданието е строено през 1894-1895 година при кмета Цочо Спасов със средства на общината и на училищния благодетел хаджи Калчо Дренски, дарил 12 000 лв. Неговият син – Константин хаджи Калчев, дарява 100 000 лв. за строежа на крилото на сградата и затова е провъзгласен за патрон на цялото здание. Освен това той дава всяка година премия за отличилите се ученици.

         Другото учебно заведение по това време в Троян е Непълната гимназия „СВ. Св. Кирил и Методий” – на 1 етаж с 6 учебни стаи. Зданието е строено по време на войните при кмета Александър Ненов.

         Мегданят е сцена на целия обществен живот в града в онези години. „Мегданят беше застлан с калдъръм. На него ставаха всякакви тържества и публични събрания. Там се виеше и хорото. До 1938 година той служеше за зеленчуков пазар. В пазарния ден – четвъртък, особено през лятото и есента на него се струпваха много каруци, докарали от полските села за продажба различни видове зарзават и плодове. От мегданя тръгваха и тук пристигаха пътническите автомобили на различните автомобилни предприятия. Всички провеждани състезания от колоездачното дружество „Буря” започваха от мегданя и свършваха на него.” Така ни го описва в своите спомени Цочо Шипковенски.

ЧИТАЛИЩЕТО

         Безспорно център на културния и духовен живот на града е читалището. Основано още в 1872 година, то обединява библиотеката и читалнята, театралната трупа, Народния университет, музикалното дружество „Гусла”, балетната студия, основоположник е на музейното дело в града, пръв популяризатор на кино изкуството. За читалището работят най-просветените троянци – Илия Белковски, Цвятко Златев, Ганко Семерджиев, Иван Памукчиев, Власи Илиев, Минко Миревски, Цочо Василев, Димитър Гимиджийски и още мнозина други. Със своята интелигентност, култура и възрожденски ентусиазъм те не само поставят основите на читалищното дело в града ни, но и неуморно и всеотдайно работят за превръщането и утвърждаването му като център на културния живот в Троян.

         „Когато пристига в града файтон и загърмоли по калдъръма, а звънците по сбруята на конете зазвънят предупредително, по прозорците се натрупват множество глави да видят кой пристига. Жените предат с хурки, насядали по пейките на тротоарите, калпакчиите изтупват с тънки пръчки калпаците пред дюкяните си, обущарите, скрити някъде вътре, чукат, наковалните на ковачите и бакърджиите огласят улицата. И този шум сякаш не нарушава тишината на града. По напречните тесни и криви улици рядко минава някой, децата са се запилели към реката и по къра и техните викове и крясъци не се чуват.

         Такъв изглеждаше делничният ден в нашия град. А в празник улицата е празна, дюкяните – затворени. Оживление настъпва след разпус на църква и подир обяд, когато някъде отсреща през реката свирне музиката на хоро, дето се струпват почти всички младежи и девойки. Вечер, пред единствената бирария са насядали по масите чиновници със семействата си да пият бира и да поговорят с познати и приятели. Младежи се разхождат по главната улица, а късно, когато запустее и бирарията, някъде по Капинчо се чува песен. Градът заспива мирен сън, звездното небе го огрява и хората почиват без грижи  и без страхове за бъдещето.”

        

        

БОТЕВ И БЪЛГАРИЯ

В календара има една знаменателна дата – 2 юни. Макар и да не е официален празник, този ден е може би най-тържественият ден в поредицата значими и не толкова значими празници.

         Всяка година на 2 юни точно в 12 часа под горещите лъчи на юнското слънце цял един народ – българският, застава неподвижно в мълчалив поклон пред паметта и саможертвата на своите герои. Зловещата тишина е раздирана само от воя на сирените – плачът на хилядите майки за загиналите свои синове.

         2 юни… Ден на Ботев и на загиналите за свободата и независимостта на България…

         Кой е Ботев всъщност и защо именно нему е посветен този особен ден?

