НОВ ЖИВОТ НА ДРЕВЕН ОБИЧАЙ (Сирница в Троян)

В палитрата на народните празници и обичаи Великден се счита за най-големия християнски празник от пролетния цикъл. Осем седмици преди Великден са Месни заговезни, а следващата седмица са Сирни заговезни. Думата „заговезни” идва от заговявам, започвам да постя, а името си двата празника носят от обредната празнична трапеза. На Местни заговезни се заговява с месо и месни продукти. След този ден консумацията им е забранена до края на Великденския пост.

Седмицата след Месни заговезни се нарича Сирница или Сирна неделя. През тази седмица може да се ядат всякакви млечни продукти - сирене, мляко, масло и яйца. В края на тази седмица – в неделя, е Сирни заговезни. Това е началото на строгия Великденски пост. След този ден са строго забранени веселието и хората, както и сватбите. Като част от подготовката за дългото изпитание на постите се явява опрощаването между хората. На Сирни заговезни най-важният ритуал е искането на прошка. На този ден църквата призовава вярващите да пречистят душите си, да изпълнят с мир и любов сърцата си, за да посрещнат Възкръсналия Христос. В човешки план прошката е символ на благородство и дълбок вътрешен мир. Всеки християнин е призован да поиска прошка, но и да прости. В това се крие социалният момент на този акт. На Сирни заговезни прошка си вземат по-млади от по-стари, деца от родители, младоженци от кумове. Целуват ръка и изричат „Прощавай, (мамо, тате и т.н.)”. „Господ да прощава, простен да си!” е задължителният отговор.

За Сирни заговезни са характерни три обредни момента – обредната трапеза, празничните огньове и кукерските игри. Всички те имат очистителен и предпазващ характер. Вечерята на заговяване е особено тържествена. Традицията повелява на трапезата да се сложат баница, питка, млин със сирене, варени яйца, риба и задължителната бяла халва. Около нея се събира цялото семейство и всеки иска прошка от другия за грешките и обидите през годината. В края на празничната гощавка се извършва ритуалът „хамкане”/ „амкане”. На червен вълнен конец са завързва парче бяла халва или варено яйце. Конецът се връзва на най-високата греда на тавана на къщата или в края на дървена тояга или точилка. Най-възрастната жена в къщата завърта конеца в кръг и всеки член от семейството, главно децата, се опитват да хванат халвата или яйцето с уста, без да го докосват с ръце. Който успее, ще бъде жив и здрав през цялата година. В някои места в страната този конец се смята за лековит за агнета, телета и ярета. Другаде се изгаря, за да „изгорят злините като него” или по изгарянето му се гадае за плодородие, дълголетие, сватба или деца в семейството. След вечеря мъжете излизат на двора и гърмят с пушки като по този начин възвестяват началото на Великденските пости.

Съществен момент в обредите на Сирница представляват паленето и прескачането на големи огньове. Поради това някъде празникът се нарича още Поклади. През цялата Сирна седмица момчета и ергени събират клони и царевична шума (мамуляк), които изнасят на най-високите места около селището. Подреждат ги около висок кол и така подготвят кладата за огъня, който се запалва вечерта на Сирни заговезни. Предпазният характер на тези огньове е ясно изразен както в действията, така и във вярванията, свързани с огъня. Неговата сила е всемогъща и хората вярват, че чрез него изгарят злите духове. Всеобщо е народното схващане, че докъдето стига светлината на този огън, дотам ще има плодородие и през лятото няма да падне градушка. Огънят се прескача от всички за здраве и късмет, а в миналото – и за предпазване от бълхи. В някои краища на България, сред които и в Троянския, е разпространен обичаят „оратници”. Това са своеобразни факли от слама или черешова кора (в нашия край), сложена между разцепено дърво, които всеки завърта около главата си за здраве на семейството и очистване на хората и къщата. В някои райони на страната, най-вече в Източна и Югоизточна България, се изпълнява и обичай на хвърляне на огнени стрели. Всеки ерген изстрелва с примитивно направен лък запалени стрели в двора на момата, която си е харесал, в знак на любовно обяснение. Която мома събере най-много стрели от двора си, тя е най-лична и най-харесвана.

