НОВ ЖИВОТ НА ДРЕВЕН ОБИЧАЙ (Сирница в Троян)

 

В палитрата на народните празници и обичаи Великден се счита за най-големия християнски празник от пролетния цикъл. Осем седмици преди Великден са Месни заговезни, а следващата седмица са Сирни заговезни. Думата „заговезни” идва от заговявам, започвам да постя, а името си двата празника носят от обредната празнична трапеза. На Местни заговезни се заговява с месо и месни продукти. След този ден консумацията им е забранена до края на Великденския пост.

Седмицата след Месни заговезни се нарича Сирница или Сирна неделя. През тази седмица може да се ядат всякакви млечни продукти - сирене, мляко, масло и яйца. В края на тази седмица – в неделя, е Сирни заговезни. Това е началото на строгия Великденски пост. След този ден са строго забранени веселието и хората, както и сватбите. Като част от подготовката за дългото изпитание на постите се явява опрощаването между хората. На Сирни заговезни най-важният ритуал е искането на прошка. На този ден църквата призовава вярващите да пречистят душите си, да изпълнят с мир и любов сърцата си, за да посрещнат Възкръсналия Христос. В човешки план прошката е символ на благородство и дълбок вътрешен мир. Всеки християнин е призован да поиска прошка, но и да прости. В това се крие социалният момент на този акт. На Сирни заговезни прошка си вземат по-млади от по-стари, деца от родители, младоженци от кумове. Целуват ръка и изричат „Прощавай, (мамо, тате и т.н.)”. „Господ да прощава, простен да си!” е задължителният отговор.

За Сирни заговезни са характерни три обредни момента – обредната трапеза, празничните огньове и кукерските игри. Всички те имат очистителен и предпазващ характер. Вечерята на заговяване е особено тържествена. Традицията повелява на трапезата да се сложат баница, питка, млин със сирене, варени яйца, риба и задължителната бяла халва. Около нея се събира цялото семейство и всеки иска прошка от другия за грешките и обидите през годината. В края на празничната гощавка се извършва ритуалът „хамкане”/„амкане”. На червен вълнен конец са завързва парче бяла халва или варено яйце. Конецът се връзва на най-високата греда на тавана на къщата или в края на дървена тояга или точилка. Най-възрастната жена в къщата завърта конеца в кръг и всеки член от семейството, главно децата, се опитват да хванат халвата или яйцето с уста, без да го докосват с ръце. Който успее, ще бъде жив и здрав през цялата година. В някои места в страната този конец се смята за лековит за агнета, телета и ярета. Другаде се изгаря, за да „изгорят злините като него” или по изгарянето му се гадае за плодородие, дълголетие, сватба или деца в семейството. След вечеря мъжете излизат на двора и гърмят с пушки като по този начин възвестяват началото на Великденските пости.

Съществен момент в обредите на Сирница представляват паленето и прескачането на големи огньове. Поради това някъде празникът се нарича още Поклади. През цялата Сирна седмица момчета и ергени събират клони и царевична шума (мамуляк), които изнасят на най-високите места около селището. Подреждат ги около висок кол и така подготвят кладата за огъня, който се запалва вечерта на Сирни заговезни. Предпазният характер на тези огньове е ясно изразен както в действията, така и във вярванията, свързани с огъня. Неговата сила е всемогъща и хората вярват, че чрез него изгарят злите духове. Всеобщо е народното схващане, че докъдето стига светлината на този огън, дотам ще има плодородие и през лятото няма да падне градушка. Огънят се прескача от всички за здраве и късмет, а в миналото – и за предпазване от бълхи. В някои краища на България, сред които и в Троянския, е разпространен обичаят „оратници”(„уруглювици”). Това са своеобразни факли от слама или черешова кора (в нашия край), сложена между разцепено дърво, които всеки завърта около главата си за здраве на семейството и очистване на хората и къщата. В някои райони на страната, най-вече в Източна и Югоизточна България, се изпълнява и обичай на хвърляне на огнени стрели. Всеки ерген изстрелва с примитивно направен лък запалени стрели в двора на момата, която си е харесал, в знак на любовно обяснение. Която мома събере най-много стрели от двора си, тя е най-лична и най-харесвана.

Един от най-интересните моменти от празничната обредност на Сирница, а и изобщо в традиционния български календар са народните маскарадни обичаи. Въпреки множеството регионални варианти в обредността у нас, основният смисъл на тези обичаи остава един и същ – чрез редица магически действия и практики да се прогонят злите сили, вредните гадини и насекоми, т.е. „лошотията”, която се активизира при настъпването на пролетта, и да се осигури берекет на нивите, плодовитост при животните и здраве на хората. Гоненето на злото продължава и след Сирница, на т. нар. Песи понеделник или Кукеровден, в началото на седмицата, наричана Тодорова неделя.

Сирни заговезни като празник от българския обреден календар е част и от цикъла календарни и трудови празници и обичаи в Троянския край. Доц. Николай Колев съобщава за него в своето изследване „Принос към традиционните календарни и трудови празници и обичаи от Троянско”, публикуван в кн. 5 от сборника „Културно-историческото наследство на Троянския край”, издание на Музея на народните художествени занаяти и приложните изкуства – Троян: „Основните обичаи на този ден са свързани с обредните огньове, наричани уруглица, уругльовица; с трапезата; с ламкането на децата; с ходенето на прошка.

Децата дълго преди празника складирват на високи места сухи клони, тръни, царевичак, приготвят си уруглици. Последните представляват разцепена от единия край тояга или естествено разсохато дърво, което се пълни с черешовина (изсушена кора от черешово дърво) или слама. Когато тоягата е напълнена добре, тя се завързва в този край, където е натъпкана черешовината или сламата. Щом се заздрачи, се запалват натрупаните клони и царевичак.  Вярва се, че докъдето стига светлината няма да има градушка. От тези огньове децата палят уруглиците си, въртят ги като факли и рецитират: ”Шоти ли, поти ли, към… (назовава се съседното село) бълхите, към нас парите!” Накрая тези уруглици се хвърлят на чужди къщи с думите: ”На ви бъйлите!” или пък се хвърлят в реката, за да не ги хапят бълхите.

Играят се последните зимни хора преди великденските пости. Д. Маринов съобщава, че в с. Колибито е палено кошерище (тръвна, примитивен кошер), намазано с катран и пълно със слама.  По време на обредния огън се гърми.

На този ден младите семейства посещават родителите на булката и младоженеца, както и кумовете си, за да искат прошка. По-младите целуват ръка на по-старите с думите: ”Прощавай!”, на което по-старите отговарят: ”Господ да прощава! Да си простен!”. На обредната трапеза има млин, пиле, варени яйца, бяла халва с орехи. За децата окачват на тавана конец, а на него завързват обелено яйце или сирене (Дебнево), халва (в по-ново време). Залюляват конеца пред насядалите около трапезата деца. Всяко от тях се стреми с уста да захване вързаното яйце, сирене или халва. Вярва се, че това дете е късметлия и ще живее най-дълго. Практикува се и ваденето на пара, поставена в тава с вода, в която има посипани трици или пепел.

Огънят на Сирни заговезни има очистителна сила, а яйцето е символ на вечно обновяващия се живот и на плодородието.

Има сведения за ходене на гробищата и подаване за умрелите.

Пейдулини съобщава за правенето на т. нар. ялова сватба, чрез която напомнят на старите моми и ергени, че е време да се оженят, респективно, да се омъжат. Разиграва се сватба, като в с. Чифлик младоженката се нарича булка, а младоженецът – булек. В сватбената трупа има още поп, който „венчава”, както и други маски. В Острец момите над 20 години са смятани вече за стари  и са замервани на този ден с пликове, пълни с пепел или развалени яйца. Подобна ялова сватба е разигравана в Севлиевско, в Килифаревския район, както и в някои горнооряховски села. Интересно е, че явлението е познато почти сред всички европейски народи.”

Почти същите сведения за традициите и обичаите на Сирни заговезни откриваме и в изследването на Рачко Попов „Народни календарни празници и обичаи в Троянския край”, публикуван в кн. 4. от същия периодичен сборник - „Културно-историческото наследство на Троянския край”.

