четвъртък, 6 март 2014 г.

ТОМА ХИТРОВ – ВОЙВОДАТА, ФОТОГРАФИНА...




В дните около Националния празник на България обикновено си припомняме биографиите на известни борци за свободата на свидното ни Отечество. Един българин, наш земляк, обаче е не само борец за свобода, но и още нещо... В историческата памет той остава не толкова с бойните си подвизи, колкото с таланта си на ... фотограф. Този българин е Тома Хитров.
Тома Станчов Хитров е роден през 1840 г. в Ловеч, но родът му по бащина линия е от махала Хитровска, в околностите на града ни. Едва 16-годишен емигрира в Румъния. В Букурещ научава фотографията. Там отваря и първото си фотографско ателие, а по-късно ˗ и в Плоещ.
         Тома Хитров обаче не се затваря във фотографското си ателие. Като българин-емигрант той е и революционер. След залавянето на Васил Левски, през 1875 г. БРЦК го определя за войвода на въстанието в Троян. От Букурещ, през Одеса и Цариград, където с помощта на граф Игнатиев се снабдява с руски паспорт, пристига в Троян. С тайната си мисия престоява в града и Троянския манастир няколко месеца. Тъй като въстание в Троян не избухва, Тома Хитров се връща в Румъния.
         През 1876 г., неуспял да се включи в четата на Христо Ботев, повежда група момчета през Кладово за Сърбия. Там се присъединяват към четата на Филип Тотю. Войводата определя Тома Хитров за свой пръв помощник. Четата участва в Сръбско-турската война (1876). След нейния край Тома Хитров отново се завръща в Румъния, за да се включи в Българското опълчение – в Трета дружина. Участва в боевете при Шипка, Шейново и Стара Загора.
         По време на Сръбско-българската война от 1885 г. Тома Хитров е в отряда на кап. Коста Паница и участва в боевете при с. Славене и с. Ржана през ноември същата година. След края на войната се оженва за Елена Чернева от Берковица, която му ражда 6 дъщери.
         В историията Тома Хитров като че ли остава по-известен с рядката си за онова време професия на фотограф. Всички негови съвременници го знаят като „Тома фотографина”. Така го назовава и самият Васил Левски в едно свое писмо до съратник на делото. През прочутото му фотографско ателие в Букурещ минават десетки смели мъже, чиито лица фотографът запечатва за историята – мъже с решителни очи, сложили ръка върху пищова или стиснали дръжката на сабята. Дълъг е списъкът с техните имена – Левски и Ботев, Захари Стоянов и Панайот Хитов, Никола Странджата и десетки по-малко известни мъже...
         През 1868 г. Тома Хитров прави снимка на Апостола Левски в униформа на Първата българска легия – в цял ръст, с ръце върху опряна на земята сабя. Тази уникална фотография е съхранена от учителя Илия Белковски, чиято съпруга ˗ Данка Хитрова-Балковска, е сестра на фотографа. Заедно с други снимки и документи неговата внучка Донка Заякова я предава в Държавен архив – Смолян, където се съхранява и в момента.
Тома Хитров е фотографът, направил и единствената снимка на майката на Левски – Гина Кунчева, и по този начин оставил за поколенията нейния образ.
През 1875 г. пред неговата камера застава Христо Ботев и така за историята остава последната фотография на великия поет-революционер, най-известният му портрет.