Един от най-интересните моменти от празничната обредност на Сирница, а и изобщо в традиционния български календар са народните маскарадни обичаи. Въпреки множеството регионални варианти в обредността у нас, основният смисъл на тези обичаи остава един и същ – чрез редица магически действия и практики да се прогонят злите сили, вредните гадини и насекоми, т.е. „лошотията”, която се активизира при настъпването на пролетта, и да се осигури берекет на нивите, плодовитост при животните и здраве на хората. Гоненето на злото продължава и след Сирница, на т. нар. Песи понеделник или Кукеровден, в началото на седмицата, наричана Тодорова неделя.

Сирни заговезни като празник от българския обреден календар е част и от цикъла календарни и трудови празници и обичаи в Троянския край. Доц. Николай Колев съобщава за него в своето изследване „Принос към традиционните календарни и трудови празници и обичаи от Троянско”, публикуван в кн. 5 от сборника „Културно-историческото наследство на Троянския край”, издание на Музея на народните художествени занаяти и приложните изкуства – Троян: „Основните обичаи на този ден са свързани с обредните огньове, наричани уруглица, уругльовица; с трапезата; с ламкането на децата; с ходенето на прошка.

Децата дълго преди празника складирват на високи места сухи клони, тръни, царевичак, приготвят си уруглици. Последните представляват разцепена от единия край тояга или естествено разсохато дърво, което се пълни с черешовина (изсушена кора от черешово дърво) или слама. Когато тоягата е напълнена добре, тя се завързва в този край, където е натъпкана черешовината или сламата. Щом се заздрачи, се запалват натрупаните клони и царевичак.  Вярва се, че докъдето стига светлината няма да има градушка. От тези огньове децата палят уруглиците си, въртят ги като факли и рецитират: ”Шоти ли, поти ли, към… (назовава се съседното село) бълхите, към нас парите!” накрая тези уруглици се хвърлят на чужди къщи с думите: ”На ви бъйлите!” или пък се хвърлят в реката, за да не ги хапят бълхите.

Играят се последните зимни хора преди великденските пости. Д. Маринов съобщава, че в с. Колибито е палено кошерище (тръвна, примитивен кошер), намазано с катран и пълно със слама.  По време на обредния огън се гърми.

На този ден младите семейства посещават родителите на булката и младоженеца, както и кумовете си, за да искат прошка. По-младите целуват ръка на по-старите с думите: ”Прощавай!”, на което по-старите отговарят: ”Господ да прощава! Да си простен!”. На обредната трапеза има млин, пиле, варени яйца, бяла халва с орехи. За децата окачват на тавана конец, а на него завързват обелено яйце или сирене (Дебнево), халва (в по-ново време). Залюляват конеца пред насядалите около трапезата деца. Всяко от тях се стреми с уста да захване вързаното яйце, сирене или халва. Вярва се, че това дете е късметлия и ще живее най-дълго. Практикува се и ваденето на пара, поставена в тава с вода, в която има посипани трици или пепел.

Огънят на Сирни заговезни има очистителна сила, а яйцето е символ на вечно обновяващия се живот и на плодородието.

Има сведения за ходене на гробищата и подаване за умрелите.

Пейдулини съобщава за правенето на т. нар. ялова сватба, чрез която напомнят на старите моми и ергени, че е време да се оженят, респективно, да се омъжат. Разиграва се сватба, като в с. Чифлик младоженката се нарича булка, а младоженецът – булек. В сватбената трупа има още поп, който „венчава”, както и други маски. В Острец момите над 20 години са смятани вече за стари  и са замервани на този ден с пликове, пълни с пепел или развалени яйца. Подобна ялова сватба е разигравана в Севлиевско, в Килифаревския район, както и в някои горнооряховски села. Интересно е, че явлението е познато почти сред всички европейски народи.”

Почти същите сведения за традициите и обичаите на Сирни заговезни откриваме и в изследването на Рачко Попов „Народни календарни празници и обичаи в Троянския край” публикуван в кн. 4 от същия периодичен сборник - „Културно-историческото наследство на Троянския край”.