Автентично свидетелство за Сирни заговезни в Троян ни е оставил в страниците на мемоарния си труд „Страници от миналото” Минко Шейтанов . В главата „Велики Заговезни” той дава сведения за направата на огнената клада: „Най-напред сложихме дебели дървета, да не се заплещи огнището, в средата запълнихме със сухи запалителни материали. Занареждахме сухи клони – сечинак и тръни. Заговезненската клада всеки ден растеше. И най-малките не стояха, и те се готвеха. Събираха останки от царевичак по улиците и го трупаха на куп. И малки, и големи имахме и друга грижа – да се направи уруглювица. Ходехме по лозята, белехме по-младите стъбла на черешите и от белките (черешовината) си правехме най-хубавите уруглювици. Докато те съхнеха край камините и печките, ние уголемявахме кладата на Капинчо, като влачехме съчки откъде-ли не. Най-после я ограждахме с четири върхаря, забити в земята. Кладата беше готова.” Както става ясно, подготовката за Сирни заговезни започва дни, а може би и седмици, по-рано.

По-нататък в повествованието Шейтанов подробно описва обичаите на Сирница в самия ден и празничната семейна трапеза. В края дава сведения и за обичая „ялова сватба”, специфичен за Троянския край: „Тези Велики Заговезни ще свържа и с още обичаи, които продължаваха на другия ден – понеделник, наречен Песи понеделник. Прави се сватба (ялова сватба) като всички изпълнители са мъже (с. Черни Осъм). Хвърля се пепел след моми и ергени, втасали и попревтасали за женитба.”

В по-близко време Сирни заговезни и специфичният на Троянския край обичай „ялова сватба” се провеждат под формата на общоградско тържество. Дописка за това намираме на страниците на местния вестник „Троянски глас”, № 10 от 10 март 1971 година. Бончо Семерджиев публикува съобщение                  „Битово народно веселие”. В него се казва: „Превърна се вече в хубава традиция всяка година в пети квартал да става битово народно веселие, организирано от кварталния комитет на Отечествения фронт и ръководено от режисьора от самодейния читалищен театрален колектив Петър Геров.

            И т. г. на 28 февруари след обед пред клуба засвири градската музика и за кратко време надойдоха много гражданки и граждани. Повече от тях бяха облечени в народни носии и очакваха съгласно обичая сватбеното шествие да потегли към центъра на града. Музиката засвири сватбен марш и най-напред тръгнаха „сватбарите”. След тях имаше магарешки каручки, едната със зарезанци, а другата с балканджия, който кара грънци в полето. Виждаше се ясен надпис „ПРАЗНО – ЗА ПЪЛНО”, както и корито – някогашната троянска „пералня”. Особен интерес будеше и „селянката“, която отива на нива с дете в едната ръка, а с другата води коза.

            На площада се извиха кръшни хора и ръченици. След това веселието се пренесе отново в квартала и продължи около два часа. Както участниците, така и всички граждани останаха много доволни от тази хубава културна проява.“

Верен продължител на тази традиция днес е Народно читалище „Наука – 1870 г.” – Троян. Проектът „Сирница – ден за прошка” и характерният изключително за Троянския край обичай „ялова сватба” се реализира за пръв път през 2007 година в партньорство в община Троян по проект за подкрепа и опазване на местните традиции и фолклор, финансиран от Национален фонд „Култура”на Министерство на културата. Проектът съчетава в себе си традиционните практики и обичаи, допълнени със съвременни елементи. Времето на провеждане е следобедът на Сирни заговезни. „Яловата сватба” е обичай, при който ролите са разменени – мъж се облича като булка и жена – като младоженец. Съпровождат ги участници в обичая, облечени в традиционни носии. Празникът стартира с посещение в кабинета на кмета, за да бъде поканен на „сватбеното” тържество, да се дари според сватбените обичаи и да се поиска и даде прошка. В последните години нашият кмет е жена – Донка Михайлова , и тя посреща „сватбарите” с приготвена лично от нея домашна баница и чаша вино. Докато трае почерпката на гостите, кметът иска и дава прошка на всички.

След това празничното шествие, водено от духов оркестър,  излиза на централния площад, където се завихря и първото хоро. Следва празнично дефиле, начело с „младоженците”, които се возят в украсена с типични троянски черги каруца заедно с чеиза си. В едно от изданията каруцата е заменена с АТВ. Най-отпред се вее българското знаме, следвано от традиционните сватбарски атрибути – сватбарска вила, окичена с царевица и сушени чушки, бъклица с троянска сливова ракия, каруцата с младоженците, официалните гости, духовата музика и сватбарите. По централните градски улици, с няколко спирания за извиване на кръшно хоро, дефилето пристига на мястото на „сватбеното” тържество, където вече е направена и кладата за обредния огън.

На мястото на събитието е изградена сцена и подредена възстановка на празничната сирнишка вечеря. На паралията, предоставена от МНХЗПИ, са подредени обредните ястия. На трикраките столчета се разполагат „домакините” и възпроизвеждат обреда „прошка”. Следва „амкането” на варено яйце, завързано с червен вълнен конец, което трябва да бъде уловено с уста, без да се докосва с ръце. Най-често участниците са деца, чийто брой е достигал до 40. Провеждат се и състезателни игри – теглене с въже и скачане с чували. За всички победители са предвидени символични награди. Представят се и се награждават победителите в конкурса „Най-оригинален карнавален костюм”. В годините освен него са провеждани конкурси „Най-атрактивна ялова двойка”, „Най-красива троянска носия”, „Карнавална маска” и други. Класирането се извършва от компетентно жури от специалисти по етнология и фолклор. В някои години представители на църквата са извършвали водосвет за здраве и са разказвали за църковния празник Сиропусна неделя. Бизнесменът Иван Макариев благотворително е раздавал рибен курбан… Гостували са самодейци от Пернишко.

И докато се свечери, за да се запали обредният огън и да се завъртят „уруглювиците”, веселието продължава с фолклорен концерт. Своя програма са представяли Илия Луков, Георги Гоцев, сестри Филатови. Участие вземат и читалищните състави. Край обредния огън всички запалват и въртят огнените „уруглювици” за здраве и благополучие през идващите дни. А когато пламъците се снижат, смелчаците ги прескачат за здраве и късмет.

Проектът „Сирница – ден за прошка” се организира от НЧ „Наука – 1870 г.” – Троян със всички свои формации и състави и в партньорство с Община Троян. В годините съорганизатори са и МНХЗПИ, ТД „Амбарица”,КТв „Оптиспринт”, конна база „Алфа Даниел”, фирма „Стоеви Максгруп”, кв. „Лъгът”, където проявата се провежда 10 години и други.

Проектът „Сирни заговезни в Троян” се утвърди като устойчив вече 13 години и доказа, че реализирайки една идея в партньорство, винаги има успех.  В подкрепа на това е фактът, че броят на участниците в празника е достигал до 500, а гости са били омбудсманът на Република България, народни представители, областен управител на област Ловеч, журналисти и гости от цялата страна.

Този проект се утвърди като партньорска практика, която работи за развитие на общността, рекламира община Троян, привлича гости и печели позитиви за всички ни. По този начин организаторите постигат заложената в проекта цел - запазване на традициите и обичаите на нашите деди, нематериалното културно наследство на нашия край, неговото популяризиране в условията на 21. век, привличане на гости  на града и общината , развитие на културния туризъм.

КИНОТО В ТРОЯН

 

Киноизкуството започва като занимание на физици, които конструират различни изобретения – томатроп (1825), „колелото на Фарадей” (1830), фенакистископ (1832)… Но за да се появи истинското кино, трябва да се появи фотографията. Първата фотография „Сложената маска” е направена през 1823 г. от Жозеф Ниелс. Процесът на заснемането отнел 14 часа. В следващите години процесът се усъвършенства и в 1851 г. в първите фотографски ателиета се появяват движещите се фотографии.

Първият филм в историята на киното е „Работници напускат фабриката на Люмиер в края на работното време” и трае около 1 минута. Прожектира се за първи път на 21 март 1895 г. от създателя си Луи Люмиер. Той заедно с брат си са автори на още няколко такива филма – „Пристигането на един влак”, „Къпане в морето” и „Ковачи”.

В България първата кинопрожекция се състои само две години по-късно – през 1897 г. в Русе в заведението на Марин Чолаков. Прожектира се филмът на Братя Люмиер „Пристигането на един влак” и още един филм, показващ посрещането на цар Николай в Париж. Месец по-късно, на 22 март, се организира и първата прожекция в София. Важно е да се отбележи, че  всички тези филми далеч не са игрални филми. Те целят единствено да покажат движение на фигурите, а не статични образи, както е при фотографията. Пътят до появата на игралните филми, каквито ние ги познаваме, е дълъг и труден. За баща на игралното (художественото) кино е сочен Жорж Мелиес, който през 1902 г. заснема филма „Пътешествие до Луната”.

