МИНКО ИВАНОВ МАРКОВСКИ

ТРОЯНСКИЯТ ЗАХАРИ СТОЯНОВ

(150 години от рождението на Минко Ив. Марковски)

Не подлежи на съмнение фактът, че Троян, макар и да не става център на мащабни исторически събития в хода на националноосвободителното движение, е гнездо на патриоти и смели борци за национална независимост.
Троянци има в легията на Раковски, в четите на Стефан Караджа, Филип Тотю, Христо Македонски. Троян дава 8 свои чеда в четата на Христо Ботев. 63-ма са опълченците от нашия край.
До голяма степен обаче техните дела щяха да потънат в забрава, ако не бяха усилията и родолюбивите пориви, подтикнали един троянец да събере факти, документи, спомени на още живи участници в събитията, на близки на загиналите, да ги обобщи и да ни ги завещае. Името на този патриот е МИНКО ИВАНОВ МАРКОВСКИ. На 15 февруари тази година се навършиха 150 години от неговото рождение.
Минко Иванов Марковски произхожда, както става ясно от фамилията му, от големия и известен троянски род Марковски. Син е на Иван Марков Марковски – абаджия по занятие и родолюбец по призвание. Човек, с голямо влияние сред населението на града. Кмет на Долни край, когато Троян се е състоял от две части – Горни и Долни край. Член на Троянския революционен комитет…
Брат на Минко е Марко Ив. Марковски – също участник в революционната дейност на троянци по време на национално-освободителното движение. Член на Троянския революционен комитет, ушил знамето на комитета и с това останал в историята като може би единственият мъж, извезал знаме. По-късно – опълченец и участник в Сръбско-българската война от 1885 година.
Минко Ив. Марковски няма такава бурна революционна биография, но неговото дело в никакъв случай не е по-малко значимо.
Мемоарният труд, който ни е оставил, книгата „Спомени и очерки из българските революционни движения” е обемно, задълбочено и ценно изследване на историческите събития в Троян и Троянския край в последното десетилетие преди Освобождението.
Минко Ив. Марковски е роден на 15 февруари 1862 година. Основно училище завършва в Троян. След това неговата издръжка поема по-големият му брат Стойко и Минко учи три години в Пловдивската гимназия. Завръща се в Троян и става учител – първо в Орешак, после в Голяма Желязна и отново в Орешак.

След това напуска учителството и става писар в Троян. После работи в Околийския съд в Ловеч. Завръща се отново в Троян – като просбописец.

През 1897 г. по покана на братовчед си Стойко Ив. Казанджиев заминава във Враца и 7 години е подсекретар на Врачанския окръжен съд. Тази служба продължава да изпълнява и когато се премества в Оряхово през 1904 г., а после – в Плевен през 1906 година. През 1908 г. сменя длъжността и става съдебен пристав (съдия изпълнител) отново в Плевен. За кратко (1911-1912) се мести в Свищов, но се завръща в Плевен и става ходатай при Плевенския окръжен съд. От 1913 до 1924 г. е касиер-счетоводител в пивоварна фабрика „Червен рак”. Умира на 29 декември 1924 година.

В годините, които прекарва във Враца, Минко Ив. Марковски подготвя и дава за печат първата книга от своите „Спомени и очерки из българските революционни движения 1868 – 1878”. Тя е отпечатана през 1902 г. в печатницата на М. Богданов, където се издават предимно книги с по-особено съдържание и в малък тираж.

Втората част на книгата подготвя след пенсионирането си, но за съжаление не успява да я види отпечатана. Тя е издадена в Ловеч от Ученическото историко-археологическо дружество през 1925 г. – една година след смъртта му. Отпечатана е в печатницата на Д. Мичев, където също са печатани изключително книги с малък обем и с местно значение. И двете части са отпечатани в обичайни за времето малки тиражи. Това са причините от тези първи издания на двете книжки днес да са запазени единични екземпляри само в някои от големите библиотеки.

За периода 1896 – 1908 г. Минко Ив. Марковски обнародва 22 статии в списанията „Светлина”, „Искра”, „Българска сбирка”, „Летописи”. Повечето от тях по-късно включва в своите мемоари.