Автентично свидетелство за Сирни заговезни в Троян откриваме на страниците на мемоарния труд на Минко Шейтанов „Страници от миналото”. В главата „Велики Заговезни” той дава сведения за направата на огнената клада: „Най-напред сложихме дебели дървета, да не се заплещи огнището, в средата запълнихме със сухи запалителни материали. Занареждахме сухи клони – сечинак и тръни. Заговезненската клада всеки ден растеше. И най-малките не стояха, и те се готвеха. Събираха останки от царевичак по улиците и го трупаха на куп. И малки, и големи имахме и друга грижа – да се направи уруглювица. Ходехме по лозята, белехме по-младите стъбла на черешите и от белките (черешовината) си правехме най-хубавите уруглювици. Докато те съхнеха край камините и печките, ние уголемявахме кладата на Капинчо, като влачехме съчки откъде-ли не. Най-после я ограждахме с четири върхаря, забити в земята. Кладата беше готова.” Както става ясно, подготовката за Сирни заговезни започва дни, а може би и седмици, по-рано.

По-нататък в повествованието Шейтанов подробно описва обичаите на Сирница в самия ден и празничната семейна трапеза. В края дава сведения и за обичая „ялова сватба”, специфичен за Троянския край: „Тези Велики Заговезни ще свържа и с още обичаи, които продължаваха на другия ден – понеделник, наречен Песи понеделник. Прави се сватба (ялова сватба) като всички изпълнители са мъже (с. Черни Осъм).хвърля се пелпел след моми и ергени, втасали и попревтасали за женитба.”

В по-близко време Сирни заговезни и специфичният на Троянския край обичай „ялова сватба” се провеждат под формата на общоградско тържество. Дописка за това намираме на страниците на местния вестник „Троянски глас”, № 10 от 10 март 1971 година. Бончо Семерджиев публикува съобщение                  „Битово народно веселие”. В него се казва: „Превърна се вече в хубава традиция всяка година в пети квартал да става битово народно веселие, организирано от кварталния комитет на Отечествения фронт и ръководено от режисьора от самодейния читалищен театрален колектив Петър Геров.

            И т. г. на 28 февруари след обед пред клуба засвири градската музика и за кратко време надойдоха много гражданки и граждани. Повече от тях бяха облечени в народни носии и очакваха съгласно обичая сватбеното шествие да потегли към центъра на града. Музиката засвири сватбен марш и най-напред тръгнаха „сватбарите”. След тях имаше магарешки каручки, едната със зарезанци, а другата с балканджия, който кара грънци в полето. Виждаше се ясен надпис „ПРАЗНО – ЗА ПЪЛНО”, както и корито – някогашната троянска „пералня”. Особен интерес будеше и „селянката“, която отива на нива с дете в едната ръка, а с другата води коза.

            На площада се извиха кръшни хора и ръченици. След това веселието се пренесе отново в квартала и продължи около два часа. Както участниците, така и всички граждани останаха много доволни от тази хубава културна проява.“

Верен продължител на тази традиция днес е Народно читалище „Наука – 1870 г.” – Троян. Проектът „Сирница – ден за прошка” и характерният изключително за Троянския край обичай „ялова сватба” се реализира за пръв път през 2007 година в партньорство в община Троян по проект за подкрепа и опазване на местните традиции и фолклор, финансиран от Национален фонд „Култура”на Министерство на културата. Проектът съчетава в себе си традиционните практики и обичаи, допълнени със съвременни елементи. Времето на провеждане е следобедът на Сирни заговезни. „Яловата сватба” е обичай, при който ролите са разменени – мъж се облича като булка и жена – като младоженец. Съпровождат ги участници в обичая, облечени в традиционни носии. Празникът стартира с посещение в кабинета на кмета, за да бъде поканен на „сватбеното” тържество, да се дари според сватбените обичаи и да се поиска и даде прошка. В последните години нашият кмет е жена – Донка Михайлова , и тя посреща „сватбарите” с приготвена лично от нея домашна баница и чаша вино. Докато трае почерпката на гостите, кметът иска и дава прошка на всички.

След това празничното шествие, водено от духов оркестър,  излиза на централния площад, където се завихря и първото хоро. Следва празнично дефиле, начело с „младоженците”, които се возят в украсена с типични троянски черги каруца заедно с чеиза си. В едно от изданията каруцата е заменена с АТВ. Най-отпред се вее българското знаме, следвано от традиционните сватбарски атрибути – сватбарска вила, окичена с царевица и сушени чушки, бъклица с троянска сливова ракия, каруцата с младоженците, официалните гости, духовата музика и сватбарите. По централните градски улици, с няколко спирания за извиване на кръшно хоро, дефилето пристига на мястото на „сватбеното” тържество, където вече е направена и кладата за обредния огън.