На 4 декември 1908 г. в София е открит първият киносалон, втори в Европа. Първият български филм е „Българан е галант” на Васил Гендов, прожектиран за първи път през м. май 1910 година.

В хода на тази схематична история на киното Троян се записва в 1915 година, когато в града се появява първото частно кино на Константин Богданов. То се помещава в къщата на Нено Шипковенски и побира около 100 зрители. Първият прожектиран тук филм е „Иванчо пали и гаси всичко”. Рекламата се изчерпва с един своего рода плакат, поставен на мегдана, с надпис: „Нова сензация! Гледайте филма „Иванчо пали и гаси всичко”! Филмът притежава всички недостатъци на тогавашната снимачна техника. Образите на екрана се движат с отсечени движения. Киното няма професионален оператор, а прожекциите се осъществяват от собствениците на киноапарата. Появата на това ново за града ни изкуство не е приета еднозначно от гражданството. Петър Геров споделя свои спомени от тогава: „Салонът не се пълнеше. Филмът се посещаваше само от по-будното гражданство и прогресивното занаятчийство. На киното се гледаше като на някаква нова магия. Чорбаджиите не ходеха нито на кино, нито на театър, защото ги смятаха за вреден карагагьозчилък (фокусничество). Някои стигаха до там, че определяха киното за „гяволска работа” и твърдяха, че е „грехота” да се посещава. Имаше родители, които забраняваха на децата си да ходят на това „дяволско” сборище.”

В годините на Европейската война културният живот в града е прекъснат, а кино апаратът - прибран в един дървен сандък. „Пробуждането” му става малко преди края на войната, когато в Троян пристигат като интернирани двама сръбски дезертьори. Те се оказват инженери и възобновяват кинопрожекциите в  същия дюкян. „Заредиха се вносни, европейски филми, каквито вече се въртяха в големите градове. За кратко време тези сърби – първите кинооператори в Троян – спечелиха сърцата на троянчани. С новите филми и качествените прожекции те успяха да привлекат една постоянна група посетители. Първият голям западен филм на „Пате Фрер”, прожектиран в Троян, беше  „Животът и страданието на Исуса Христа”. Този филм привлече и тези, които смятаха посещението на кинопрожекциите за голям грях. След отпуск на църквата всички баби и старци отиваха да гледат филма, плачеха на глас и се кръстеха. Учениците ги водеха по класове, колективно. След това се заредиха филмите на Чарли Чаплин, „Пътуването на Титаник”, „Човекът без маска” и други филми.”

Писмени сведения за първите години на киното в Троян намираме и в „Спомените” на Димитър Гимиджийски. Той пише: „През 1924 година читалището се снабди с киноапарат, който се инсталира в театралния салон  при училище „Св. Кирил и Методий”. Понеже тогава читалището нямаше средства, по почин на настоятелството се основа дружество „Кино”, което купи апарата и в края на същата година го отстъпи на читалището, което се задължи да върне вноските на членовете.”

Същите факти споделя и Петър Геров: „През 1922-1923 година група читалищни деятели и някои заможни граждани купихме киноапарата за читалището. С някои технически подобрения апаратът беше инсталиран в стария театър. На балкона беше направена примитивна кабина.  Понеже осветлението по това време беше несигурно и нередовно, читалището закупи стар нафтов мотор с динамо. За нов нямахме пари. Моторът поставихме в източната част на театъра, в мазето под гримьорните, откъдето не се чуваше пукането и шума на динамото. Работата с този мотор беше цяла епопея. Големи мъки и тегла изживяваха читалищните настоятели, които дежуреха на мотора. Те бяха винаги с мръсни престилки, винаги плувнали в пот и масло. След всяка прожекция дежурните по мотор непременно трябваше да минат през банята на Иван Кюнка, който гощаваше клиентите си с греяна ракия и топъл троянски бюрек. Много пъти моторът спираше през време на прожекции и минаваха часове, докато се запали отново. Добре, че публиката беше търпелива, не роптаеше, не тропаше с крака и не свиркаше с уста. Затова пък жените идваха като на седянка, носеха плетива, а по-близките комшийки идваха и с хурките си, та да не стоят в големите паузи без работа. Прожекциите обикновено започваха в осем часа вечерта и свършваха към един часа през нощта.”

Прожекции има всяка събота и неделя. В събота филмите са озвучени от оркестъра на музикално дружество „Гусла”. Не бива да забравяме, че в тези години се прожектират единствено неми филми. Музикантите-самодейци Петко Дудевски, Минко Топалов, Илия Лингорски, Христо Попов, Петър Дренски, Цанко Маринов, Къньо Табаков свирят редовно и безвъзмездно. Не винаги озвучаването е в унисон с темата на прожектирания филм. Понякога на весели филми се свирят тъжни мелодии и обратно.

Рекламата на филмите става с барабана на общината и с големи плакати, поставени на главната улица. За привличане на повече посетители понякога прожекциите се придружават с „весела част” или литературно-музикални програми. Когато времето позволява, пред театъра свири и градската музика.

Относно репертоара сведенията са малко. Откриват се няколко заглавия на филми в реклама на страниците на в. „Хемус”. В брой 21-22 от 1 ноември 1927 г. се съобщава: „Читалищното кино откри сезона с филма „Ревност”. На 5 и 6 т.г. ще се представи филма „Белла Донна” с Пола Негри.” Пак на страниците на в. „Хемус” през следващата 1928 г. откриваме съобщение за прожекцията на филмите „Метрополис”, „Гневът на боговете” , „Съдбата на моряка”. Други източници споменават още няколко заглавия – „Еди-поло из петте краища на света”, „Хамлет жена ли е?”, „Пътният лист на живота”.

Читалищното настоятелство призовава „посетителите, които са гледали другаде хубави филми, да ги препоръчат, за да се имат пред вид и при възможност да се вземат за прожекция в града.” (в. „Хемус”, № 65, 1 септ. 1929) Освен това „читалищната управа в желанието си да затвърди киното като един културен фактор в града ни, както и да задоволи повишения интерес към киноизкуството, реши да престане да доставя филми само от една фирма, както бе досега, а да влезе във връзка с всички филмови представителства в София и от техните програми да подреди програма от художествени и идейно издържани филми за нашето кино, които ще се прожектират при намалени цени.” Също така, „независимо от филмите, оркестъра, по-добре организиран, ще се стреми да дава хубави музикални илюстрации на филмите.  При тия грижи несъмнено нашето кино ще бъде на своето място като кино на едно културно дружество. Естествено, подкрепата на гражданството ще бъде необходима за подобрението на киното и ние вярваме, че, както винаги, и сега то ще я даде”.

В края на 1933 г. в. „Хемус” информира обществеността, че „настоятелството на читалището е спазарило Лихтонова апаратура и в скоро време на екрана в нашето кино ще се прожектират говорящи филми. С тази инсталация се запълня една културна нужда на Троян и се осигуряват средства за построяване нов театър, отговарящ на народните нужди на града.” (в. „Хемус”, №149, 15 дек. 1933) Апаратурата е монтирана скоро и през 1934 г. в Троян вече е прожектиран първият т. нар. тонфилм – „На Западния фронт нищо ново”. Това става само 4 години след първата прожекция на тон филм в София, състояла се през пролетта на 1930 г. в кино „Одеон”.

През 1936 г. киното се премества в салона на Популярната банка. През следващата 1937 г. читалището закупува нова киномашина „Филипс” – първата внесена в България. От този момент прожекциите са всекидневни като седмично се прожектират два филма. Уредник на киното е Андрей Шипковенски. (1938)

С преместването на киноапаратурата в новия салон на Популярната банка, разположен в центъра на града, и с монтирането на апаратура за прожекция на тон филми, както и достъпните цени на билетите (4 и 7 лв. за дневните и 8 и 11 лв. за вечерните прожекции) интересът към киното в Троян се увеличава. През 1938 г. читалищното настоятелство отчита: „Свидетели сме всички на голямото посещение на кинопредставленията и това трябва да ни радва. Новата последна дума на техниката – тон-кино апаратура с идеална прожекция и напълно естествен тон; отличния салон с удобни столове, който се отоплява много добре и е в центъра на града; редовните дневни и вечерни представления с достъпни цени; подбора на филми – дават гаранция за добри приходи, а също ни карат да мислим, че киното след като покрие своите задължения и осигури бюджета на читалището, ще набере средства за постройката на нова театрална сграда.”