Само тези фотографии да беше направил Тома Хитров, пак щеше да остане завинаги в българската историческа памет...
След Освобождението Тома Хитров се установява в София. Тук отваря фотографско ателие – „Славянска светлописница”, и прави множество оригинални снимки на стара София.
И за троянската история Тома Хитров оставя ценни фотографии. Негово дело е портретът на Марко Иванов Марковски в опълченска униформа, направен през 1880 година.
През 1898 г. Тома Хитров запечатва на фотографската лента строежа на Марковския мост – паметно и историческо за градеца Троян тогава събитие, символ на, както пише Ганко Цанов, „следосвобожденския Троян, изоставил старите дървени мостчета „минушки” и отправил се по широкия му каменен гръб към неизвестния бряг на 20. век.”
Следващата 1899 г. Тома Хитров сътворява фотографско табло на „братята при Троянската ставропигиална обител” (Троянския манастир), което е литографирано от И. Празе в София. Върху таблото са подредени фотоси на манастира с 5-етажната кула-звънарница, на скитовете „Св. Никола” и „Св. Йоан Предтеча”, на игумена арх. Макарий и 23-ма монаси. Таблото днес се съхранява в Музея на народните художествени занаяти и приложните изкуства, както и още редица фотографии, дело на Тома Хитров.
И нещо извън фотографията. Тома Хитров е автор на проекта на знамето на Троянския революционен комитет, ушито от Марко Ив. Марковски през 1875 година. Знамето е трибагреник в червено, зелено и бяло. Червеният цвят е разположен отгоре – като в размирно време. В средата върху червено квадратно сукно с размери 40/40 см от камилска жълто-кафява прежда е извезан разярен лъв без корона. Аргументът на Тома Хитров лъвът да е без корона е, че короната е символ на държавата, а България е в робство. Над лъва в полукръг е извезана дилемата „Свобода или смърт”, а под лъва – надписът „Троянски революционен комитет” и годината – 1875-та. Знамето е изгорено лично от неговия създател след разкриването на комитета от турската власт и последвалите обиски по домовете на съзаклятниците. Запазена е само централната част с лъва. След Освобождението този къс от знамето Марко предава на своя брат Минко – авторът на „Спомени и очерки из българските революционни движения”. Минковата дъщеря Мария Войникова, по-късно предава тази ценна реликва в музейните фондове, където се съхранява и в момента... Копие е изложено в експозиция „Възраждане” в сградата на бившия турски конак.
Тома Хитров умира на 13 април 1906 година, но неговият „занаят” е предаден на поколенията. Съпругата му Елена Чернева също е фотограф. Фотографията наследява и една от дъщерите му – Иванка Хитрова. Един от първите помощници и ученици на Тома Хитров във фотографското му ателие „Славянска светлописница” в София е Борис Маждраков (роден 1887). Той става и негов зет. Оженва се за дъщеря му Иванка и заедно емигрират през 1922 г. в САЩ. Там Маждраков отваря фотографско студио на 57-а улица в Манхатън. Негови клиенти са известни личности не само от артистичните среди, но и от висшето общество на Ню Йорк.