На мястото на събитието е изградена сцена и подредена възстановка на празничната сирнишка вечеря. На паралията, предоставена от МНХЗПИ, са подредени обредните ястия. На трикраките столчета се разполагат „домакините” и възпроизвеждат обреда „прошка”. Следва „амкането” на варено яйце, завързано с червен вълнен конец, което трябва да бъде уловено с уста, без да се докосва с ръце. Най-често участниците са деца, чийто брой е достигал до 40. Провеждат се и състезателни игри – теглене с въже и скачане с чували. За всички победители са предвидени символични награди. Представят се и се награждават победителите в конкурса „Най-оригинален карнавален костюм”. В годините освен него са провеждани конкурси „Най-атрактивна ялова двойка”, „Най-красива троянска носия”, „Карнавална маска” и други. Класирането се извършва от компетентно жури от специалисти по етнология и фолклор. В някои години представители на църквата са извършвали водосвет за здраве и са разказвали за църковния празник Сиропусна неделя. Бизнесменът Иван Макариев благотворително е раздавал рибен курбан… Гостували са самодейци от Пернишко.

И докато се свечери, за да се запали обредният огън и да се завъртят „уруглювиците”, веселието продължава с фолклорен концерт. Своя програма са представяли Илия Луков, Георги Гоцев, сестри Филатови. Участие вземат и читалищните състави. Край обредния огън всички запалват и въртят огнените „уруглювици” за здраве и благополучие през идващите дни. А когато пламъците се снижат, смелчаците ги прескачат за здраве и късмет.

Проектът „Сирница – ден за прошка” се организира от НЧ „Наука – 1870 г.” – Троян със всички свои формации и състави и в партньорство с Община Троян. В годините съорганизатори са и МНХЗПИ, ТД „Амбарица”,КТв „Оптиспринт”, конна база „Алфа Даниел”, фирма „Стоеви Максгруп”, кв. „Лъгът”, където проявата се провежда 10 години и други.

Проектът „Сирни заговезни в Троян” се утвърди като устойчив вече 13 години и доказа, че реализирайки една идея в партньорство, винаги има успех.  В подкрепа на това е фактът, че броят на участниците в празника е достигал до 500, а гости са били омбудсманът на Република България, народни представители, областен управител на област Ловеч, журналисти и гости от цялата страна.

Този проект се утвърди като партньорска практика, която работи за развитие на общността, рекламира община Троян, привлича гости и печели позитиви за всички ни. По този начин организаторите постигат заложената в проекта цел - запазване на традициите и обичаите на нашите деди, нематериалното културно наследство на нашия край, неговото популяризиране в условията на 21. век, привличане на гости  на града и общината , развитие на културния туризъм.

Дарителството и пътищата щедри на душата (По страниците на една различна енциклопедия)

Издавайки енциклопедия „Дарителството” в три тома, Български дарителски форум ни напомня за една богата и благородна българска традиция – дарителството и взаимопомощта за духовното издигане на нацията. Български дарителски форум възобновява спомена за множество знайни и забравени благодетели.

В повече от 1300 страници енциклопедията събира историята на дарителството в България от Освобождението 1878 г. до 1951 г., когато с държавен указ всички фондации и благотворителни дружества са задължени да ликвидират дейността си и да предадат имуществото и парите си на държавата. Енциклопедията представя накратко над 1200 истории на личности, които са имали щедростта и волята да променят света около себе си.

С вяра в бъдещето през годините плеяда родолюбиви българи са предоставяли имоти и средства в полза на нуждаещи се или на страната си. Благодарение на тяхната щедрост  са изградени болници, сиропиталища, училища, читалища, библиотеки, паметници, отпускани са стипендии за следване в страната или в чужбина, стимулирани са науката и културата, подпомагани са страдащи сънародници, останали извън пределите на отечеството.

Книгата е резултат на многогодишна колективна изследователска и издирвателска дейност. В нея 7 учени са събрали плодовете на своя многогодишен труд – богата и неизвестна до момента информация за добротворчеството на родолюбиви българи, дарителски фондове и фондации в България от 1878 до 1951 година.