През 1939-1940 г., когато временно са уредени дипломатическите отношения между Съветския съюз и Германия, в града се прожектират почти всички съветски филми, разрешени от цензурата –„Цирк”, „Парад на младостта”, „Чапаев”, „На Северния полюс”, „Пътният лист на живота”, „Тринайсетте”. Тогава се поставя началото и на по-сериозна рекламна дейност на киното. „През лятото на 1939 г. Докумът предложи да рисувам плакати, с които да подобрим рекламата на съветските филми. Всичко трябваше да се върши безплатно, читалището не даваше дори материали. Използвах обикновена амбалажна хартия, на която рисувах с приготвени от мене плакатни бои. Готовият плакат залепвахме на стари плакатни рамки. Първият плакат, който нарисувах, беше на съветския филм „Цирк”. Следваха плакати за филма „Северният полюс”, „Мъжество”, „Петър Велики”, „Блокада”. Много старание влагаше Докумът при написване текста и оформяне на рекламните листовки за филмите. Тези листовки се отпечатваха и разпространяваха масово из околията и с това допринасяха много за голямото посещение на прожекциите” – споделя Стефан Балевски.

Друг начин на реклама използва киномеханикът по това време Стою Стаевски. Преди началото на главния филм той прожектира написани текстове за следващия филм  и рисунки на героите, направени с туш и мастило върху стъкло.

С началото на Втората световна война идва и забраната на прожекции на съветски филми. Кинопрожекциите също намаляват. Киното вече прожектира само по един филм в седмицата и прожекциите започват в 9 часа вечерта. (в. „Хемус”, № 280, 15 апр. 1941)

През 1952 т. киното става собственост на държавата.

През 1960 г. са закупени две киномашини „Балкан Б-1”.

До 1965 г. киното се помещава в салона на Популярна банка, който макар и модерен при откриването му, в годините става все по-тесен за многобройната публика и се амортизира. Съвременниците свидетелстват: „Салонът се намира на 10 метра под земята (в него се отива по 36 стъпала). Това го прави неудобен, нехигиеничен, тесен, влажен, неуютен. Вън от всичко друго той не е в състояние да задоволи, макар и частично, силно порасналите културни нужди на едно близо 25 000-но население. И въпреки тия крайно неблагоприятни условия, киното  в Троян дава своя немалък дял в културния живот на града.” В материал, поместен на страниците на в. „Троянски глас” (1968) се съобщава, че „през последните три години в киното са прожектирани 828 игрални, 1248 научно-популярни и 1424 детски филма. Организирани са общо 5752 прожекции, на които са присъствали 1 107 708 кинозрители и по такъв начин киното е реализирало за държавата 244 065 лева.”

През 1965 г. започва строеж на нова сграда за широкоформатно кино в Троян. Салонът има 725 места. Сградата има просторно фоайе, касово хале с две каси, тапицирани меки столове, два входа и два изхода, голям екран, отлична акустика, мазутно отопление, амфитеатрално разположение на местата. Изпълнител на обекта е ДСО „Стройрайон” – Троян. Предвижда се новата сграда на киното да е готова за посрещането на 100-годишнината на града през 1968 година.

В бр. 41 от 1970 г. на в. “Троянски глас” четем: „Голяма придобивка е новият кинотеатър. Зимният салон е с амфитеатрално оформление, с тапицирани столове и побира 620 зрители. Всеки ден към 3500 души ще имат възможност да гледат различни филми. Салонът ще бъде отопляван с нафтово гориво и ще има вентилационна уредба. Киномашините и апаратурата са вносни – марка „Дрезден – 21”. Новото кино има две просторни фоайета с фотьойли, всички необходими канцеларски помещения и две касови халета. Кинокомплексът, който се нарича „В. И. Ленин”, е с много добър архитектурен замисъл. Наоколо ще има зелени площи. Наред със сладкарницата и клуба на НТС, които се намират в непосредствена близост с него, той ще се превърне в едно от забележителните места в града.”

 

Всеки ден се правят по пет прожекции. Освен игрални, киното показва и научно-популярни, документални и детски филми. През 1971 г. кино „Ленин” отчита, че са прожектирани 485 игрални филма, 360 научно-популярни и над 112 детски филма. С активната си дейност киното с основание заема първо място в Ловешки окръг в 14. национален преглед за най-добро кинообслужване.

Освен кино „Ленин” кина функционират и в кварталите „Велчевски” и „Василевски”. Отново на страниците на в. „Троянски глас” Христо Радев информира: „Нова културна придобивка имат гражданите от квартал „Василевски”. Наскоро тук беше открито широкоекранно кино с 350 места. Зрителите ще гледат новите цветни и черно-бели филми на 35 мм лента. Доставените апарати осигуряват добра картина и ясен говор. Голям дял за осъществяване на преустройството на досегашното кино има читалищното ръководство в квартала, киномеханикът Димитър Тосунов и домакинът на читалището Иван Василевски.”

Наред с прожекциите на филми кино „Ленин” организира и други мероприятия, популяризиращи филмите и кинопродукцията. През 1971 г. от 5 до 19 април е проведена Десетдневка на българския партийно-революционен филм с мото „И нека свети твойто име!”. По специална репертоарна програма са прожектирани българските филми „Черните ангели” (реж. Въло Радев, по мотиви от мемоарите на Митка Гръбчева), „Осмият” на Зако Хеския, „Тревога”, „А бяхме млади”, „До града е близо”,  „В тиха вечер”, както и премиерата на новия български игрален филм „Няма нищо по-хубаво от лошото време” на режисьора Методи Андонов по сценарий на Богомил Райнов. Във връзка пък с прожекциите на филма е проведена творческа среща на участниците във филма артистите Елена Райнова и Стефан Мавродиев с кинозрителите.

През 1975 година се провеждат Дни на съветския филм. В кино „Ленин” се прожектират филмите „Личен живот”, „Полонеза от Огински”, „Фронт без флангове”, „Те се сражаваха за родината” и „Дъщери и майки”.

Интересна инициатива на кино „Ленин” са премиерите на филми. На страниците на в. „Троянски глас” от 1975 година откриваме информация за премиера на новия български игрален филм „Шосе Е-107”. Режисьор е Никола Ковачев, за когото този филм е дебют в игралното кино. Оператор е Христо Рачев, а в главните роли се изявяват Кирил Господинов, Мариус Донкин, Сашка Братанова, Венцислав Кисьов. На премиерата на филма в Троян присъстват лично в кино салона режисьорът, операторът, двама от артистите – Кирил Господинов и Венцислав Кисьов,  художник-постановчикът Елисавета Иконописова, асистент-режисьорът Владимира Кирова и двама малки изпълнители осмокласниците от София Евгени Йорданов и Веселин Веселинов. Премиерата на филма е на 5 юни 1975 г. и салонът на киното се оказва тесен, за да побере всички желаещи да видят премиерата.

Всяка събота по специална програма кино „Ленин” прожектира много и разнообразни по тематика научно-популярни филми, а всяка събота и неделя – детски филми.

За учениците от града се провеждат кино-лектории с филми, свързани с техния учебен материал. Съвместно с Пионерския дом е проведена теоретична конференция и е прожектиран специален късометражен филм за живота на Лилия Карастоянова – съветски журналист от български произход, участник в партизанското движение на територията на Беларус по време на Втората световна война.

Интересът към киноизкуството води до създаването на киноклуб „Балканфилм”. Негов председател (1970) е Мирчо Добрев. Към клуба на 9 юни 1970 г. е открит и Младежки любителски киноклуб. На членовете на клуба са на разположение модерни кинокамери, с които те могат да работят след завършване на фотолюбителски кинокурс. През 1972 г. в освободеното помещение в сградата на Популярната банка е създаден младежки клуб „Владимир Башев”. В дъното на салона е изградена камерна сцена с дъговиден екран, което позволява салонът да се използва и като малка кинозала. Клубът разполага също така с обзаведена кино и фотолаборатории.

Любителският киноклуб „Балканфилм” и Градският съвет за изкуство и култура организират редица съвместни инициативи. През 1972 г. се провежда Вечер на документалния филм. Кинодокументалистът Христо Ковачев показва филмите си „Пролет моя”, „Вар” и „Нишки от дъгата”, а младият творец Георги Стоев – филмите си „Децата на животните” и „Йерархия при животните”.