        

събота, 30 ноември 2013 г.

ПЕТКО СЪЙЧЕВСКИ 90 години от рождението му



В обществения и културния живот на Троян има много значими личности.  По неизвестни причини някои от тях времето упорито се опитва да заличи. Струва ми се, че една такава личност е Петко Съйчевски. Тази година се навършват 90 години от неговото рождение – повод да си спомним за него и направеното от него за нашия град.
         Петко Съйчевски е роден в с. Лесидрен на 27 ноември 1923 година. През 1945 г. завършва троянската гимназия и в края на 40-те години учи в Театралното училище в София.
         Започвайки своята трудова биография в Общински съвет – Троян в отдел „Изкуство и култура” през 1950 г., през самодейния,  държавния,  оперетния театър, като директор на новосъздадения Музей на занаятите през 1962 г., целият си живот Петко Съйчевски отдава на културния живот на Троян.
От читалището всъщност започва творческата дейност на Петко Съйчевски. Там в самодейния, в държавния, в оперетния театър той е режисьор на десетки постановки. Началото е оперетният спектакъл „Волният вятър” от Дунаевски през 1952 година. Петко Съйчевски е режисьор. Диригенти са Константин Михайлов и Иван Цанков. Постановката има рекордните за тогава 29 представления, три от които са изнесени в Ловеч. „Волният вятър” се оказва и трамплинът, който изстрелва Минко Босев – тогава участник в оперетата, в трупата на Музикалния театър „Стефан Македонски” в София.
         През 1968 г. пак под режисурата на Петко Съйчевски е поставена оперетата „Българи от старо време” от Асен Карастоянов. Диригент е друга забележителна личност в културния живот на Троян – Владимир Парушев. На Третия републикански фестивал „Българи от старо време” печели І място, 7 индивидуални златни и 2 сребърни медала.
         Оперетните спектакли, за разлика от театралните, ангажират голям брой участници – актьори, оркестранти, балет, корепетитори. Огромно е значението и отговорността на режисьорската работа. С нея Петко Съйчевски се справя блестящо. На страниците на в. „Троянски глас” от 1968 г. намираме следната оценка на неговите способности: „Режисьорът Петко Съйчевски умело и убедително изнася психологическата драма на образите като има под внимание винаги промяната във фиксажа. Музикалният ритъм се променя, мелодраматичният момент се сменя с креслив или съвсем тих речитатив, а темпото на действието остава неизменено. Открояването на тази нюансировка е едно от достойнствата на режисьорската работа. Съйчевски се справя успешно и с една друга особеност, специфична само за операта и оперетата: въвеждането и отвеждането на персонажа (масовите явления). Тук в интерпретацията, която безспорно зависи от динамиката на действието, той не допуска никакво съмнение в решението, въпреки непригодната за това с механични приспособления сцена. Масовите движения не се нарушават от никакъв сценичен ефект.”
По негова инициатива през 1954 г. Околийският народен съвет взема решение за създаване на Троянски народен театър – държавен театър, съществувал до 1964 година. Три години (1956 – 1958) Съйчевски е негов директор. На страниците на сп. „Театър” от 1960 г. стои категоричната оценка за дейността на театъра на театралния критик Севелина Гьорова: „Репертоарът на театъра е разнообразен и доста сериозен за един млад, сега укрепващ колектив: „Ивайло”, „Франческа да Римини”, „Майка на своите деца”. Личи стремеж към самостоятелност, към напрежение на силите, което ще помогне за творческото израстване на колектива. Радостно е, че младият театър работи много български пиеси от съвременни автори, и то не само пиеси, изпитани вече на сцените на други театри. Той се опитва да утвърди на своята сцена съвсем нови български творби. За пръв път в страната троянският театър постави ”Сватба” от Кл. Цачев.” За 10-те години на своето съществуване театърът представя над 50 пиеси и изнася над 2000 представления – в Троян и на гастроли.
         Паралелно с професионалния и оперетния театър своята дейност не прекъсва и любителският театрален състав при читалището. Най-сериозно постижение на театралите самодейци е комедията „Криворазбраната цивилизация” на Д. Войников, играна през сезон 1960/1961 година. Постановката е дело отново на Петко Съйчевски. Любителите актьори показват рядка ансамбловост, верен мизансцен. Внушителни са актьорските превъплъщения. По общо признание „Криворазбраната цивилизация” е сред най-добрите изяви на любителите-театрали в Троян изобщо, и то при съществуването на държавен професионален театър в Троян.