В изданието има подробна информация за 6 дарителски фонда от Троян – „Ана Ц. Топалова”, „Ванна д-р Минко Шипковенска”, „Д-р Спас Пенков Бояджиев”, „Константин х. Калчов” (при прогимназията в Троян), „Константин х. Калчов” (при началното училище в мах. Баба Стана, с. Орешак) и „Школник Георги полковник Таслаков”.

Дарител на фонд „Ана Ц. Топалова” е Цочо Минков Топалов (1876-неизв.) от Калейца. Той е дългогодишен учител в селото. Награждаван е с орден за гражданска заслуга V степен, а за участието си в Балканските войни (1912-1913) – с орден с мечове за военна заслуга.

Фондът е образуван в памет и носи името на неговата съпруга Ана Цочова Топалова (25.08.1876-18.11.1928) – също учителка. Родена е в Габрово и там получава първоначалното си образование. После завършва гимназия в Търново (1894). Учителства в Троян (1894-1900) и в Калейца (1900-1928).

Фондът е образуван на 20.11.1928 г., когато Цочо Топалов подарява на основното училище 10 хил. лв. От годишните лихви на капитала трябва да се дават награди в пари, книги, учебни пособия и пр. на най-добрите по успех и поведение ученици. Характерът и размерът на наградите се определят от учителския съвет, а раздаването се извършва тържествено по време на годишните утра.

Друг дарителски фонд е „Ванна д-р Минко Шипковенска”. Дарител е Минко Ненов Шипковенски (1892-1976) – стопански деец, роден в Троян. Завършил е Търговската гимназия в Свищов и Висша търговска академия в Милано. Завръща се в Троян и става един от основателите на Троянска популярна банка. Той е първият й директор (1914). През 1921 г. е инициатор за създаването на Италианската търговска камара в София и е неин секретар. През 1923 г. е изпратен за първи български генерален консул в Милано. По-късно е главен секретар на Българския търговски съюз. Основател е на в. „Търговско-промишлен глас”. От 1942 г. развива самостоятелна търговска дейност. Автор е на ценни стопански книги.

През 1926 г. Минко Шипковенски дарява 25  хил. лв. на училищата в Троян за образуване на фонд на името на починалата му съпруга Ванна Симеонова (15.07.1897-21.09.1926) – талантлива художничка, виолончелистка, общественичка. Родена е в Ловеч. Завършва Физико-математическия факултет на Софийския университет  през 1923 година. Член е на Управителния съвет на Български женски съюз и на софийското образователно дружество „Съзнание”. Заболява и умира рано.

Дарението е прието от учителския съвет на 27.09.1926 година. Съгласно волята на дарителя  от лихвите на фонда в края на учебната година се дава награда на ученичката с най-добър успех по химия и се закупуват книги за читалището в Троян. Парите се разпределят между гимназията, прогимназията и читалището в Троян.  Шипковенски дава 5 хил. лв. на читалището в Ловеч, на музикално дружество „Гусла” и др.  През януари 1931 г. Шипковенски увеличава капитала на фонд „Ванна д-р Минко Шипковенска”.

Цонка и Пенко Бояджиеви са дарители на фонд „Д-р Спас Пенков Бояджиев”, основан за увековечаване паметта на рано починалия им син Спас Пенков Бояджиев (1897-1925) – лекар. Начално образование получава в Троян. Завършва Първа софийска мъжка гимназия и медицина в Мюнхен. Родителите му даряват 5 хил. лв. на Троянската смесена прогимназия. Средствата са предназначени за образуване на фонд „Д-р Спас Пенков Бояджиев”. Волята на дарителите е в края на всяка учебна година лихвите от фонда да се дават като награда на най-добрите по успех и поведение ученици. Дарението е прието от учителския съвет на прогимназията на 12 ноември 1925 г. и се управлява от учителския съвет.

Цонка и Пенко Бояджиеви правят парични дарения за читалището като внасят 5 хил. лв. за основаване на фонд на името на сина им „Д-р Спас П. Бояджиев”. Предназначението на фонда е набавяне на медицинска литература. Други 5 хил. лв. щедрите дарители предоставят на Троянското църковно настоятелство. Те построяват в Троян общинска амбулатория, като изразходват за целта 145 хил. лв. Здравното заведение също носи името „Д-р Спас П. Бояджиев”. Общата стойност на всички дарени от тях средства възлиза на повече от 155 хил. лв.