1975 г. в Троян се организира студийно кино. Инициативата е на Градския съвет за изкуство и култура, младежкия клуб „Вл. Башев” и кино „Ленин”. Студийното кино се прожектира в салона на младежкия клуб. Първата прожекция е на 8 май 1975 г. – полският филм „Всичко за продан” на реж. Анджей Вайда. Студийното кино има прожекции всеки четвъртък от 18 и от 20 часа. Филмите се предшестват от беседа, която въвежда зрителя в творческия свят на режисьора или в проблемите, третирани във филма. Репертоарната програма на филмите, излъчвани в студийното кино, е разделена на три категории: проблемни или новаторски филми („Романс за влюбени” на А. Михалков-Кончаловски,”Рим” на Ф. Фелини, „Чудаци” на Е. Шенгелак); филми на определен автор или национална кинематография (панорама на режисьора Василий Шукшин, на Франсоа Трюфо, на Петер Бачо, на съвременното мексиканско кино) и непознати и малко познати кинематографии (филми от Канада, Алжир, Португалия, Австралия, ЮАР, Габон).

Интересна инициатива, свързана с киното и Троян, се поставя през 1979 г. На 17 януари в Профсъюзния дом на културата е основан градски киноклуб. Членове на клуба са 12 кинолюбители ентусиасти, които си поставят трудната задача да филмират историческите моменти в родния град., да отарзяват национални събития. За съжаление с днешна дата може да се отбележи, че тази инициатива не е реализирана. (ТГ, №4, 1979)

 

Фоайето на киното се използва за експониране на различни по тематика изложби.

„ На 15 т.м. (април) във фоайето на кино „Ленин” беше открита художествена изложба от творби на ученици от 9 клас при художествената гимназия  „Илия Петров” – София  - графика, етюде и с акварел, пастел и темпера, скици, в които отразяват богатите си впечатления от Троян. Гост при откриването  - арх. Георги Стоилов, зав. Отдел „Строителство и архитектура” при ЦК на БКП. ( ТГ, №16, 1976)

„През 1978 г. интериорът на фоайето на кино „Ленин” се обогати с 69 голямоформатни табла на фотоизложбата  „За безопасност и култура на движението по пътищата”. Богатата колекция снимки в изложбата са събрани чрез конкурс , обявен от НС на ОФ. Изложбата се организира по инициатива на градската комисия по безопасността и ГК на ОФ.” (ТГ, №42, 1978)

„На 20 май във фоайето на кино „Ленин” бе открита самостоятелна изложба на фотограф-художника  от Варна Христо Богданов, организирана от клуба на фотолюбителите и фотодейците в София, Градски съвет за култура – Троян, туристическо дружество „Амбарица” и окръжен съвет за култура  - Варна – фотогрупа „Прибой”. (ТГ, №22, 1979)

„Във фоайето на кино „Ленин” е открита карикатурна изложба на Марин Радевски. Със средствата на хумора и сатирата той си е поставил за цел да съдейства в борбата за безопасност и култура в движението  при пролетно-летния период. Изложени са 4 фотошеги  и 36 карикатури с тема нарушение на правилата за движение по пътищата.” (ТГ, №15, 1980)

 

Послеслов: С идването на демократичните промени през 1989 година кино „Ленин” прекъсва своята дейност за десетилетия. Сградата е продадена на частен инвеститор и троянци сме мълчаливи свидетели на нейното западане и разпадане.

Разбирам, че скоро отново има смяна на собствеността и отново намерения за нов живот на сградата на кино „Ленин” . Дано!

ТРОЯНСКИ ЩРИХИ КЪМ ПАИСИЕВАТА БИОГРАФИЯ 300 години от рождението на Отец Паисий 260 години от написването на „История славянобългарска”

 

 „Сто и двайсет годин... Тъмнини дълбоки!

Тамо вдън горите атонски високи,

убежища скрити от лъжовний мир,

место за молитва, за отдих и мир,

…

във скромна килийка, потънала в сън,

един монах тъмен, непознат и бледен

пред лампа жумеща пишеше наведен.”

 

Тази година се навършват 300 години от рождението на този „монах тъмен, непознат и бледен“ – Паисий Хилендарски, отец Паисий – народен будител, духовник и светия, автор на „История славянобългарска” (1762).

Сведенията за живота му са твърде оскъдни. Единствено се откриват в автобиографичните му бележки в „История славянобългарска”, във вписванията в Хилендарските хроники и в някои писма. Годината на неговото рождение е 1722-ра. За това индиректно съдим от неговите думи, че завършва „История славянобългарска” 40-годишен, в 1762-ра. Родното място на Паисий е в Самоковска епархия. Сведенията са отново от неговите бележки в „История”-та: „и пришедъша ва Светые гори Афонские у епархии Самоковские въ лъто 1745” (дошъл в Света гора Атонска от Самоковска епархия в 1745 година). Точното селище е Банско. Това твърдят редица учени и изследователи на живота и делото на светогорския монах (Теодосий Скопски, Йордан Иванов).

Светското име на отец Паисий е вероятно Петър или Пенчо. Има двама братя. Баща му Михаил Хадживълчов е заможен търговец в Банско. По-малкият му брат Вълчо Хадживълчов също като баща си се занимава с търговия, но също така става и ктитор и покровител на църквите в региона и особено на Хилендар и Зограф. По-големият му брат Лаврентий е игумен на Хилендарския манастир. При него заминава Паисий през 1745 г.  и се замонашва. Хилендарският манастир по статут е сръбски манастир, но поради местоположението му по-голяма част от монасите в него са българи от Македония.

През 1758 г. Паисий Хилендарски пътува като таксидиот до Сремски Карловци, където открива исторически съчинения и средновековни източници за българската история. Те са основата за написването на „История славянобългарска”. Трудът на Паисий е завършен през 1762 г. в Зографския манастир, където той се премества поради разногласия с хилендарските монаси. При обиколките си из българските земи като таксидиот Паисий носи своя исторически труд, за да бъде разпространяван сред българите и преписван. През 1765 г. посещава Котел и там е направен първият препис на „История”-та от поп Стойко Владиславов, по-известен ни като Софроний Врачански. Оттам насетне животът на хилендарския монах потъва в неизвестност и легенди.

Жизненият път на Паисий Хилендарски приключва през 1773 г. в манастир в селището Амбелино (днес „Свети Георги” – квартал на Асеновград) на път за Света гора.

Паисий Хилендарски е най-почитаният български будител. С писмен акт на Светия синод на Българската православна църква през 1962 г. е канонизиран за светец и паметта му се почита на 19 юни.  Пловдивският университет и десетки училища в страната носят неговото име. През 2000 година с постановление на правителството е определена годишна Държавна награда „Св. Паисий Хилендарски” - за стимулиране на български творци и изпълнители на произведения, свързани с българската история и традиции. През 2008 г. в Банско е открит Духовно-исторически център „Св. Паисий Хилендарски”.

Това са официалните биографични данни за Паисий Хилендарски. Към тях нашият Троян добавя свои щрихи.

Историографът на Троян Власи Илиев при изследване на рода Папазовци се натъква на хроника, написана на белите полета на една библия от някой потомък на рода. От хрониката той разбира, че родът Папазовци произхожда от Банско и че е разпръснат поради семейна трагедия. Турчин искал да изнасили девойка от рода. Тримата й братя убиват насилника и избягват от Банско. Единият – Вълчо, отива в Северна България, другият – Стойко – в Южна, а третият – Пенчо - в Хилендар и се покалугерява с името Паисий. Власи Илиев предполага, че този именно брат е Паисий Хилендарски – авторът на „История славянобългарска”. Така той става първият, който посочва Банско като родно място на Паисий. За да е сигурен в твърдението си, лично отива в Банско и узнава, че родът Папазовци е живял в една махала, разположена на 4 км от Банско. Там при посещението си Власи Илиев намира само една полуразрушена къща на два етажа, долният – каменен, а горният – за живеене. Стари хора му разказали същото, което намерил в семейната библия на троянските Папазовци.

За да бъде неговото твърдение исторически научно, Власи Илиев проучва особеностите на банското наречие, сравнява го с автентичния език на Паисиевата история и доказва, че тя е написана на банско наречие.