         Ботев е поет, наредил се в челните редици на класиците, сътворил едва 20-ина стихотворения. Дватесетина, но побрали цяла вселена от образи, чувства, идеи… Гениален поет, чиито стихове знае всеки българин:

                            Настане вечер – месец изгрее,

                            звезди обсипят сводът небесен,

                            гора зашуми, вятър повее, –

                            Балканът пее хайдушка песен!

Поет, прозрял сякаш своето и на хилядите герои български безсмъртие:

                            Тоз, който падне в бой за свобода,

                            той не умира: него жалеят

                            земя и небе, звяр и природа,

                            и певци песни за него пеят…

         Ботев е революционер, борец за свободата на свидното поробено отечество. Витален, харизматичен момък, увлякъл след себе си 200 български момци в смелата до безразсъдство идея…

         Ботев – това е името на българската саможертва в името на лелеяната свобода… Роден в китния Калофер, сгушен в пазвата на Балкана, Ботев извисява снага над най-високите му върхове. От скалистите чукари на Вола духът му литва над цялата българска земя. Превръща се в неин ангел-пазител, в пътеводна светлина в трудни дни, в упование и вяра в несломимостта на духа български…

         Роден преди 166 години, загинал преди 137, Ботев е жив и днес в паметта ни. Защото  времето е жестоко и мъдро. То взима в кораба си към бъдещето само най-смелите, най-нужните мъже. Безспорно Ботев е един от тях, защото без него не биха били завършени нито нашата душевност и гордост, нито душевността и гордостта на бъдните поколения.

         Само 14 години след героичната му гибел е издигнат и първият негов паметник – във Враца. Идеята е на тогавашния кмет на града Цено Леонкев. Лично Стефан Стамболов подкрепя инициативата. Средствата са събрани от дарители. Автор на монумента е Густав Еберлайн с помощта на младия художник Антон Митов. Паметникът е открит на 27 май 1890 година от княз Фердинанд.

         В следващите десетилетия паметници на поета-революционер се извисяват в десетки населени места… Пред тях на този ден – 2 юни, засвидетелстваме почитта и преклонението си не само пред великия Ботев, пред неговите четници, но и пред хилядите още смели синове на България, отдали за нея най-свидното си – своя живот.

         Спрете в този ден за три минути! Вслушайте се във воя на сирените! В бездвижие и безмълвие нека сведем чела и да почетем паметта на героите! Те умряха, за да ни има нас, за да я има България!

Поклон!

"... Бъдете преблагословени, о вий, Методий и Кирил..."

Кирил и Методий – Солунските братя, византийски дипломати, християнски мисионери, създатели на глаголицата и кирилицата са канонизирани за светци за превода и популяризирането на Библията на черковнославянски език. Православната църква ги почита и като едни от светите Седмочисленици заедно с техните ученици Климент, Наум, Ангеларий, Горазд и Сава.

         Двамата братя са родени в Солун. Методий е най-големият. Роден е през 815 година. Константин е най-малкият, роден през 827 година. Чак към края на живота си в Рим той приема името Кирил. Семейството има общо 7 сина. Ранната смърт на баща им е причина те да минат под попечителството на чичото – логотет Теоктист, влиятелна личност в Империята. Той изпраща Константин в Магнаурската школа – най-висшето учебно заведение във Византия, а на Методий поверява административното управление на област, недалеч от Солун.

         855-та е годината, приета за рождена на глаголицата – азбуката, която Кирил и Методий създават за превод на богослужебни книги от гръцки на славянски език. Тези книги братята и техните ученици използват, за да разпространяват християнството в Моравското княжество и Панония през 9. век. През септември 855 г. папа Стефан Шести издава була, с която забранява богослужението на славянски език.