         Като човек с перспективни виждания, творческо мислене, организаторски качества и безрезервно влюбен в родния край, Петко Съйчевски се оказва най-подходящата личност за директор на новосъздаващия се в Троян Музей на народните художествени занаяти. С първите умело подбрани специалисти – Стоянка Чолакова, Ганко Цанов, Андрей Андреев, Величка Ганковска, Йовка Кънчева, Съйчевски създава перфектно работещ колектив, който изгражда Музея на занаятите като научен, художествен и културно-просветен институт. Съйчевски умее да убеждава, да настоява, да предлага идеи и решения. Така за 6 години от основаването на музея се реконструира предоставената сграда – старото училище на Троян, изгражда се музейната експозиция и по повод на 100- годишнината от обявяването на Троян за град, на 3 октомври 1968 г., е открита лично от председателя на БАН акад. Ангел Балевски в присъствието на държавния глава – Тодор Живков.
         А това е само началото на неговата всеобхватна музейна работа. Негова е идеята за създаване на Ателие на троянските майстори (1966), на конкурса „Троянски майстор” – първоначално регионален, а впоследствие национален, на Национален панаир на занаятите в с. Орешак (днешното Национално изложение на художествените занаяти и изкуства).
         През 1970 г. по идея на Съйчевски и под неговото вещо ръководство започва реконструкцията на сградата на бившия турски конак, където се изграждат експозициите „Нациналноосвободителни борби” и „Работническо революционно движение в Троян и Троянския край”. По-късно е изградена експозицията в къщата-музей „Спас Балевски”, комплексът „Нунките” и още редица други.
         Неосъществени остават и много негови идеи като например: Кадийската махала от сградата на старата полиция до Шошковата къща да стане действаща занаятчийска чаршия, да се изгради занаятчийско селище под несъществуващия вече ресторант „Лисичи дупки”, да се построи нова сграда за музея и сграда за галерия… Петко Съйчевски изработва обемен по съдържание и идеи план за развитие на музейното дело в периода 1973 – 1980 година.
„Съйчевски не написа книги за изграждането на музея, за трудностите, които преодоля музейното дело в Троян, но заедно с първите уредници го създаде. Той нямаше нужното образование – история, етнография, археология, но имаше организаторски талант и бе влюбен в родния край, искаше да направи нещо за него и направи” – такава е безпристрастната и точна оценка за делото на Петко Съйчевски, която прави Стоянка Чолакова на страниците на юбилейния вестник, издаден по повод на 40-годишнината от откриването на музейната експозиция.
Държавните институции също оценяват усилията му. Комитетът за изкуство и култура два пъти го награждава със значка „Отличник”. Носител е и на орден „Кирил и Методий” – ІІ степен.
Независимо къде работи, Петко Съйчевски винаги е в центъра на обществения и културния живот на Троян. Няколко години е председател на читалище „Наука”, а още по-дълго време е член на неговото ръководство. Много усилия и труд влага и когато оказва помощ на любителските театрални състави на различни предприятия и ведомства, съществуващи към тогавашния Профсъюзен дом на културата. Когато през 70-те и 80-те години се предприемат опити за възраждане на училищния театър, Петко Съйчевски заедно с Веселина Попова и Пенчо Вачев осъществяват театрални постановки с ученици от Техникума по механо-електротехника в града. В периода 1980 – 1982 г. Петко Съйчевски е сътрудник на Националния исторически музей.
Зад последователния и настоятелен инициатор, зад суровия и непреклонен понякога ръководител обаче се крие човек с голямо и добро сърце. Показателен е следният интересен факт от биографията на Петко Съйчевски, който откриваме на страниците на  изследването на Ваня Давидова „Театърът в Троян”: „По времето, когато Петко Съйчевски е директор на Троянския народен театър, няколко месеца били забавени заплатите на актьорите и персонала. За да ги спаси от безпаричието, директорът изтегля целия спестовен влог на семейството си и плаща заплатите.”
Жизненият път на Петко Съйчевски завършва през 1995 година. Остава името му върху десетките театрални афиши, остава Музеят на народните художествени занаяти и приложните изкуства, на който Съйчевски посвещава 18 години от живота си, остават нереализираните негови мечти… Оставаме ние, идващите след него…
Нека не забравяме хората, живели и работили преди нас за просперитета на родния Троян! Нека не позволяваме на времето да заличи техните имена и дела!