За да разсее твърдението, че родното място на Паисий е Кралев дол, Софийско, отива и там. Среща се със стари хора и учители и доказва, че тамошният Паисий няма нищо общо с Паисий Хилендарски. По този повод Власи Илиев пише три полемични статии във в. „Мир” през 1923-1924 година. На свои разноски издава брошурата „Родното място на Отец Паисий Хилендарски е гр. Банско  под Пирин-планина”, Троян, 1938 година. По този начин Власи Илиев се явява първият, който посочва Банско за родно място на Паисий Хилендарски. Поради това банскалии го канят официално на тържество – годишнина от написването на „История славянобългарска”. Всички тези сведения откриваме в „Спомени за моя баща Власи Илиев Лингурски (Даскал Власи)”, чийто автор е дъщерята на историографа Ангелина Попска. Спомените са дарени на Музея на народните художествени занаяти и приложните изкуства – Троян от Галина Ненова Иванчева, внучка на Власи Илиев.

Потвърждение, че родът Папазовци са преселени в Троян от Разложко към 1750 г. намираме и в „Град Троян. Поселищно-стопански черти” на Игнат Пенков. В своето изследване „Родова анкета на населението“ той потвърждава, че Папазовци са клон от рода на Отец Паисий. „Знае се, че Отец Паисий е ходил на два пъти  през 1777 година в Троянския манастир ( А. Сп. Разбойников. „Отец Паисий и българската география”, ИБГД, кн. 4, 1937, с. 206.), а възможно е това той да е правил и с цел да се види с роднините си (брат му Вълчо). Поп Вълчо имал син, когото кръстил Пенчо (може би на брата си Паисий Хилендарски)”.

Историографите на Троян твърдят също, че Отец Паисий е погребан тук. В своята статия „Легенда или истина” (Троянски глас, №5, 1994) краеведът Мичо Думанов съобщава, че от поколение на поколение се носи мълвата, че Отец Паисий е починал в Троян. „Знае се, че той доста е боледувал и е потърсил свои родственици в Троян. Живял е в отредената му дворна къщица в Папазовския имот до черковището „Св. Спас” в Табашката махала, където са били и папазовските домове. В черковището „Св. Спас”, което е било и гробище, е погребан починалият Отец Паисий. Тук са се черкували махлените. Имало издигнат висок камък, с което се обозначавало черковище. До него имало и малък каменен кръст в памет на Отец Паисий. Винаги при черкуване на „Св. Спас” е споменаван Отец Паисий. Съвременници си спомнят, че това малко каменно кръстче е премахнато при регулационните промени и захвърлено до махленските къщи и най-сетне „непотребно” загубено някъде.”

Легенда или истина, но при всички обстоятелства - основание за наша, троянска гордост.

50 ГОДИНИ ДЕТСКИ ОТДЕЛ КЪМ ЧИТАЛИЩНАТА БИБЛИОТЕКА

 

1892-ра е годината, приета за година на основаване на читалищната библиотека, въпреки че обществена библиотека в Троян има 20 години по-рано. С учредяването на Народообразователно дружество „Наука” (1893), предшественик на днешното наше читалище, дейността на библиотеката се организира чрез въвеждане на библиотечна документация и назначаване на   първия щатен библиотекар – Калчо Гайдарски. Ръководството на Народообразователното дружество полага усилия за събиране на средства и закупуване на книги. За 10 години от съществуването си библиотеката събира фонд от 1053 тома. Годишно се получават около 30 вестника и толкова списания. Троянци също не са безучастни към библиотеката и свидетелство за това намираме в публикуван на страниците на в. „Хемус” от 1927 г. списък на дарителите, в който четем 53 имена на троянци. Общият брой на дарените от тях книги е 2696 тома. Непрекъснато расте и броят на читателите. От годишния отчет на читалището за 1910 г. разбираме, че те са 530 – твърде голям брой за малкия тогава градец Троян.

Сменила много домове, през 1920 г. библиотеката се настанява в новопостроената с дарение от Петър К. Балевски читалищна сграда. В този период се въвежда десетичната система на Мелвил Дюи за класификация на книгите и форматното им систематично подреждане. В 1927 г. се ражда инициатива за създаване на детски отдел и се взема решение за набавяне на детски книги. Осъществяването на практика става през 1971 година.

            Оттогава до днес, вече 50 години, децата на Троян имат своя, детска, библиотека. Първият дом на детското царство на книгите се настанява в помещение на ул. „Феликс Каниц” 4 (в онези години - ул. „Георги Вълев”). Тук отделът се помещава до 90-те години на 20. век, когато след демократичните промени помещението е върнато на собствениците, а Детският отдел се премества в общинско помещение на ул. „Христо Ботев” 113, където е и в момента.

Сведения за това събитие в културната история на Троян – откриването на Детски отдел към читалищната библиотека, са съхранили страниците на в. „Троянски глас”: „От първи юли тази година читалищната библиотека с материалната помощ на ГНС (Градски народен съвет – б.а.) откри свой самостоятелен детски отдел. Осъществи се една мечта както на библиотечните работници, така и на малките читатели.

В отдела ще има диференцирано обслужване с книги на децата и юношите до 14-15-годишна възраст. На тяхно разположение са над 7000 тома художествена и научно-популярна детска литература, периодични издания.  В залата на отдела има кът за четене на материали от вестници, списания и справочници, които не се дават за в къщи.”

Детският отдел организира и провежда богата програма с културни инициативи, насочени към популяризиране на детската книга, подпомагане и насърчаване на детското четене, създаване на любов към книгите у децата и юношите. Много ползотворна е работата на Детския отдел на библиотеката с училищата в града при организирането на рецитали, обсъждане на книги, срещи с писатели, викторини.

Първият щатен библиотекар в отдела, работил там до пенсионирането си през 1993 година, е Виолета Акалска. Въпреки че от немного отдавна тя не е сред нас, повечето троянци все още си я спомнят. Тя е първият човек, подал в ръцете им „Ян Бибиян” и „Пипи Дългото чорапче”. След нея зад бюрото в Детския отдел сядат Вихра Петрова, Боряна Лилова, Веселка Йорданова. Всички те с професионализъм, обич към книгите и любов към децата повеждат най-младите читатели в необятния и интересен свят на книгите.

И въпреки промените във времето, появата и разпространението на новите технологии, Интернет, Гугъл и Фейсбук, библиотеката продължава да е царство на знанието и срещата с интересна книга. В първите десетилетия от основаването на Детския отдел той се посещава дневно от 50-60 деца, в лятната ваканция – дори двойно повече, а годишно посещенията са над 2000. Днес цифрите не са същите по разбираеми причини – и обективни, и субективни. Нашите усилия и стремеж обаче са същите – да набавяме възможно най-много нови детски книги, както художествена литература, така и научно-популярна и, използвайки всички средства на модерните технологии и общуване, да ги популяризираме сред децата на Троян и общината. Детският отдел на читалищната библиотека е единствен такъв в цялата община Троян. В момента фондът му наброява 17 103 тома. Само през 2020 г. с реализирането на проект по програма на Министерство на културата „Българските библиотеки – съвременни центрове за чатене и информираност” 2020 са закупени 187 нови детски книги. От дарение по повод на 150-годишнината на НЧ „Наука – 1870 г.” и обявената дарителска кампания „Да съберем 150 търсени от читателите книги” детският отдел получи 52 заглавия.

Детският отдел на библиотеката предприема редица инициативи, насочени към насърчаване на детското четене. Вече 18 години читалище „Наука – 1870 г.” , респективно библиотеката е инициатор и основен организатор на фестивала Дни на талантите и интересите. Три от десетте прояви в рамките на фестивала са пряко насочени към провокиране на интерес към книгите и библиотеката и стимулиране на детското четене. Това са проявите „Четене”, „Художествено слово” и „Лично авторско творчество”. В първите две всеки участник сам избира произведението, което да представи пред останалите. С „Личното авторско творчество” целим да стимулираме творческото мислене и писане у децата, както и неговото представяне пред публика.

Големият интерес към проявата „Четене” подсказа идеята за друга инициатива на библиотеката – „Лятно четене в детския отдел”, което се провежда вече 4 години през м. юли. Срещите сред детските книги са два пъти седмично като едната среща е тематична и обикновено придружена с интересна презентация, а в другия ден читателите четат произведения по свой избор.

Своите инициативи читалищната библиотека реализира в партньорство с Община Троян, Центъра за подкрепа за личностно развитие, училищата и детските градини в общината. 

Освен тези две ежегодни инициативи, Детският отдел се посещава от различни класове от училищата в града по повод на празници и не само.

Интересна инициатива реализирахме през 2017 г. – „Да украсим заедно елхата в Детския отдел”. След презентация за същността и традициите на Бъдни вечер и Коледа децата сами украсяваха коледното дърво в библиотеката, разглеждаха фонда, запознаваха се с начина да станат читатели.