Друг дарител с троянски корени е Константин х. Калчов (21.05.1856-16.06.1940) – търговец, банкер, общественик и политик. Роден е в Пловдив. Син е на пловдивския лихвар и банкер хаджи Калчо Дренски. Завършва Роберт колеж в Цариград (1872). Владее добре турски, гръцки, английски, френски и немски език. След завръщането си в Пловдив става читалищен деец и член на революционния комитет. За участието му в Априлското въстание от 1876 г. е арестуван, но е освободен поради застъпничеството на чуждестранна анкетна комисия. След освобождението (1878) се включва активно в обществено-политическия живот на Източна Румелия. Участва във формирането на гимнастическите дружества и в движението против решенията на Берлинския конгрес. Той е един от основателите на Либералната партия, депутат и подпредседател на Областното събрание, поддиректор на финансите. Включва се в подготовката на Съединението. Доброволец е в Сръбско-българската война.

След Съединението на Източна Румелия с Княжество България Константин х. Калчов е включен в състава на важни дипломатически мисии (1887, 1895, 1908, 1912). Издател е на в. „Време” в Пловдив и е кмет на града през 1895 година. Многократно е избиран за народен представител. Той е един от основателите на Пловдивската търговско-индустриална камара. Акционер е в текстилната фабрика в Сливен, в захарна фабрика в Пловдив, собственик на къщи и имоти. Председател е на Върховния комитет на дружество „Сливница” в София, член е на различни комитети за изграждането на паметници. Константин х. Калчов развива успешна търговия и банкерство и натрупва голямо богатство. Приживе прави големи дарения за хората в Пловдив и Троянско – родният край на баща му. Умира в София.

 (при прогимназията в Троян)

През 1894-1895 г. на мястото на Жълтото училище е построена нова двуетажна сграда. Строежът възлиза на около 100 хил. лв., които се осигуряват от Министерство на народното просвещение, от Троянския манастир и от частни лица. Между дарителите са Калчо Дренски (вече покойник) и Константин х. Калчов, които дават 11 хил. лв. След 1917 г. Константин х. Калчов със собствени средства построява едно крило на училището с 4 учебни стаи.

Дълбоко свързан с Троян, на 11 юни 1925 г. Константин х. Калчов внася 10 хил. лв. във Френско-белгийската банка в София за образуване на фонд на негово име към прогимназията – фонд „Константин х. Калчов”. Фондът има за цел да поощрява учениците „към трудолюбие, наука и примерно поведение”. Дарението е прието. Фондът се управлява от учителския съвет. На 4 юли 1925 г. е приет правилник, според който на 1 юни всяка година директорът изтегля дивидентите на фонда в размер на 1200 лв., които в края на учебната година се разпределят в 6 парични награди на ученици, завършили с много добър успех и примерно поведение, без оглед на тяхното материално състояние. Наградите се връчват от директора по време на годишния акт. Още през 1925 г. са раздадени първите 5 награди по 200 лв. Тъй като Константин х. Калчов изпраща допълнително сумата от 1000 лв., заедно с паричните награди се раздават книги и други предметни награди.

През 1937-1938 г. в двора на училището се построява пансион за 70 деца.  Сградата е на три етажа, като два от тях са изградени със средства, дадени от Константин х. Калчов. Пансионът е снабден с течаща вода и електричество, има канализация.  Освен спални, сградата има и няколко учебни стаи.

По инициатива на председателя на училищното настоятелство Йоаким Б. Балевски  на 12 октомври 1939 г. се учредява Благотворителен комитет „Константин х. Калчов”. Приемат се устав и правилник, избира се Управителен съвет. Целта на комитета е да се грижи за издръжката и управлението на детското общежитие, носещо името на Константин х. Калчов. В него се настаняват ученици, идващи от околността. Средствата на комитета се набират от помощи от държавата, църквата и общината, от благотворителни организации и частни лица, вноски от родители, завещания и др. Комитетът обявява Константин х. Калчов за свой почетен пожизнен председател.

