ЕДИН ТРОЯНЕЦ И СЪЕДИНЕНИЕТО

Пенчо Христов Икономов е петият син в семейството на свещеник Христо Икономов. Роден е на 27 октомври 1860 г. в Троян. Негов по-голям брат е Димитър Икономов – Димитриката – Ботев четник, член на Щаба на четата и автор на плана за превземане на парахода „Радецки”.

         Пенчо Икономов завършва класното училище в Троян и след това става ученик в Петро-Павловската семинария край В. Търново. Въпреки че през 1886 г. завършва обучението си с отличен успех, не става свещеник, а се посвещава на учителската професия.

На 1 септември същата година става директор на класното училище в Троян. На тази длъжност остава две години. След това учителства в Севлиево, Станимака (Асеновград), Стара Загора, Шумен и Разград. След тези скиталчества се установява в Никопол като директор на училището. Тук се пенсионира след 36-годишна непрекъсната учителска дейност.

Подобно на друг известен троянец – Власи Илиев, в живота на Пенчо Икономов освен училището, има само още една опорна точка – читалището. Прозрял от рано голямото значение на читалищата за самообразованието на народа, Пенчо Икономов навсякъде, където е учител, дейно се включва и раздвижва читалищната дейност. Установявайки се в Никопол, става председател на читалището – длъжност, която изпълнява много години.

„В 1889 г. за председател на читалището е избран Пенчо Икономов – учител, човек просветен и безупречен, обичащ читалищната дейност. Той успява да разгърне широка културно-просветна дейност и да превърне читалището в храм на науката и знанието.” Това е авторитетната оценка за него и дейността му в статията „Никополско читалище”, поместена в бр. 6 на в. „Трудов фронт” (Никопол) от 1971 година.

Пенчо Икономов е автор на „Материали за Ботевата чета” – книга,  излязла от печат през 1901 г., претърпяла второ издание, а през 1966 г. преиздадена и от Народния музей в Троян.

Жизненият път на Пенчо Икономов приключва на 11 януари 1940 г. в Никопол.

Повод за това възпоменание за него е един епизод от живота му  година преди да завърши Духовната семинария. Като ученик в последния курс Пенчо Икономов организира доброволческа ученическа чета в защита на обявеното на 6 септември 1885 г. Съединение на Княжество България и Източна Румелия. След съкратено военно обучение учениците доброволци заминават за фронта. Обстоятелствата не налагат включването им във военните действия и на 16 декември 1885 г. се завръщат, за да продължат обучението си. За събитията през тези месеци, за еуфоричния патриотизъм, обхванал участниците в четата, Пенчо Икономов написва по-късно спомени – „Ученическият легион през 1885 година”. Мемоарите са публикувани в 16 поредни броя на в. „Северно ехо” (Плевен) в края на 1934 и началото на 1935 година.

 На 9 септември 1885 г. в семинарията пристига Иван Славков – ученик от Габровската гимназия, който донася новината, че учениците от горните класове в Габрово се събрали и образували доброволческа чета, която се готви да замине за Пловдив.

Завърналите се за началото на учебната година в семинарията ученици решават да отидат в Търново и да се присъединят към четата. Начело на групата застава Стати Шаранков от Г. Оряховица, който развява и знаме с образите на светите братя Кирил и Методий, подготвено по друг повод – 1000-годишнината от смъртта на Методий (985 г.).

В Търново Пенчо Икономов е избран за председател на бюрото, което ще ръководи и управлява четата до пристигането й в Пловдив. Чрез свои приятели Пенчо Икономов се свързва с госпожица Евламбия Василева, която приема да ушие специално знаме. Върху виненочервен плат със сърмени конци тя извезва разярен лъв с разтворена уста и вдигнати предни лапи. Знаменосец на четата става Иван Петрушев.

Денят на тръгване към Пловдив е 15 септември. Двете чети – ученическа и гражданска, са изпратени тържествено от многохилядно множество чак извън Търново.

През Дряново, Габрово, Шипка и Калофер четниците пристигат в Пловдив, където са посрещнати първо лично от Чардафон, а по-късно и от княз Александър. Тук семинаристите заедно с пристигналите предния ден 150 ученици от Габровската гимназия образуват ученически легион, към който впоследствие се присъединяват и ученици от други училища.

Легионът е зачислен към Първи пеши софийски на Н. В. княз Александър полк. Доброволците преминават кратко военно обучение и на 4 ноември предприемат поход. В студ, вятър, дъжд и лапавица през Ветрен и Вакарел  на 8 ноември пристигат в София.

Пенчо Икономов и неговите приятели Стефан Д. Серяков и Минко Ив. Казанджиев се настаняват на квартира у Илия Белковски, който по това време е редактор на „Държавен вестник”.

На 12 ноември походът продължава – през Пролеша, Сливница и Цариброд, до Пирот. На 24 ноември легионът продължава към позициите на фронта с цел да се сменят някои войскови части. На височината Кел-таш престояват 10-ина дни. На 6 декември легионът е сменен от нова войскова част, без да е влизал в сражения.

През Пирот и Цариброд се завръщат в София. Ученическият легион е разформирован на 16 декември 1885 година.

Относно причините да не вземат участие в боевете на фронта Пенчо Икономов пише: „Ученическият доброволчески легион не взема участие в сраженията на бойното поле срещу неприятеля, тъй като не беше допуснат от правителството по известни тактически съображения. Той обаче трябваше да изнесе всички несгоди: походни мъки при дъжд, кал и мраз, лишения и трудности, каквито се срещат във време на война. Умният и предвидливият държавник Петко Каравелов пресметна, че висшите интереси на страната диктуват, щото учениците, които тогава съставляваха част от малобройната ни интелигенция, да бъдат запазени, защото ще бъдат повече полезни като културни работници между невежественото население, отколкото – неподготвени войници в битките.

         Значението на легиона трябва да се търси в друго отношение и направление. Той оказа голямо влияние и морален подем върху духа на редовната армия, милицията и другите доброволчески чети.”

         Спомените на Пенчо Икономов не са постъпвали в Музея на занаятите и неговия исторически отдел, съществувал до 1999 година. Част от броевете на в. „Северно ехо” се съхраняват в читалище „Съгласие” – Плевен. В момента Архивът на музея притежава спомените на Пенчо Икономов сканирани в електронен вид благодарение на отзивчивостта и безкористната помощ на моите колеги Ваня Русева от Военен клуб – Плевен и Юлия Карадачка-Симеонова от Народна библиотека „Кирил и Методий” – София.