По повод на 50-годишнината на Детския отдел на читалищната библиотека тази година предвиждаме не само интересна програма и инициативи, но и ремонт на помещението, за да създадем един нов, съвременен и модерен Детски отдел на библиотеката, какъвто младите и умни троянски деца заслужават.

За всички хора с големи сърца и щедри души – нашата дарителска сметка в ОББ: BG70UBBS80021064431020 или лично в читалището, стая 301 - счетоводство.

Тотка СТАНЧЕВА

 

БЛАГОВЕЩЕНИЕ

 

Благовещение е един от големите пролетни празници – част от Великденския празничен цикъл. Благовещение винаги се празнува на 25 март. Празникът е наричан още Благовец или „половин Великден”.

         Свързан е с пролетното равноденствие, когато Земята започва да се затопля. На Благовец идват прелетните птици и се появяват самодивите, мечките се събуждат от сън. На този ден се става рано, за да не те закука кукувица в леглото и да се разболееш. Не се излиза без пари от дома. Вярва се, че ако чуеш да кука кукувица, трябва да пипнеш пара, за да си сит и богат през цялата година. Щом се чуе нейният глас, вече е сигурно, че пролетта е настъпила.

         Жените премитат къщата и двора и запалват сметта, като по този начин изгарят всичко лошо. Децата прескачат огъня, за да „им се опърлят петите и да не ги хапят змиите”. В някои райони на страната слагат огън върху керемида и с нея обхождат къщата, кошарите, пчелина и другите селскостопански постройки.

         Старите хора вярват, че на Благовец змиите и гущерите излизат от леговищата си и на тях се отделя особено внимание на този ден. В народните обичаи и вярвания змията от една страна е обичано същество – тя е пазителка на дома, предпазва от болести и изцерява болните. На Благовец се вярва, че на когото змия му пролази дрехата, ще добие големи богатства и, ако е болен, ще оздравее.

         Същевременно змията е и избягвана, защото вещае смърт. Широко разпространено е и ритуалното плашене, което жените извършват, удряйки различни метални предмети. Най-често използват тенджери и тигани. Тези действия са съпроводени от заклинания: „Бягайте змии, гущери, бълхи и жаби, че идва дядо Благовец с големия топуз”. Жените белосват къщите и запушват дупките, за да не влизат влечуги. През деня не докосват игли, куки или конци, за да не ги хапят змиите през лятото.

         Магьосниците цял ден търсят змия, за да я убият и да напълнят устата й с босилково семе. После заравят главата на влечугото в земята и, когато растението поникне и цъфне, берат цветчетата му. От тях правят омайни билета за изгаряща любов. Кожата на змията изсушават, стриват я на прах и я забъркват в мехлеми и сиропи, за да се удвои силата на действието им.

         Вярва се още, че в полунощ срещу Благовещение митичният смок-стопанин на заровените в земята богатства проблясва като огън. Ако иманярите видят пламък и хвърлят отгоре му дреха, ще намерят и изровят имането.

         Според народните вярвания на този „благ ден” по-леко и бързо зарастват всички рани, затова най-често тогава се пробиват ушите на малките момиченца. От друга страна самото поставяне на обеци има ритуален характер. Златните украшения предпазват детето от зли сили.

         Много хубаво било на този ден човек да си купи нещо ново (дреха, обувки) и да го облече още същия ден, та да го забележи Господ с тая обнова и да го благослови все ново да носи през годината.

         Бабите вярват, че дойде ли Благовец, хората се хващат за зелено. За първи път на Благовец трябва да се хапне нещо зелено – коприва, лапад, киселец, спанак, за да потече в тялото свежа кръв.

         Празникът се пада винаги през Великия пост и на него се разрешава риба. Обикновено се приготвя риба с ориз.

         Момичетата месят за първи път питка с мед и я раздават на съседи и роднини.

         На тоя ден пчеларите отварят кошерите и пускат пчелите на воля – „да вдъхнат от благото на Благовец, за да им е благ медът”.

         Вярва се, че ако на този ден се засадят дръвчета, те ще раждат много и сладки плодове.

 

ШИПКА 1877

 

Сигурно няма по-ярък, по-драматичен епизод в Руско-турската освободителна война през 1877-1878 г. от боевете за Шипка. В народната памет името на този старопланински връх се е превърнало в символ на саможертвата в името на Отечеството – „на безсмъртен подвиг паметник огромен”.

         Преди 142 години започва една от най-съдбоносните битки в руско-турската освободителна война. Войските на Сюлейман паша и руско-българският отряд на ген. Столетов водят тридневни ожесточени боеве на връх Свети Никола (Столетов), Шипка и Орлово гнездо.

         След битката при Стара Загора Сюлейман паша насочва своята 27-хилядна редовна войска и 34 оръдия към преминаване на Шипченския проход. Придвижването на турската войска остава неизвестно на руското командване. Едва на 7(19) август ген. Столетов докладва, че целият корпус на Сюлейман паша е съсредоточен срещу Шипка, че силите му са огромни, но че неговите бойци – 36-ти Орловски пехотен полк и пет български опълченски дружини, наброяващи 5500 души с 27 оръдия, ще се бият докрай и че подкрепления са „крайно необходими”.

         На 9(21) август сутринта войските на Реджеб паша започват атака срещу позициите на вр. Св. Никола, а челните части на Шакир паша настъпват срещу Орлово гнездо. Освен от численото превъзходство, положението на защитниците на прохода се усложнява и от липсата на вода в нечовешките августовски жеги. Турската пехота държи под постоянен обстрел единствения водоизточник – един ручей в източното подножие на вр. Св. Никола. Въпреки това в отбраната на прохода руските воини и българските опълченци се сражават героично. Отблъсквайки 7 атаки през първия ден, руско-българският отряд дава 250 убити и ранени.

         Решителният и най-тежък бой е на 11(23) август. Още призори турците откриват артилерийски огън по цялата позиция. Около 10 ч. турците получават и подкрепление. Към обяд всички турски атаки са отбити, но положението остава тежко. Патроните и снарядите са на привършване. Към 17 ч. настъпва критичният момент. По скатовете лежат труповете на повече от 1380 загинали. Стрелбата на защитниците почти заглъхва. Те посрещат налитащия противник с щикове и приклади, с камъни, дървета, счупени оръдия... В боя се хвърлят всички, включително и тежко ранените. Суеверен страх обхваща турците, когато срещу тях политат трупове... В този най-критичен на Шипка момент пристигат първите подкрепления, изпратени от ген. Радецки. С боен вик „Ура!” 205 стрелци, изкачили прохода по двама на кон, скачат в окопите на Централната височина. Вестта за пристигането им предизвиква радост и влива нова енергия и сили у защитниците... Ген. Радецки пристига с 53-ти Волински пехотен полк, 55-ти Подолски пехотен полк и 56-ти Житомирски пехотен полк. Така бранителите на Шипка нарастват на 27 000 души. Към 20 ч. боят стихва. С падането на нощта заглъхват и последните изстрели...

         Шипка е спасена! Армията на Сюлейман паша не успява да се съедини с войските на Мехмед Али паша и да подпомогне Осман паша, отбраняващ Плевен, и заедно да изтласкат руската Дунавска армия северно от р. Дунав. Турците минават към отбрана, което е повратен момент във войната за свободата на България и предначертава бъдещия краен успех.

Не бива да се забравя, че съществен принос за победата в тази съдбовна битка имат българите-опълченци. Българското опълчение е сформирано в навечерието на Освободителната война изцяло от доброволци-българи ˗ емигранти, бивши хайдути, членове на Легиите на Раковски. За командир на сформираната част е назначен ген. Столетов. В скоби би трабвало да се отбележи, че ген. Столетов няма дворянски произход и аристократична титла. Това е причината той да бъде назначен за командир на тази част. Другите генерали от руската армия са гледали на този пост едва ли не като на наказание.

И наистина в първите дни ген. Столетов споделя, че това не е войскова част, а „сбор от разбойници, които правят каквото си искат”. Същевременно обаче забелязва, че на упражненията с щик присъствието на опълченците е 100%. Прави му впечатление и изключителното ожесточение, с което изпълняват упражненията. В изготвения след обучението доклад ген. Столетов заявява, че въпреки липсата на дисциплина и редовно военно обучение, въпреки разнородния състав, се наема да изпълнява военни задачи с поверената му част. Времето доказва прозорливостта му!

