БЛАГОВЕЩЕНИЕ

 

Благовещение е един от големите пролетни празници – част от Великденския празничен цикъл. Благовещение винаги се празнува на 25 март. Празникът е наричан още Благовец или „половин Великден”.

         Свързан е с пролетното равноденствие, когато Земята започва да се затопля. На Благовец идват прелетните птици и се появяват самодивите, мечките се събуждат от сън. На този ден се става рано, за да не те закука кукувица в леглото и да се разболееш. Не се излиза без пари от дома. Вярва се, че ако чуеш да кука кукувица, трябва да пипнеш пара, за да си сит и богат през цялата година. Щом се чуе нейният глас, вече е сигурно, че пролетта е настъпила.

         Жените премитат къщата и двора и запалват сметта, като по този начин изгарят всичко лошо. Децата прескачат огъня, за да „им се опърлят петите и да не ги хапят змиите”. В някои райони на страната слагат огън върху керемида и с нея обхождат къщата, кошарите, пчелина и другите селскостопански постройки.

         Старите хора вярват, че на Благовец змиите и гущерите излизат от леговищата си и на тях се отделя особено внимание на този ден. В народните обичаи и вярвания змията от една страна е обичано същество – тя е пазителка на дома, предпазва от болести и изцерява болните. На Благовец се вярва, че на когото змия му пролази дрехата, ще добие големи богатства и, ако е болен, ще оздравее.

         Същевременно змията е и избягвана, защото вещае смърт. Широко разпространено е и ритуалното плашене, което жените извършват, удряйки различни метални предмети. Най-често използват тенджери и тигани. Тези действия са съпроводени от заклинания: „Бягайте змии, гущери, бълхи и жаби, че идва дядо Благовец с големия топуз”. Жените белосват къщите и запушват дупките, за да не влизат влечуги. През деня не докосват игли, куки или конци, за да не ги хапят змиите през лятото.

         Магьосниците цял ден търсят змия, за да я убият и да напълнят устата й с босилково семе. После заравят главата на влечугото в земята и, когато растението поникне и цъфне, берат цветчетата му. От тях правят омайни билета за изгаряща любов. Кожата на змията изсушават, стриват я на прах и я забъркват в мехлеми и сиропи, за да се удвои силата на действието им.

         Вярва се още, че в полунощ срещу Благовещение митичният смок-стопанин на заровените в земята богатства проблясва като огън. Ако иманярите видят пламък и хвърлят отгоре му дреха, ще намерят и изровят имането.

         Според народните вярвания на този „благ ден” по-леко и бързо зарастват всички рани, затова най-често тогава се пробиват ушите на малките момиченца. От друга страна самото поставяне на обеци има ритуален характер. Златните украшения предпазват детето от зли сили.

         Много хубаво било на този ден човек да си купи нещо ново (дреха, обувки) и да го облече още същия ден, та да го забележи Господ с тая обнова и да го благослови все ново да носи през годината.

         Бабите вярват, че дойде ли Благовец, хората се хващат за зелено. За първи път на Благовец трябва да се хапне нещо зелено – коприва, лапад, киселец, спанак, за да потече в тялото свежа кръв.

         Празникът се пада винаги през Великия пост и на него се разрешава риба. Обикновено се приготвя риба с ориз.

         Момичетата месят за първи път питка с мед и я раздават на съседи и роднини.

         На тоя ден пчеларите отварят кошерите и пускат пчелите на воля – „да вдъхнат от благото на Благовец, за да им е благ медът”.

         Вярва се, че ако на този ден се засадят дръвчета, те ще раждат много и сладки плодове.

 

ШИПКА 1877

 

Сигурно няма по-ярък, по-драматичен епизод в Руско-турската освободителна война през 1877-1878 г. от боевете за Шипка. В народната памет името на този старопланински връх се е превърнало в символ на саможертвата в името на Отечеството – „на безсмъртен подвиг паметник огромен”.

         Преди 142 години започва една от най-съдбоносните битки в руско-турската освободителна война. Войските на Сюлейман паша и руско-българският отряд на ген. Столетов водят тридневни ожесточени боеве на връх Свети Никола (Столетов), Шипка и Орлово гнездо.