През 1885 г., след трагичен инцидент с деца в махала Баба Стана, селяните отправят молба до хаджи Калчо Дренски да построи мост над р. Черни Осъм, откъдето децата минават, за да ходят на училище в с. Орешак. В отговор, през 1889 г. той им изпраща 120 златни турски лири за построяване на училище в родното му място. С доброволен труд местните жители построяват двуетажна сграда през 1893 г., а дадените средства използват за дограма, дюшеме, тавани и обзавеждане. Тъй като училището е направено от плет и кал, то започва да се разрушава.  Учителят Васил К. Ковачев търси парична помощ, този път от Константин х. Калчов, който през 1931 г. дава средства за основен ремонт. Стените се издигат от тухли, поставят се големи прозорци, купуват се чинове и всички необходими учебни помагала. Две учебни стаи се съединяват и се получава театрален салон. В училището се обучават около 50-60 деца от близките махали. В него се устройват читалище и библиотека. Върху сградата е поставен надпис „Калчо х. Дренски - Константин х. Калчов – Благодетели на училището”.

През 1925 г. Константин х. Калчов внася 5 хил. лв. във Френско-белгийската банка в София за образуване на фонд на негово име при началното училище в махала Баба Стана. На 6 юли с.г. учителският съвет приема дарението и изработва правилник за управлението на фонда. Желанието на дарителя е със средствата от фонда да се поощряват талантливи ученици. Главният учител и председателят на училищното настоятелство се задължават всяка година на 1 май да разпределят сумата 600 лв., от която да дават 6 парични награди  на отличилите се по успех и поведение ученици  от първо до четвърто отделение, без оглед на тяхното материално състояние. Първите награди са раздадени още през 1926 година.

Според спомените на В. М. Ковачева, учителка в училището от 1919 до 1940 г., всяка година на 1 май от фонда се получават 200 лв., с които се купуват бакърени съдове и се раздават на отличилите се ученици.

Поради липса на ученици през 1952 г. училището е закрито.

Максим, митрополит Скопски и Пловдивски, чието светско име е Марин Пелов, е дарител на два фонда при Пловдивската митрополия, един при Трета прогимназия и началното училище „Митрополит Максим” в Пловдив и на три дарителски фонда при Троянския манастир.

Максим, митрополит Скопски и Пловдивски (14.09.1850-01.03.1938) е висш духовник, деец на националноосвободителното движение. Роден е в с. Орешак в бедно семейство. На 7 години става послушник в Троянския манастир. Учи в родното си село, в Ловеч, Сопот и Троян, след което става клисар и учител в Троянския манастир (1869-1871). През 1870 г. е ръкоположен за дякон. Учителства в Клисура. Включва се в революционното движение като член на комитетите  в Троян и Клисура, поддържа връзки с Васил Левски. По време на Априлското въстание е в Пловдив, където събира и изпраща на Българската екзархия сведения за извършените жестокости. Извикан в Цариград от екзарх Антим Първи, той е включен в тайния комитет при Екзархията, който събира данни за потушаването на въстанието и ги изпраща на европейските вестници, изработва статистика за населението в българските земи, представена на Цариградската конференция. Завършва Киевската духовна семинария (1877-1881). Като секретар и протосингел на Екзархията, през 80-те години на 19. век участва активно в организирането на дейността на училищното попечителство. През 1886-1891 г. управлява Старозагорската епархия. На 9 февруари 1892 г. е избран за скопски митрополит и полага големи грижи за българското учебно и църковно дело. През 1894 г. подава оставка и отива в Цариград като предстоятел на българския храм „Св. Стефан”- ръководи строежа на новата църква. С дейното му участие се образува благотворителното дружество „Йосиф Първи”, заело се с построяването на българската болница в Цариград. В периода 1897-1906 г. управлява Ловчанската епархия, където води борба срещу протестантската пропаганда. На 29 януари 1906 г. е избран за Пловдивски митрополит. Полага грижи за развитието на благотворителността в епархията. Негово дело е организирането на Пловдивския клон на Български червен кръст, прави дарения за бедни ученици и сираци.  Член е на Светия синод (1913-1928) и негов наместник-председател (1921-1928). Умира в Пловдив.

Митрополит Максим остава верен на идеите, ръководили го през целия му живот. В своето завещание оставя значителни средства за благотворителни цели и за борбата за чистота на православната вяра.