Българското опълчение е включено в сформирания за отбраната на Шипченския проход Шипченски отряд. В него влизат 36-ти пехотен Орловски полк и 1-ва, 2-ра, 3-та, 4-та и 5-та Опълченски дружини. По-късно се присъединява и 35-ти пехотен Брянски полк. По време на тридневните боеве загубите на Шипченския отряд възлизат на 3100 руски войници и офицери и 535 български опълченци.

В състава на Българското опълчение своите имена записват 62-ма патриоти от Троянския край. Почти няма населено място в общината, което да не е дало поне един опълченец. Троянци има в почти всички опълченски дружини:  1-ва – двама; 2-ра - петима; 3-та – 12; 4-та – 16; 5-та – 11; 6-та – 10; 8-ма – трима; 10-та и 12-та – по един.

След Освобождението Българското опълчение е основата на новата българска армия. Тя е създадена под наименованието Българска земска войска със заповед №1 от 8(20) юли 1878 г. на руския императорски комисар княз Александър Дондуков-Корсаков. Дванадесетте дружини на Българското опълчение са преименувани в пехотни дружини от Българската земска войска и са отчислени от състава на Руската армия.

Шипка 1877-ма... Шипка винаги ще връща нас и нашите потомци към онези ценности, които стоят отвъд делничното и правят свободата свещена...

ОСВОБОЖДЕНИЕТО НА ТРОЯН В ХУДОЖЕСТВЕНИТЕ ТВОРБИ НА ПЕТЪР ХАДЖИЕВ

 

Петър Хаджиев – един малко позабравен днес троянец – самобитен художник, учител, родолюбец, изследовател, интересуващ се от историческото минало на Троян и региона, от живота на местни революционери и борци за народното освобождение.

Петър Хаджиев е автор на изследването „Грънчарството в Троянско. Принос към проучването му в града и околните села“, издадено от БАН през 1954 г., незагубило своята актуалност и днес. Текстът е онагледен с 38 листа черно-бели графики и 8 листа цветни приложения, дело на автора-художник.

Петър Хаджиев има множество публикации в местния печат – статии за Левски, архимандрит Макарий, Св. Спиридон, за  опълченците Петър Табаков и Васил поп Стефанов, за началото на музейното дело в града. Моменти от историческото минало на Троян оживяват върху платната на Петър Хаджиев.

„Опожаряването на град Троян“ пресъздава запалването на града на 7 август 1877 г., когато малкото въоръжени троянци запазват пътищата западно и югозападно от Троян. Башибозуците обаче ги издебват от север и североизток и влизат в града. Цели три дни нападателите грабят къщите и след това опожаряват града. На 15 км от Троян се виждали нощно време пламъците на пожара. В тях изгаря целият град. Остават незасегнати само турският конак, старото училище в църковния двор и малко къщи по краищата.

„Превземане на Троянския проход“ увековечава битката за Троянския проход, продължила 5 денонощия – от 3 до 7 януари 1878 г. при неимоверно тежки условия: силен студ (-27 градуса), виелица, мъгла и дълбок сняг. В 1 ч. и 10 мин. На 7 януари Орлово гнездо, където са се укрепили1500 турски войници, е превзето с учудващо малко жертви от руска страна – 155 души.

Успехът на операцията, която според военните авторитети изглежда невъзможна, е резултат от перфектната тактика, настойчивостта на офицерите и нямащата граници издръжливост, смелост и храброст на руските воини. Битката за Троянския проход е една от най-трудните, най-добре организираните и блестящо проведени операции през Освободителната война 1877-1878 година.

„Посрещането на ген. Карцов в Троян“ пресъздава със средствата на изобразителното изкуство радостта и възторга на населението на града след успешното превземане на прохода. Сам Карцов разказва за това в своите спомени „Из прошлого“: „Когато стигнах в Троян към 8 ч. вечерта, там вече се беше стекло населението на планинските махали, от манастира и околните села, за да ме посрещне и да се убеди в действителната победа. Изображенията на тази среща и на някои от епизодите през тези дни се появиха сетне на страниците на илюстрованите списания. Но изобразявайки външния вид на събитията, тези картини не можеха да предадат тяхното вътрешно съдържание и чувства, изпитани от участниците в събитията. Мисля, че всеки, който е видял радостните сълзи на жените и децата, ентусиазма и възторга на техните мъже и бащи, които падаха на колене, кръстеха се при нашето приближаване и целуваха ръцете и дрехите не само на офицерите, но и на казаците от моята свита, едва ли би повярвал на сегашните вестникарски статии, които изкарват, че всички българи са забравили стореното от нас за тях“.

Картината „Сестрата на Христо Исикийски“ ни връща в един по-друг, трагичен сюжет – Стана Исикийска носи тялото на убития си брат Христо. Троянецът Христо Исикийски остава в паметта на поколенията със самоотвержената помощ, която оказва на руските войски при преминаването на Троянския проход по време на Руско-турската освободителна война от 1877-1878 г. Смелият водач намира смъртта си след успешното превземане на прохода от турски куршум, изстрелян из засада. Тялото му е свалено в с. Текия от южната страна на Балкана. Между близки и роднини, дори между троянските младежи не се намерил човек, който да тръгне в суровите зимни условия, за да прибере тялото му. Тогава сестра му Стана през нощта оседлава един кон и тръгва сама. С големи усилия вечерта пристига в с. Текия.

На другия ден с помощта на руските войници Стана натоварва на коня трупа на убития си брат, а за равновесие от другата страна на самара превързва едно дърво (цепеница). С благодарност се сбогува с войниците и потегля обратно – сама през Балкана, в лютата зима, през преспи и виелици. Късно през нощта пристига в Троян. Смелият й подвиг развълнувал силно тогавашната троянска младеж. За тази чутовна случка била съчинена дори песен.

Освен батални исторически сцени, Петър Хаджиев рисува и невероятни портрети на местни забележителни личности.

Сред тях се откроява „Опълченецът Петър Табаков“ – портрет на един забележителен троянец, за когото ми се иска да разкажа повече.

Петър Табаков е роден през 1856 г. в Троян. Останал от малък без майка, той едновременно помага на баща си в табашкия занаят и посещава взаимното училище.

След 1874 г. ходи до Румъния на гурбет, но не се задържа дълго и се завръща в Троян. През 1876 г., когато е разкрит Тайният революционен комитет и повечето от членовете му са арестувани, Петър Табаков заедно с Марко Иванов Марковски, ушил знамето на комитета и издирван от властите, отново заминават за Румъния. Записват се в Българското опълчение.

Петър Табаков взема участие в боевете на Шипка, Шейново и при с. Тича. Награден е с ордени и медали за храброст.

„След Освобождението 1878 г. до смъртта си – 1945 г., дядо Петър Табаков беше една от най-популярните и колоритни личности в Троян. Едър, представителен, винаги облечен в опълченските си дрехи, леко приведен, той вървеше бавно, подпирайки се на любимия си бастун. От светлото му лице лъхаше благост и доброта. Големите му бели мустаци и бакенбарди, поддържани по тогавашната руска мода, го правеха типичен руснак. А сините му очи любопитно, дори хитро поглеждаха и шареха навсякъде, където можеше да се открие нещо интересно или нередно в града и в хората.

В по-голям празник дядо Петър се стъкмяваше в най-новите си опълченски дрехи и ботуши, туряше на глава големия си калпак, на който блестеше металическият кръст, победил полумесеца. Разбира се, най-отличителната декорация бяха ордените и медалите на гърдите му. Те респектираха всеки троянец и го караха, ако е интелигент, да свали шапка на дядо Петър, ако е занаятчия, най-учтиво ще го поздрави. Същото правеха и възпитаните и прилежни ученици, като снемаха фуражките си и чинно го гледаха, докато отмине“, такъв е словесният портрет, който ни е оставил сам художникът Петър Хаджиев.

Във фонд „Изобразително изкуство“ на Музея на занаятите се пазят, дарени от художника, и други негови картини, изобразяващи исторически събития, свързани с Троян, и портрети на известни личности от нашия град: „Първият кмет след Освобождението“, „Минко Марковски“ (портрет), „Иван Хаджийски“ (портрет), „Битката за Курт Хисар“, „Преминаването през Балкана“, „Отрядът на ген. Карцов“, „Опълченецът Васил Стефанов“, „Опълченецът Иван Хасъмски“, „Минаване на русите през Балкана“, „Руски лагер“, „И българите помагат при превземането на Троянския проход“, „Левски – решетар“, „Баба Дона Милина“.