         След битката при Стара Загора Сюлейман паша насочва своята 27-хилядна редовна войска и 34 оръдия към преминаване на Шипченския проход. Придвижването на турската войска остава неизвестно на руското командване. Едва на 7(19) август ген. Столетов докладва, че целият корпус на Сюлейман паша е съсредоточен срещу Шипка, че силите му са огромни, но че неговите бойци – 36-ти Орловски пехотен полк и пет български опълченски дружини, наброяващи 5500 души с 27 оръдия, ще се бият докрай и че подкрепления са „крайно необходими”.

         На 9(21) август сутринта войските на Реджеб паша започват атака срещу позициите на вр. Св. Никола, а челните части на Шакир паша настъпват срещу Орлово гнездо. Освен от численото превъзходство, положението на защитниците на прохода се усложнява и от липсата на вода в нечовешките августовски жеги. Турската пехота държи под постоянен обстрел единствения водоизточник – един ручей в източното подножие на вр. Св. Никола. Въпреки това в отбраната на прохода руските воини и българските опълченци се сражават героично. Отблъсквайки 7 атаки през първия ден, руско-българският отряд дава 250 убити и ранени.

         Решителният и най-тежък бой е на 11(23) август. Още призори турците откриват артилерийски огън по цялата позиция. Около 10 ч. турците получават и подкрепление. Към обяд всички турски атаки са отбити, но положението остава тежко. Патроните и снарядите са на привършване. Към 17 ч. настъпва критичният момент. По скатовете лежат труповете на повече от 1380 загинали. Стрелбата на защитниците почти заглъхва. Те посрещат налитащия противник с щикове и приклади, с камъни, дървета, счупени оръдия... В боя се хвърлят всички, включително и тежко ранените. Суеверен страх обхваща турците, когато срещу тях политат трупове... В този най-критичен на Шипка момент пристигат първите подкрепления, изпратени от ген. Радецки. С боен вик „Ура!” 205 стрелци, изкачили прохода по двама на кон, скачат в окопите на Централната височина. Вестта за пристигането им предизвиква радост и влива нова енергия и сили у защитниците... Ген. Радецки пристига с 53-ти Волински пехотен полк, 55-ти Подолски пехотен полк и 56-ти Житомирски пехотен полк. Така бранителите на Шипка нарастват на 27 000 души. Към 20 ч. боят стихва. С падането на нощта заглъхват и последните изстрели...

         Шипка е спасена! Армията на Сюлейман паша не успява да се съедини с войските на Мехмед Али паша и да подпомогне Осман паша, отбраняващ Плевен, и заедно да изтласкат руската Дунавска армия северно от р. Дунав. Турците минават към отбрана, което е повратен момент във войната за свободата на България и предначертава бъдещия краен успех.

Не бива да се забравя, че съществен принос за победата в тази съдбовна битка имат българите-опълченци. Българското опълчение е сформирано в навечерието на Освободителната война изцяло от доброволци-българи ˗ емигранти, бивши хайдути, членове на Легиите на Раковски. За командир на сформираната част е назначен ген. Столетов. В скоби би трабвало да се отбележи, че ген. Столетов няма дворянски произход и аристократична титла. Това е причината той да бъде назначен за командир на тази част. Другите генерали от руската армия са гледали на този пост едва ли не като на наказание.

И наистина в първите дни ген. Столетов споделя, че това не е войскова част, а „сбор от разбойници, които правят каквото си искат”. Същевременно обаче забелязва, че на упражненията с щик присъствието на опълченците е 100%. Прави му впечатление и изключителното ожесточение, с което изпълняват упражненията. В изготвения след обучението доклад ген. Столетов заявява, че въпреки липсата на дисциплина и редовно военно обучение, въпреки разнородния състав, се наема да изпълнява военни задачи с поверената му част. Времето доказва прозорливостта му!

Българското опълчение е включено в сформирания за отбраната на Шипченския проход Шипченски отряд. В него влизат 36-ти пехотен Орловски полк и 1-ва, 2-ра, 3-та, 4-та и 5-та Опълченски дружини. По-късно се присъединява и 35-ти пехотен Брянски полк. По време на тридневните боеве загубите на Шипченския отряд възлизат на 3100 руски войници и офицери и 535 български опълченци.