четвъртък, 31 октомври 2013 г.

СИН НА РОДОПА ПЛАНИНА – ТРОЯНСКИ БУДИТЕЛ (Илия Белковски)



През 1870 г. троянското училище посреща нов учител – Илия поп Киряков Белковски. Той пристига в Троян по покана на църковно-училищното настоятелство, което е взело решение „да услови по-висококвалифицирани учители, за да се издигне Троянското училище на подобаваща висота.”
         Илия Белковски е роден на 25 януари 1847 г. в с. Устово, Ахъ-Челебийско (сега квартал на Смолян). Като син на свещ. Киряк Белковски логично Илия завършва първо Пловдивското гръцко духовно училище. След това обаче, „подтикван от родолюбиви чувства”, постъпва в Пловдивската българска гимназия. В Пловдив по това време учат и Минко Ненов и Васил х. Калчев от Троян. Младежките им пътища се пресичат и те стават приятели с Илия Белковски. Именно по тяхна препоръка църковно-училищното настоятелство го уславя за учител в Троян.
         Макар и млад, с безграничната си инициативност и енергичност  само за 4 години, които прекарва в Троян, Белковски напълно оправдава очакванията на училищните настоятели и на гражданите. Многобройни са предприетите от него реформи и нововъведения в образованието в Троян по това време.
         Белковски заменя преподаването по взаимоучителната метода – обучението по таблици, със звучната метода – по-рационален метод за начално обучение по четене и писане. При звучната метода буквите се изучават и именуват по звуците, които означават (а, б, в и т.н.), а не по изкуствено дадени им имена (азъ, буки, веди и т.н.). Белковски издейства да бъде изпратен на общински разноски колегата му Стефан Станев в Пловдив да изучи звучната метода и да я прилага в училищната си практика тук.
Той разделя учениците според постиженията им в отделения и класове. През учебната 1873/1874 г. за учител е условен и Цвятко Златев. Заедно с Белковски те въвеждат изучаването на нови учебни предмети: геометрия (от Давидов), естествена история (по записки от Белковски) и френски език. През учебната 1874/1875 г. класното училище в Троян става трикласно нахийско, в което се обучават ученици от цялата Троянска околия (нахия). Техният брой само за 4 години се увеличава от 100 на 460. Белковски лично изработва програма за първоначалното и класното училище.
         Белковски въвежда учебни занятия да не се провеждат през лятото. Така учебната година вече започва през есента и свършва в началото на лятото. По негова инициатива за пръв път троянските ученици получават в края на учебната година свидетелства за завършено отделение или клас. При назначаването на учители се подписва договор.
         В училището Белковски основава библиотека, която се ползва и от гражданите. Това е всъщност и първата обществена библиотека в Троян. Книгите се закупуват със средства от отстъпките, които книжарите Хр. Г. Данов и Д. В. Манчов правят от цената на учебниците, закупувани от учениците. „По тоя начин библиотеката се сдоби с много книги и беше на разположение на всички” – споделя в своите спомени Никола Гимиджийски, млад учител тогава и уредник на библиотеката.
         През 1874/1875 учебна година Белковски отделя ученичките (60 на брой) в самостоятелно девическо училище. Първа учителка в него е Данка Хитрова – сестра на революционера Тома Хитров. Девическото училище се настанява в сградата на женския метох, калугерките на който били изгонени от Троян за непристойно поведение.
С тези инициативи и нововъведения Белковски внася нов дух в училището и променя отношението на гражданите към него. „С своето поведение, с умереността си, с разбирането на работата си, с доброто си държане към нас, учениците, той като че ни оживотвори, вдъхна ни любов към учението ни, накара ни да се съревнуваме, кой по-добре да си научи и каже урока, без подканване и без наказание. Тъй ни упътваше, че поведението ни бе похвалявано. Той въведе физическото обучение, но не по някакъв терк, а с игри от живота ни. Той въведе и туризма – ходехме с него по близките баири, до Балкана, отивахме и до манастиря” – след години ще си спомня Никола Гимиджийски.
Признания за положените усилия за усъвършенстване на училищното дело в Троян гражданите изразяват и чрез добрата заплата, която му дават. В кондиката е записано следното: „срещу хака на Уч. Илия Б. – 3101,30 гроша за 1872 г.”, а за 1874 г.: „заплата на учителъ Илия Белковски – 10 888,10 гроша.”