През 867 г. Кирил и Методий отиват в Рим да защитят делото си пред папата. Кирил успява да принуди папа Адриан Втори да признае официално славянските книги − в римската църква „Света Марина” е отслужена литургия на славянски език. След смъртта на Кирил в 869-та година, делото продължава Методий до своята кончина през 885 година и учениците им Климент, Наум, Ангеларий, Сава и Горазд, намерили радушен прием в България от цар Борис още в 856 година.

За първи път празник в чест на светите братя в България е организиран в Пловдив на 11 май 1851 г. в епархийското училище „Св. св. Кирил и Методий” по инициатива на Найден Геров. 1857 г. празникът е почетен в българската църква „Св. Стефан” в Цариград заедно със служба за Св. Иван Рилски. 1858 г. денят е празнуван в Пловдив с тържествена служба в църквата „Света Богородица” и вълнуващо слово на учителя Йоаким Груев за живота и делото на Кирил и Методий.

В следващите години празникът е отбелязван в Шумен, Лом, Скопие, Варна. От 1863 г. 11 май се установява като църковен празник на светите равноапостоли Кирил и Методий. След Освобождението 11 май става общоучилищен празник в прослава на славянските първоучители. Тогава се заражда и идеята за химн. През 1892 г. в Русе Стоян Михайловски, тогава учител в Мъжката гимназия, написва „Върви народе възродени”. През май 1901 г. учителят от Петокласното ловчанско училище Панайот Пипков написва музика към текста.

Празникът в тези години се изразява в църковна служба, продължена и допълнена от културно-просветни прояви – произнасяне на слова за значението на празника от културно-просветни деятели, общественици, будни български учители. Учениците взимат участие с хорово изпълнявани песнопения в чест на светите братя, декламации на стихотворни творби с подходяща тематика и шествия из населените места.

След въвеждането на Григорианския календар през 1916 г. празникът се чества на 24 май. По църковния литургичен календар обаче остава на датата 11 май.

В Троян първото честване от гражданството на празника на светите просветители е организирано по инициатива на учителите Илия Белковски и Цвятко Златев през 1874 година. След отпуск на църквата учителите заедно с учениците, с китки в ръце, пеейки песните „Тоя празник нам дарява” и „Днес славим нашите кръстители” обикалят улиците на малкия град. Вечерта в осветеното училище учителите дават гощавка за по-видните граждани. Канят и някои от турските големци – мюдюрина и кятипина (секретаря). Под звуците на градския оркестър веселието продължава до късно през нощта.

Тази инициатива намира радушен прием сред учителското съсловие и гражданството и честванията продължават и в следващите години. Емоционален разказ за честването на празника в началото на 20. век откриваме в спомените на учителя Минко Шейтанов „Страници от миналото”. Подготовката започва седмици преди тържествения ден – репетират се песни и декламации. Фасадата на училищното здание и всички класни стаи са празнично украсени със свежи пролетни цветя. Вечерта преди празника се организира факлена манифестация. „Отделенията и класовете заемат местата си в дългата манифестация, която започва с първаците и свършва с нас, третокласниците. Ние чакаме да мръкне, да раздадат факлите и да тръгнем. Градът е на крак, осветен и огласен от нашите песни и факли. И просълзен. Неговите синове и дъщери, след толкова години несвободен живот, свободно днес манифестират своя празник – символ на победоносния ход на нашия народ към всестранен възход” – си спомня години по-късно Шейтанов.

В самия ден „дворът е пълен със сплетени на витки коси и ниско остригани глави – ученички и ученици. Граждани и гражданки обаче нямаше. На тоя ден еснафът работеше, а интелигенцията правеше излети из планината”. Слово за живота и делото на Кирил и Методий произнася учителят Калчо Калчев. Следват хорови изпълнения, песни, декламации, диалози, разкази. Под звуците на оркестъра се извива пъстро хоро. Учениците от трети клас са подготвили специална изненада – пъстроцветен хартиен балон, който литва в пролетното небе и стига чак до Капинчо. Там продължава следобедното веселие до късно вечерта. Следващият ден е неучебен.