В състава на Българското опълчение своите имена записват 62-ма патриоти от Троянския край. Почти няма населено място в общината, което да не е дало поне един опълченец. Троянци има в почти всички опълченски дружини:  1-ва – двама; 2-ра - петима; 3-та – 12; 4-та – 16; 5-та – 11; 6-та – 10; 8-ма – трима; 10-та и 12-та – по един.

След Освобождението Българското опълчение е основата на новата българска армия. Тя е създадена под наименованието Българска земска войска със заповед №1 от 8(20) юли 1878 г. на руския императорски комисар княз Александър Дондуков-Корсаков. Дванадесетте дружини на Българското опълчение са преименувани в пехотни дружини от Българската земска войска и са отчислени от състава на Руската армия.

Шипка 1877-ма... Шипка винаги ще връща нас и нашите потомци към онези ценности, които стоят отвъд делничното и правят свободата свещена...

ОСВОБОЖДЕНИЕТО НА ТРОЯН В ХУДОЖЕСТВЕНИТЕ ТВОРБИ НА ПЕТЪР ХАДЖИЕВ

 

Петър Хаджиев – един малко позабравен днес троянец – самобитен художник, учител, родолюбец, изследовател, интересуващ се от историческото минало на Троян и региона, от живота на местни революционери и борци за народното освобождение.

Петър Хаджиев е автор на изследването „Грънчарството в Троянско. Принос към проучването му в града и околните села“, издадено от БАН през 1954 г., незагубило своята актуалност и днес. Текстът е онагледен с 38 листа черно-бели графики и 8 листа цветни приложения, дело на автора-художник.

Петър Хаджиев има множество публикации в местния печат – статии за Левски, архимандрит Макарий, Св. Спиридон, за  опълченците Петър Табаков и Васил поп Стефанов, за началото на музейното дело в града. Моменти от историческото минало на Троян оживяват върху платната на Петър Хаджиев.

„Опожаряването на град Троян“ пресъздава запалването на града на 7 август 1877 г., когато малкото въоръжени троянци запазват пътищата западно и югозападно от Троян. Башибозуците обаче ги издебват от север и североизток и влизат в града. Цели три дни нападателите грабят къщите и след това опожаряват града. На 15 км от Троян се виждали нощно време пламъците на пожара. В тях изгаря целият град. Остават незасегнати само турският конак, старото училище в църковния двор и малко къщи по краищата.

„Превземане на Троянския проход“ увековечава битката за Троянския проход, продължила 5 денонощия – от 3 до 7 януари 1878 г. при неимоверно тежки условия: силен студ (-27 градуса), виелица, мъгла и дълбок сняг. В 1 ч. и 10 мин. На 7 януари Орлово гнездо, където са се укрепили1500 турски войници, е превзето с учудващо малко жертви от руска страна – 155 души.

Успехът на операцията, която според военните авторитети изглежда невъзможна, е резултат от перфектната тактика, настойчивостта на офицерите и нямащата граници издръжливост, смелост и храброст на руските воини. Битката за Троянския проход е една от най-трудните, най-добре организираните и блестящо проведени операции през Освободителната война 1877-1878 година.

„Посрещането на ген. Карцов в Троян“ пресъздава със средствата на изобразителното изкуство радостта и възторга на населението на града след успешното превземане на прохода. Сам Карцов разказва за това в своите спомени „Из прошлого“: „Когато стигнах в Троян към 8 ч. вечерта, там вече се беше стекло населението на планинските махали, от манастира и околните села, за да ме посрещне и да се убеди в действителната победа. Изображенията на тази среща и на някои от епизодите през тези дни се появиха сетне на страниците на илюстрованите списания. Но изобразявайки външния вид на събитията, тези картини не можеха да предадат тяхното вътрешно съдържание и чувства, изпитани от участниците в събитията. Мисля, че всеки, който е видял радостните сълзи на жените и децата, ентусиазма и възторга на техните мъже и бащи, които падаха на колене, кръстеха се при нашето приближаване и целуваха ръцете и дрехите не само на офицерите, но и на казаците от моята свита, едва ли би повярвал на сегашните вестникарски статии, които изкарват, че всички българи са забравили стореното от нас за тях“.