Още на следващата година след пристигането си в Троян, през 1871-ва, Белковски инициира построяването на ново голямо училищно здание на два етажа, по план, предложен лично от него и по образец на Пловдивската гимназия. Това е така известното „Жълто училище”. Подробно описание ни е оставил Найден Чакъров в своето изследване „Развой на учебното дело в Троян до края на ХІХ век”: „Новата училищна сграда, – наречена „жълтото училище”, понеже била измазана отвън с желта боя, – била голямо за своето време здание. Намирала се там, гдето е сегашната прогимназия. Била на два етажа, но давала илюзия, че е на три, понеже имала и маза. В долния етаж зданието имало четири големи класни стаи, две по-малки учителски и един широк салон, който побирал всички ученици за молитва. В горния етаж имало четири големи класни стаи и още по-голям салон, в който ставали граждански събрания, тържества и пр. Отстрани на стълбата за общия вход имало две цилиндрични колони, издялани от камък, докаран от с. Батошево, Севлиевско.
„Жълтото училище” стърчало високо над останалите къщи. Със своята архитектура и големина то служело за показ. Никъде в околните градове нямало такова голямо училищно здание. Троянци, па и българите изобщо, се гордеели с него” – пише Найден Чакъров.
В „Записки по българските въстания” Захари Стоянов също отделя няколко реда на „Жълтото училище”: „… Наближихме вече Троян. Най-замечателното здание в тоя град по онова време, българското училище, измазано с жълта краска, гордо и величествено стърчеше над останалите домове. Тоя идол на балканската цивилизация като да съставляваше ироническо противоречие с предателските наклонности на околните колибари, от които пострадаха толкова бунтовници. Видът на тоя паметник на българското бъдеще от един път подигна жлъчката на моите трима съпътници.”
Построяването на „Жълтото училище” обаче е само една от инициативите на Белковски, касаещи обществения живот в Троян. Той заедно с колегата си Цвятко Златев въвеждат тържественото празнуване на празника на светите братя Кирил и Методий, полагат усилия и възраждат разтуреното читалище.
В архива на Минко Ив. Марковски се пази ръкопис с мастило „Бележки за учебното дело в Троян”. Там той пише: „До тогава троянчаните не давали почти никакво значение на праздника „Св. Кирил и Методий”, обаче те – учителите – вдъхновиха им такава идея, щото от тогава захванаха да го празднуват най-тържественно и бляскаво. След отпуск на църквата, учителите, заедно с учениците, наредени под ред, с китки в ръце и с подходящите песни: „Тоя праздник нам дарява…” и „Днес славим нашите просветители” обикаляха всичките улици на градеца, а вечерта осветяваха училищното здание и в него даваха банкет на по-видните граждани, като поканваха и някои от турските големци, като мюдюрина, кятипина му (секретаря) и др.
Учителят Белковски полагаше голямо старание и употребяваше разни начини да вдъхнови и на най-невежите идеята за отдавание приличната почест на славянските просветители Св. Кирил и Методий.”
Човек като Илия Белковски не би могъл в онези години да остане встрани и от националноосвободителното движение. Естествено е неговото участие в Троянския революционен комитет. Нещо повече – Белковски и Васил х. Калчев са тези, които сред нощ в учителската стая, при светлината на газеника, правят препис на донесения от Левски в Троян проекто-устав на БРЦК.
Обобщен портрет на учителя и будителя Белковски ни е оставил Найден Чакъров в споменатото вече изследване на учебното дело в Троян: „За Белковски говорят възторжено в спомените си всички. Хвалят го като човек, като учител, като общественик и като политически деец. Той бил начело на всички обществени начинания в Троян. Давал съвети на всички. Влизал в Троянския таен революционен комитет. Срещал се с Левски, Ангел Кънчев и Димитър Общи, когато идвали в Троян. Бил ревностен проповедник за народното пробуждане и самосъзнание не само между учениците, но и всред гражданите. Държал беседи в църквата и училището.”
През есента на 1875 г., след залавянето на Левски и разкритието на Троянския революционен комитет, Белковски напуска града поради опасността да бъде арестуван. Завръща се в Устово. От там изпраща брат си тук – в Троян, за да вземе и заведе там годеницата му – Данка Хитрова, първата учителка в девическото училище. Белковски учителства в Устово и Станимака (Асеноград). След Освобождението се преселва в София.  25 години работи като администратор на „Държавен вестник” и 15 години е помощник-кмет на София.
Умира на 26 септември 1922 година.