Повод за оправдана гордост е фактът, че празникът на светите братя Кирил и Методий устоява на промените на времето – исторически, политически и обществени, повече от 160 години.

От 2006 г. 11 май е професионален празник на българските библиотекари – около 7500 специалисти. Така те празнуват два пъти – на 11 и на 24 май. И с право! Те заслужават това! Поклон Вам –  безкористни, интелигентни, едни от малцината, съхранили възрожденския дух, българи!

ЖЕНАТА – СВЕТИЦА, ВДЪХНОВЕНИЕ, КОПНЕЖ…

Жените са по-нежната половина на човечеството. Те са най-великото творение на природата. Те са силни като бурно море, ослепителни като слънцето, нежни като птича песен, уханни като цъфнали цветя…

Те имат много имена – майка, светица, вдъхновение, копнеж…

Връщайки се назад във времето, ги откриваме – смела амазонка от старите летописи, пазителка на семейство и дом, смела патриотка и майка юнашка…Те са 40-те девойки, обезсмъртени в легендата за Калиакра, вплели косите си и полетели в морската бездна, защитавайки чест и вяра…

Жената е подкрепа за мъжа и утеха след тежка битка. Но тя е и Клеопатра, Нефертити, Сафо, Жана д`Арк, Мария-Антоанета, Екатерина Велика… Жени със силен дух и необикновена смелост. Безкраен е списъкът с техните имена…

В галерията на българките-възрожденки са Сирма и Мерджан войвода, Гина Кунчева и Иванка Ботева, баба Тонка Обретенова и Райна Княгиня…

Няма друг образ, който така да владее християнското изкуство. Майката с Младенеца в православния храм стои на почетното място до царските двери. Горе над олтара е Светата Дева – в центъра. Сякаш е сърцето на света. Под нея четем: „Цялото творение съществува в Теб, о Преблагодатна”… Към нея отправяме молитва, прошение, възхвала…

Жената е вдъхновение на художници и поети. Всепризнат майстор на пресъздаването с четка на женския чар е Владимир Димитров-Майстора. Момите в платната му са с кръстосани на пояса ръце. Напомнят пирамида – триединството на Бог Отец, Син и Светия Дух. „Аз идеализирам момата, защото търся духа й, нейното смирение, душевна чистота, целомъдрие” – признава Майстора…

А поетите изпяват за нея – жената, най-нежните си стихове:

                   Рисуваш днес, художнико, жена

                   със самодивска красота дарена.

                   Във очите й блести сълза,

                   излязла от душата й ранена!

                   Рисуваш днес, художнико, душа

в сълзица бистра въплътена, 

във своята кристална чистота

за път пореден със стрела ранена!

Жената е непреодолян копнеж:

         Каква жена, каква камбанария,

         застанала пред моя млад олтар,

         защо ли да се правя на светия

         като съм раждан за звънар?

         Пред такава хубава жена,

         сътворена от магия блага,

         ангелското ми сърце призна,

         че глава човешка се залага…

         Колко огън, колко нежен плен

         има в двете й очи небесни.

         Господи, дадеш ли я на мен,

         черква ще ти сътворя от песни…

И още:

         Загадка си, ти тайна вдъхновена,

         и жрица нежна, и огнена вълна.

         Ти ласка нощна си,

уханна прелест

         и сладко вино с опиващ аромат.

         Ти обич си и сила без предела,

         и майчино крило, и отронена сълза.

         Оглежда се във тебе цялата вселена,

         получила живот от твоята ръка…

Жената – майка… За нея никога не стигат думите…

         Привечер, и нищо се не чува.

         В здрачината селска – тишина.

         Добър вечер! Мама ме целува.

         Дюлята излъчва светлина.

         Мама ме целува, в двете длани –

         мъжко неизбръснато лице,

         две сълзи, запазени от лани,

         скрити в най-дълбокото сърце…

Жените – вечен благослов…