Картината „Сестрата на Христо Исикийски“ ни връща в един по-друг, трагичен сюжет – Стана Исикийска носи тялото на убития си брат Христо. Троянецът Христо Исикийски остава в паметта на поколенията със самоотвержената помощ, която оказва на руските войски при преминаването на Троянския проход по време на Руско-турската освободителна война от 1877-1878 г. Смелият водач намира смъртта си след успешното превземане на прохода от турски куршум, изстрелян из засада. Тялото му е свалено в с. Текия от южната страна на Балкана. Между близки и роднини, дори между троянските младежи не се намерил човек, който да тръгне в суровите зимни условия, за да прибере тялото му. Тогава сестра му Стана през нощта оседлава един кон и тръгва сама. С големи усилия вечерта пристига в с. Текия.

На другия ден с помощта на руските войници Стана натоварва на коня трупа на убития си брат, а за равновесие от другата страна на самара превързва едно дърво (цепеница). С благодарност се сбогува с войниците и потегля обратно – сама през Балкана, в лютата зима, през преспи и виелици. Късно през нощта пристига в Троян. Смелият й подвиг развълнувал силно тогавашната троянска младеж. За тази чутовна случка била съчинена дори песен.

Освен батални исторически сцени, Петър Хаджиев рисува и невероятни портрети на местни забележителни личности.

Сред тях се откроява „Опълченецът Петър Табаков“ – портрет на един забележителен троянец, за когото ми се иска да разкажа повече.

Петър Табаков е роден през 1856 г. в Троян. Останал от малък без майка, той едновременно помага на баща си в табашкия занаят и посещава взаимното училище.

След 1874 г. ходи до Румъния на гурбет, но не се задържа дълго и се завръща в Троян. През 1876 г., когато е разкрит Тайният революционен комитет и повечето от членовете му са арестувани, Петър Табаков заедно с Марко Иванов Марковски, ушил знамето на комитета и издирван от властите, отново заминават за Румъния. Записват се в Българското опълчение.

Петър Табаков взема участие в боевете на Шипка, Шейново и при с. Тича. Награден е с ордени и медали за храброст.

„След Освобождението 1878 г. до смъртта си – 1945 г., дядо Петър Табаков беше една от най-популярните и колоритни личности в Троян. Едър, представителен, винаги облечен в опълченските си дрехи, леко приведен, той вървеше бавно, подпирайки се на любимия си бастун. От светлото му лице лъхаше благост и доброта. Големите му бели мустаци и бакенбарди, поддържани по тогавашната руска мода, го правеха типичен руснак. А сините му очи любопитно, дори хитро поглеждаха и шареха навсякъде, където можеше да се открие нещо интересно или нередно в града и в хората.

В по-голям празник дядо Петър се стъкмяваше в най-новите си опълченски дрехи и ботуши, туряше на глава големия си калпак, на който блестеше металическият кръст, победил полумесеца. Разбира се, най-отличителната декорация бяха ордените и медалите на гърдите му. Те респектираха всеки троянец и го караха, ако е интелигент, да свали шапка на дядо Петър, ако е занаятчия, най-учтиво ще го поздрави. Същото правеха и възпитаните и прилежни ученици, като снемаха фуражките си и чинно го гледаха, докато отмине“, такъв е словесният портрет, който ни е оставил сам художникът Петър Хаджиев.

Във фонд „Изобразително изкуство“ на Музея на занаятите се пазят, дарени от художника, и други негови картини, изобразяващи исторически събития, свързани с Троян, и портрети на известни личности от нашия град: „Първият кмет след Освобождението“, „Минко Марковски“ (портрет), „Иван Хаджийски“ (портрет), „Битката за Курт Хисар“, „Преминаването през Балкана“, „Отрядът на ген. Карцов“, „Опълченецът Васил Стефанов“, „Опълченецът Иван Хасъмски“, „Минаване на русите през Балкана“, „Руски лагер“, „И българите помагат при превземането на Троянския проход“, „Левски – решетар“, „Баба Дона Милина“.