сряда, 11 септември 2013 г.

ЕДИН БАЛКАНДЖИЯ ДО БОЛКА ВЛЮБЕН В РОДНИЯ КРАЙ…






Тази година се навършват 90 години от рождението на Ганко Цанов – дългогодишен музеен уредник, забележителен общественик, краевед и уникален творец – автор на най-поетичните творби, посветени на Троян, Балкана и балканджиите.
         Ганко Цанов е, както е прието да се казва тук, кореняк-троянец. Роден е на 15 септември 1923 г. в семейство на занаятчии. От тях наследява характерните за троянеца скромност, честност, трудолюбие и безграничната привързаност към родния край. Ученолюбив като повечето троянски деца, Ганко Цанов завършва с отличие местната гимназия през 1942 година. Логично продължава обучението си – в Медицинския факултет на Университета в София.
         Възпрепятстван от властите след 9 септември 1944 г. да завърши образованието си, изключен от университета поради членство в патриотични организации и като дете на заможни родители, въдворен за месеци наред в лагерите на мина „Богданов дол” и Белене, работил като строителен и мебелен работник, завършил все пак икономика в София, по щастливо стечение на обстоятелствата през 1964 г. Ганко Цанов е поканен от директора на новооткрития в Троян музей Петко Съйчевски за музеен уредник.
         Едва ли самият той е предполагал тогава, че на музея и музейното дело в района ще посвети остатъка от живота си. Безспорен е личният му принос в събирателската работа на новия музей и оформянето на богатите музейни фондове. Своята енергия Ганко Цанов не ограничава единствено до Музея на занаятите в Троян. Активно е неговото участие и в създаването на Националното изложение на художествените занаяти в с. Орешак (1971), на музея в Априлци за Новоселското въстание от 1876 година (1976), на Ателието на троянските майстори, на музейна сбирка „Националноосвободително движение и революционни борби”, разположена в реставрираната сграда на бившия турски конак (1970), на къщите-музеи „Спас Балевски” (1977), „Власи Власковски” (1983), „Иван Хаджийски” (1982). С инициативност и плам Ганко Цанов се включва и в организираните от Музея на занаятите през 70-те години Свободен факултет „Изкуството по нашите земи” и национална изложба-конкурс „Троянски майстор”.
         Ганко Цанов далеч обаче не е само музеен специалист. Той е активен общественик. Дългогодишен член е на ръководството на Народно читалище „Наука – 1870 г.”, а по-късно и негов председател. Той е един от основателите и ръководител на литературния кръжок „Минко Николов” (1979).
         Вероятно и като лекар, и като икономист Ганко Цанов щеше да е гордост за Троян. Безспорно е обаче, че като музеен специалист и краевед той се превърна и остана най-възторженият певец на красотите на Троян и Балкана и на душевността на балканджиите.
         Неговите книги „Балканджийска летопис” и „Вода изпод корена” са възторжен апотеоз на Троян и неговите хора. Убедете се сами.
ЗА БАЛКАНА, БАЛКАНДЖИИТЕ И ТРОЯН
„На югоизток остава веригата на Балкана, изсечена в мраза на декемврийското утро…
Над Марагидик, зад потъмнелите зъбери, наднича зачервеното око на слънцето и първият сняг на зимата заискря весело.
От Марагидик, през Юмрука, та чак до Кръстците – цялата ненагледна верига на Средния Балкан, се издига над гори и рътлини, наметнала зимно рухо…
Тишина, която отваря душата ти и извиква песен.
Ослушаш ли се, ще доловиш звъна на премръзналите оголени гори, падащите шишарки от боровите китки долу из  долината.
…
Тишина и безлюдие. Не и самотия.
Човекът е осезаем…
Виждам го по безредно разхвърляните калпаци на купите сено. По пътеките, водещи от тях до глъхналите ниско овчарски колиби. По тънките руняви нишки на дима из потъналите в долищата махали. По наредените като войници стълбове на високото напрежение. Мирни войници на новото време…
Човекът е навсякъде…”
(из „Вода изпод корена”, С., ОФ, 1980, с. 244)