Първата книга на „Спомени и очерки из българските революционни движения 1868 – 1878” обхваща дейността на Левски и неговите сподвижници в Троянско от 1868 до 1873 година. Спомените на Марковски са особено ценни, защото те предават дейността на Апостола така, както е виждана от редовите дейци на комитета и жителите на Троянския край. Записките са ценни и с конкретните примери, случки и сцени, които допълват представата за провежданите по онова време заседания на местните революционни комитети с участието и на Апостола в тях. Минко Ив. Марковски предава пряко и непосредствено атмосферата на епохата, регистрира фактите, но в същото време дава възможност да се проникне и в психологията на събитията.

Втората част обхваща периода  от 1873 до 1877 година. В нея авторът документира положението и дейността на Троянския революционен комитет след гибелта на Левски, подготовката и неуспелите опити за вдигане на въстание в Троян през пролетта на 1876 г., Новоселското въстание и последвалия погром, разкриването на Троянския революционен комитет.

Записките започват от ограничения кръг на Троян и Троянско, но само за да прераснат в описание на общонационални събития и факти от значение въобще за българското националноосвободително движение. Изградено на основата на спомени, повествованието е запазило първичната сила на възпоминанията на участниците в описваните събития. Не на последно място разказът е интересен и с подробностите около бита, обичаите и фолклора в Троянския край преди Освобождението.

От запазените архиви на Минко Ив. Марковски се вижда, че той е поддържал връзка с останалите живи поборници и с техни потомци, които са му предоставяли конкретни факти и данни. Записваните сведения авторът е проверявал многократно. За педантизма, с който се отнася към цялата събрана информация и към документите преди да ги предложи на вниманието на читателя, говори и фактът, че немалка част от спомените му се потвърждават по-късно от изследвания и намерени материали.

През 1976 г. под редакцията на Веселин Трайков и Димитър Марковски двете книжки на Минко Ив. Марковски са обединени в едно цяло и издадени от издателство ОФ. Към текста на вече публикуваните две книжки са прибавени още 7 глави, останали в ръкопис в архива на автора. В тях са описани събитията около арестуването на членовете на комитета, тежката им съдба в затворите в Ловеч, Севлиево, Търново и Русе, ограбването и опожаряването на Троян през 1877 година… По този начин е оформено пълно издание на записките на Минко Ив. Марковски. Книгата е обогатена с 348 пояснителни бележки в края на повествованието, основна заслуга за които има уредникът от Музея на занаятите Ганко Цанов.

„Спомени и очерки из българските революционни движения 1868 – 1878” на Минко Ив. Марковски е безспорно обемен и ценен труд за историята на Троян и Троянския край в последното десетилетие преди Освобождението. „Заслугата на Минко Иванов Марковски се заключава преди всичко в това, че без неговото перо немалко сведения или щяха да изчезнат безследно, или с течение на времето щяха да се превърнат в откъслечни предания-легенди.” Такава е оценката на Веселин Трайков и Димитър Марковски – автори на предговора към изданието от 1976 година.

Минко Ив. Марковски с основание би могъл да се нарече „троянският Захари Стоянов”.

ПЕНЧО ХРИСТОВ ИКОНОМОВ

Роден е на 27 октомври 1860 г. в Троян. Пети син е на свещеник Христо Икономов – борец за църковна независимост. Негов брат е Димитър Икономов – Димитриката, четник и член на щаба на Ботевата чета.

След като завършва класното училище в Троян, през 1879 г. Пенчо Икономов постъпва в Петро-Павловската семинария край В. Търново. Като ученик в последния курс организира доброволческа ученическа чета за защита на обявеното на 6 септември 1885 г. Съединение на Северна и Южна България. След съкратено военно обучение учениците-доброволци заминават за фронта, откъдето се завръщат на 16 декември същата година, за да продължат образованието си.