Първият дарителски фонд при Троянския манастир „Митрополит Максим”  се образува съгласно завещанието на митрополита с капитал от 150 хил. лв. Дарението е за Троянския манастир и фондът е включен в бюджета на фондовете на манастира. През 1968-1941 г. се отпускат по 5-7 хил. лв. за благотворителни цели.

Прекарал две години (1868-1869) в храма „Св. Иван” на Зелениковец, намиращ се в близост до Троянския манастир, в своето завещание митрополит Максим предвижда 50 хил. лв. в полза на служещите в него духовни лица. С този основен капитал през 1938 г. се учредява  втори благотворителен фонд. Включен е в бюджета на фондовете на Троянския манастир. В периода 1938-1941 г.ежегодно се отпускат по 1600-2500 лв. за помощи.

Третият фонд при Троянския манастир се образува през 1938 г. съгласно волята на митрополит Максим с капитал от 10 хил. лв. Управлява се от манастирската управа на Троянския манастир и е предназначен да подпомага издръжката на храма „Св. Никола”, намиращ се в близост да манастира.

И последният фонд, който е основан от троянец, макар и да не е в полза на троянци и троянския край, е фонд „Школник Георги полковник Таслаков”.

Дарител е Васил Гечев Таслаков (16.03.1864-14.11.1934) – полковник от Генералния щаб на Българската армия. Роден е в Троян. Завършва военното училище в София през 1887 г., а в последствие и Генералщабна академия в Русия. Произведен е в първо офицерско звание подпоручик на 18 май 1889 г. Достига до звание полковник. Заема различни командни длъжности в Българската армия. Взема участие в Балканските и Първата световна войни. Уволнен е от армията на 16.11.1918 година.

През юли 1918 г. полковник Васил Таслаков внася 8 хил. лв., а впоследствие – още 4 хил. лв., във Военното училище за създаването на фонд на името на единствения му син – школник Георги Василев Таслаков (07.09.1898-03.02.1918). Той завършва гимназия във Враца като отличник и първенец на своя випуск. Деец е на юношеския туристически съюз. През есента на 1915 г., още ученик, се включва като доброволец в 35-ти пехотен Врачански полк и в състава му взема участие в Първата световна война. За проявен героизъм в боевете при връх Алия и край с. Планиница е награден с войнишкия знак на ордена „За храброст”. Тъй като не е навършил пълнолетие, е уволнен от армията, а през 1916 г. се записва за студент в Юридическия факултет на Софийския университет. През есента на същата година е мобилизиран в 5-и артилерийски полк, откъдето е изпратен в артилерийския отдел на школата за запасни подпоручици, която по това време е към Военното училище. Заболява тежко по време на едно от нощните учения и умира в деня на производството на бойните му другари в звание офицерски кандидат и заминаването им на фронта в началото на 1918 година.

На 23 септември 1918 г. със заповед на началника на военноучебното заведение е основан фонд на името на школник Георги Таслаков. По волята на дарителя се предвижда чрез използването на лихвите от внесената сума всяка година да се осигурява предметна награда (от снаряжението или пособията на младите артилерийски офицери), с която да се награждава първенецът артилерист от поредния випуск на училището при производството му в първо офицерско звание. Изрично изискване на дарителя е също върху предмета да има надпис с наименованието на фонда.

Тази ценна информация за троянци – дарители, е поместена в енциклопедия „Дарителството”. Това са хора с големи сърца, чиито имена и дела не бива да бъдат забравяни. Радващ е фактът, че и в забързания 21. век се срещат такива хора. Един от тях е кралският юридически съветник на Елизабет Втора – потомък на български, троянски род. Това е англичанинът от български произход Джон Бризби, потомък на Константин х. Калчев.

През 2007 г. Бризби реставрира училището и построи православен храм в мах. Баба Стана, Орешак. Наред с товафинансира обучението по английски език на млади членове на Съюза на научните работници в Пловдив. Набира средства за хуманитарни и образователни поректи в България. Ежегодно Джон Бризби дава награди на около 30 талантливи ученици от Троян на церемония в двора на училището, построено от х. Калчев и неговия баща – ОУ „Иван Хаджийски”.

Докато има такива хора със щедри сърца, ще го има Троян, ще я има и България.