         „Времето за троянеца значи труд. Е, нека не ни смущава това, че не винаги резултатът е най-важен. Важното е едно: „Да не се подгъва крак и да не се скръстват ръце”. Всичко друго е „празна работа”, „губи време”…С труда като с аршин троянецът мери всичко – и живот, и морал, сполука-несполука… Този вездесъщ труд е сложил тежкия си печат на ръцете и на гръбнака му, на лицето му. Оцветил е простата му реч, направил я по-ударна, определил е логиката й, очертал е плитчините и дълбочините на мирогледа му. Каже ли за някого еснафът „работен човек” – той е казал всичко за него”.
(из „Вода изпод корена”, С., ОФ, 1980, с. 38)
         „Когато се качих на Турлата, слънцето се бе вдигнало вече. Грееше зелените още Черяшовдялски поляни. Загърнат в прозрачна омара, градът се разстилаше край Осъма. Прескачаше ту на единия, ту на другия бряг. Къде ли не бяха плъпнали новите къщи! Катереха се по Канъчка, обсаждаха гората, юрваха се към Конана, поели бяха по трапчанския път. Та градът беше вече навсякъде! И отсам, и отвъд Осъма. По хълмовете и в долината. Напираше наедрял, млад, хубав! Като жив!... Кой го знай де ще стигне след години! Само в старите географии остана: „разположен на левия бряг на Осъма”…
(из „Балканджийска летопис”, С., ОФ, 1974, с. 124.)
        
ЗА ЗАНАЯТИТЕ И МАЙСТОРИТЕ
         „Няма сребро нашата планина! Няма и злато…
         Но златни са неизбродните й гори и тлъсти паши. Златни са хората в тях! Ръцете им – кремък, сърцето – огън…
         В сянката на планината живеят грънчарите, които шарят с рог по стомни и паници, тъкачите на вълнени и памучни платове, кожухарите, леярите, овощарите, майсторите на пирографирани кутии и бъклици…
         По-скъпи от злато и сребро са техните ръце!”
(из „Балканджийска летопис”, С., ОФ, 1974, с. 136.)
        
ЗА ИСТОРИЯТА И ХОРАТА В НЕЯ
         „На манастирските ковачи ще дотегне да коват подкови на сивото му конче… Ще им дотегне, защото районът на балканските градове, села и колиби ще се окаже тесен за апостола Макарий. Заедно със своя събрат – игумена на Дряновския манастир (друга колоритна личност) – те ще пошетат здраво по бунтовните друмища. Каква спойка е събрала умовете и кончетата на двамата игумени – не зная. Ние ще ги видим неразделни не един път в Ново село, Кръвеник, Батошево, ще ги зърнем нейде към Дряново, ще ги застигнем по чаршиите на Габрово и Севлиево, а по-късно те прехвърлят и Балкана, навалят към Сопот и Карлово. Ще чуем равния тропот на кончетата им по калдъръма на Филибе. Гонени от една мисъл, терзани от едно деяние: „да възбуждат востаници”, да ги придумват да си пригласят „фишеклъци”, цървули и револвери, сухари и барут. Да ги подготвят не за райските селения на „онзи свят”, а да мрат за свободата и отечеството си…”
(из „Вода изпод корена”, С., ОФ, 1980, с. 155.)
        
Всяка страница от книгите му може да бъде цитирана тук…
Но освен възторжен певец на родния край и родното, Ганко Цанов е и сериозен изследовател. Съавтор е на „Терминологичен речник на занаятите в Троянския край” (1992) и автор на „Керамиката през Възраждането” (2000) – и двете издадени от БАН. Статиите, написани от Ганко Цанов, са стотици. Публикува в местни и национални периодични издания – „Троянски глас”, „Заря на комунизма” (Ловеч), „Народна култура”, „Народна младеж”, „Изкуство”, ”Картинна галерия”, „Българска етнография”… повече от 30 на брой.
         И напълно заслужено през 1998 г. Ганко Цанов е удостоен с приза „Почетен гражданин на град Троян”.
Неговата 90-годишнина е повод да се обърнем към него, макар и вече да не е сред нас…
Поклон, Троянецо!  Поклон!