„Сто и двайсет годин... Тъмнини
дълбоки!
Тамо вдън
горите атонски високи,
убежища
скрити от лъжовний мир,
место за молитва,
за отдих и мир,
…
във скромна
килийка, потънала в сън,
един монах
тъмен, непознат и бледен
пред лампа
жумеща пишеше наведен.”
Тази година се навършват 300 години от рождението на този „монах тъмен, непознат и бледен“ – Паисий Хилендарски, отец Паисий – народен будител, духовник и светия, автор на „История славянобългарска” (1762).
Сведенията за живота му са твърде
оскъдни. Единствено се откриват в автобиографичните му бележки в „История
славянобългарска”, във вписванията в Хилендарските хроники и в някои писма.
Годината на неговото рождение е 1722-ра. За това индиректно съдим от неговите
думи, че завършва „История славянобългарска” 40-годишен, в 1762-ра. Родното
място на Паисий е в Самоковска епархия. Сведенията са отново от неговите
бележки в „История”-та: „и пришедъша ва Светые гори Афонские у епархии
Самоковские въ лъто 1745” (дошъл в Света гора Атонска от Самоковска епархия в
1745 година). Точното селище е Банско. Това твърдят редица учени и
изследователи на живота и делото на светогорския монах (Теодосий Скопски,
Йордан Иванов).
Светското име на отец Паисий е
вероятно Петър или Пенчо. Има двама братя. Баща му Михаил Хадживълчов е заможен
търговец в Банско. По-малкият му брат Вълчо Хадживълчов също като баща си се
занимава с търговия, но също така става и ктитор и покровител на църквите в
региона и особено на Хилендар и Зограф. По-големият му брат Лаврентий е игумен
на Хилендарския манастир. При него заминава Паисий през 1745 г. и се замонашва. Хилендарският манастир по
статут е сръбски манастир, но поради местоположението му по-голяма част от
монасите в него са българи от Македония.
През 1758 г. Паисий Хилендарски
пътува като таксидиот до Сремски Карловци, където открива исторически съчинения
и средновековни източници за българската история. Те са основата за написването
на „История славянобългарска”. Трудът на Паисий е завършен през 1762 г. в
Зографския манастир, където той се премества поради разногласия с хилендарските
монаси. При обиколките си из българските земи като таксидиот Паисий носи своя
исторически труд, за да бъде разпространяван сред българите и преписван. През
1765 г. посещава Котел и там е направен първият препис на „История”-та от поп
Стойко Владиславов, по-известен ни като Софроний Врачански. Оттам насетне
животът на хилендарския монах потъва в неизвестност и легенди.
Жизненият път на Паисий
Хилендарски приключва през 1773 г. в манастир в селището Амбелино (днес „Свети
Георги” – квартал на Асеновград) на път за Света гора.
Паисий Хилендарски е най-почитаният
български будител. С писмен акт на Светия синод на Българската православна
църква през 1962 г. е канонизиран за светец и паметта му се почита на 19
юни. Пловдивският университет и десетки
училища в страната носят неговото име. През 2000 година с постановление на
правителството е определена годишна Държавна награда „Св. Паисий Хилендарски” -
за стимулиране на български творци и изпълнители на произведения, свързани с
българската история и традиции. През 2008 г. в Банско е открит
Духовно-исторически център „Св. Паисий Хилендарски”.
Това са официалните биографични
данни за Паисий Хилендарски. Към тях нашият Троян добавя свои щрихи.
Историографът на Троян Власи
Илиев при изследване на рода Папазовци се натъква на хроника, написана на
белите полета на една библия от някой потомък на рода. От хрониката той разбира,
че родът Папазовци произхожда от Банско и че е разпръснат поради семейна
трагедия. Турчин искал да изнасили девойка от рода. Тримата й братя убиват
насилника и избягват от Банско. Единият – Вълчо, отива в Северна България,
другият – Стойко – в Южна, а третият – Пенчо - в Хилендар и се покалугерява с
името Паисий. Власи Илиев предполага, че този именно брат е Паисий Хилендарски
– авторът на „История славянобългарска”. Така той става първият, който посочва
Банско като родно място на Паисий. За да е сигурен в твърдението си, лично отива
в Банско и узнава, че родът Папазовци е живял в една махала, разположена на 4
км от Банско. Там при посещението си Власи Илиев намира само една полуразрушена
къща на два етажа, долният – каменен, а горният – за живеене. Стари хора му
разказали същото, което намерил в семейната библия на троянските Папазовци.
За да бъде неговото твърдение
исторически научно, Власи Илиев проучва особеностите на банското наречие,
сравнява го с автентичния език на Паисиевата история и доказва, че тя е
написана на банско наречие.
За да разсее твърдението, че
родното място на Паисий е Кралев дол, Софийско, отива и там. Среща се със стари
хора и учители и доказва, че тамошният Паисий няма нищо общо с Паисий
Хилендарски. По този повод Власи Илиев пише три полемични статии във в. „Мир”
през 1923-1924 година. На свои разноски издава брошурата „Родното място на Отец
Паисий Хилендарски е гр. Банско под
Пирин-планина”, Троян, 1938 година. По този начин Власи Илиев се явява първият,
който посочва Банско за родно място на Паисий Хилендарски. Поради това
банскалии го канят официално на тържество – годишнина от написването на
„История славянобългарска”. Всички тези сведения откриваме в „Спомени за моя
баща Власи Илиев Лингурски (Даскал Власи)”, чийто автор е дъщерята на
историографа Ангелина Попска. Спомените са дарени на Музея на народните
художествени занаяти и приложните изкуства – Троян от Галина Ненова Иванчева,
внучка на Власи Илиев.
Потвърждение, че родът Папазовци
са преселени в Троян от Разложко към 1750 г. намираме и в „Град Троян.
Поселищно-стопански черти” на Игнат Пенков. В своето изследване „Родова анкета
на населението“ той потвърждава, че Папазовци са клон от рода на Отец Паисий.
„Знае се, че Отец Паисий е ходил на два пъти
през 1777 година в Троянския манастир ( А. Сп. Разбойников. „Отец Паисий
и българската география”, ИБГД, кн. 4, 1937, с. 206.), а възможно е това той да
е правил и с цел да се види с роднините си (брат му Вълчо). Поп Вълчо имал син,
когото кръстил Пенчо (може би на брата си Паисий Хилендарски)”.
Историографите на Троян твърдят
също, че Отец Паисий е погребан тук. В своята статия „Легенда или истина”
(Троянски глас, №5, 1994) краеведът Мичо Думанов съобщава, че от поколение на
поколение се носи мълвата, че Отец Паисий е починал в Троян. „Знае се, че той
доста е боледувал и е потърсил свои родственици в Троян. Живял е в отредената
му дворна къщица в Папазовския имот до черковището „Св. Спас” в Табашката махала,
където са били и папазовските домове. В черковището „Св. Спас”, което е било и
гробище, е погребан починалият Отец Паисий. Тук са се черкували махлените.
Имало издигнат висок камък, с което се обозначавало черковище. До него имало и
малък каменен кръст в памет на Отец Паисий. Винаги при черкуване на „Св. Спас” е споменаван Отец Паисий. Съвременници си спомнят,
че това малко каменно кръстче е премахнато при регулационните промени и
захвърлено до махленските къщи и най-сетне „непотребно” загубено някъде.”
Легенда или истина, но при всички
обстоятелства - основание за наша, троянска гордост.