Пенчо Икономов завършва семинарията с отличие през 1886 г., но не става свещеник, а се отдава на учителската професия. На 1 септември 1886 г. постъпва в класното училище в Троян и става директор – длъжност, на която остава две години. След това учителства в Севлиево, Станимака (Асеновград), Стара Загора, Шумен и Разград. После се установява в Никопол и като директор на училището там се пенсионира след 36 години непрекъсната учителска дейност.

Прозрял голямото значение на читалищата за самообразованието на народа, навсякъде, където е учител, Пенчо Икономов дейно се включва в читалищната дейност. В Никопол дълги години е председател на читалището. „В 1889 г. за председател на читалището е избран Пенчо Икономов – учител, човек просветен и безупречен, обичащ читалищната дейност. Той успява да разгърне широка културно-просветна дейност и да превърне читалището в храм на науката и знанието” – пише никополският вестник „Трудов фронт” в статията „Никополско читалище” в бр. 6 от 1971 година.

Пенчо Икономов е автор на книгата „Материали за Ботевата чета”, която излиза от печат през 1901 година. Претърпява и второ издание, а през 1966 г. е преиздадена и от Музея в Троян.

Пенчо Икономов е написал и „Ученическият легион през 1885 година” – спомени, които са отпечатани в 16 броя на вестник „Северно ехо” (Плевен) през 1934-1935 година.

Умира на 80-годишна възраст на 11 януари 1940 г. в  Никопол.

ПЕТЪР ТАБАКОВ

Сред опълченците от Троянския край, наброяващи по последни проучвания 52-ма души, може би най-известен е Петър Табаков.

         Роден е през 1856 г. в Табашката махала в Троян. Останал още от малък без майка, той едновременно помага на баща си в табашкия занаят и посещава взаимното училище.

         През 1874 г. Петър Табаков заминава за Румъния. Установява се в Турно Мъгуреле. Става слуга в едно кафене, но заболява и се прибира в Троян. След по-малко от година се връща в Румъния – в град Борлат продава боза. И този път не се задържа дълго и отново се връща в Троян. Тук се сприятелява с Марко Иванов Марковски. От него научава, че е основан революционен комитет и трескаво се работи за всенародно въстание.

         През пролетта на 1876 г. Троянският революционен комитет е разкрит и повечето от членовете му са арестувани. Търси се и Марко Иванов Марковски – ушил знамето на комитета. Тогава Марко отива при приятеля си Петър Табаков и го склонява да избягат в Румъния. С помощта на коняри-кираджии от околните махали, през Никопол, двамата стъпват на румънска земя.

         Когато в Плоещ се събират хиляди български емигранти, за да се запишат доброволци в предстоящата война между Русия и Турция, Петър Табаков и Марко Иванов се записват в ІV дружина на Българското опълчение.

         Петър Табаков взема участие в боевете при Шипка и Шейново и срещу башибозуците при с. Тича. Изпълнявал е и продоволствени задачи. За участието си във войната и за проявената храброст е награден от руското командване с ордени и медали.

         След Освобождението и разделянето на  България на Княжество България и Източна Румелия Троян става митнически град, а на прохода Беклемето се създава пропускателен пункт. Петър Табаков става митнически стражар и, яхнал бял кон, постоянно снове от Балкана до Троян.

         Оженва се за една хубава мома от Кнежки лъг на име Неда. Раждат им се шест деца: 3 момичета и 3 момчета. От тях две по-късно стават учители.

         След Съединението на България и Сръбско-българската война (1885 г.) Петър Табаков става горски стражар в Троян и Тетевенско – служба, която много допада на волния и свободолюбив опълченец.

         Подмамен от многото троянци, емигрирали в Америка, Петър Табаков заминава за Канада. След две години, разочарован от гурбета, той се завръща в България и постъпва на старата си служба като горски стражар в Троян и Новоселския край – до пенсионирането си.

         Автентичен, не само художествен, но и словесен портрет за него ни е оставил Петър Хаджиев:

         „След Освобождението 1878 г. до смъртта си – 1945 г., дядо Петър Табаков беше една от най-популярните и колоритни личности в Троян. Едър, представителен, винаги облечен в опълченските си дрехи, леко приведен, той вървеше бавно, подпирайки се на любимия си бастун. От светлото му лице лъхаше благост и доброта. Големите му бели мустаци и бакембарди, поддържани по тогавашната руска мода, го правеха типичен руснак. А сините му очи любопитно, дори хитро поглеждаха и шареха навсякъде, където можеше да се открие нещо интересно или нередно – в града и в хората.

         В по-голям празник дядо Петър се стъкмяваше в най-новите си опълченски дрехи и ботуши, туряше на глава големия си калпак, на който блестеше металическият кръст, победил полумесеца. Разбира се, най-отличителната декорация бяха ордените и медалите на гърдите му. Те респектираха всеки троянец и го караха, ако е интелигент, да свали шапка на дядо Петър, ако е занаятчия, най-учтиво да го поздрави. Същото правеха и възпитаните и прилежни ученици, като снемаха фуражките си и чинно го гледаха, докато отмине.”

         Петър Табаков умира на 22 март 1945 година. Погребан е в югозападния ъгъл на църковния двор. Малко паметниче отбелязва гроба му.

Кой е Минко Николов?

„Още не е издаден географско-етнически атлас на българската литература, за да се види нагледно ролята на отделните поселища в създаването и обогатяването на нашия културен и литературен живот. Безспорно е обаче, че град Троян и прилежащите към бившата Троянска околия села са дали редица заслужили книжовни и културни дейци.”

Така започва статията „Писатели от Троян”, поместена в юбилейния сборник „Град Троян”, издаден през 1968 година. Неин автор е Минко Николов – една от видните, но позабравени напоследък личности на Троян.

Кой е всъщност той?

Минко Николов е литературен критик и литературен историк  –необикновена личност с висока култура, богата ерудиция, с нежна и поетична  душевност. Минко Николов е роден на 02.04.1929 г. в семейството на Невена и Никола Николови – гимназиални учители по литература. За тях преподаването на литература е повече от професия – то е съдба и смисъл на живота им. Израсъл в такава атмосфера, заобиколен от много книги, Минко Николов от ранно детство се влюбва в тях и в литературата. Чете много, упорито, по план. Още в ученическите си години познава творчеството на повечето български писатели-класици и немалък брой световни автори.

Затова е повече от естествено след завършването на Троянската гимназия (1948) да запише българска филология в Софийския университет. Скромен, взискателен към себе си и в същото време – нежен и чувствителен, задълбочен и внимателен към хората, и в университета Минко Николов се ползва с авторитет и уважение сред състудентите си. Още в тези години той проявява своя талант в литературната критика. Рефератите, които изнася, се посрещат с интерес и одобрение както от студентите в университета, така и от неговите преподаватели.

Минко Николов се дипломира през 1951 г. и само 3 години по-късно защитава дисертация върху твор­чеството на Хр. Смирненски, която става основа за написването и на първата му книга – „Христо Смирненски. Литературно-критичен очерк” (1958).

През 1955 г. Минко Николов започва работа в редакцията на в. „Литературен фронт”, но за твърде кратко време, защото още на следващата година заминава за Германия, където в продължение на две години и половина изнася лекции по българска литература в Хумболтовия университет в Берлин. Наред с това той обогатява познанията си по чуждите литератури. Запознава се с творчеството на Джойс и Пруст, Кафка и Албер Камю, Жан-Пол Сартр и Симон дьо Бовоар, Томас Ман… Особено го впечатлява Бертолд Брехт. Върху неговото творчество през 1963 г.  написва „Брехт. Литературен портрет”.

Минко Николов е от малцината български литературни критици, които изследват чужди автори, изключвайки  руските писатели

След завръщането си в България през 1958 г. започва работа в издателство „Български писател”. От 1959 г. е научен сътрудник, а от 1962 г. – старши научен сътрудник в Института за литература на БАН. Член е на Съюза на българските писатели. Сътрудничи на голям брой вестници и списания – Литературен фронт”, „Народна култура”, „Литературни новини”, „Пулс”, „Септември” „Пламък”, „Литературна мисъл”, „Родна реч”…

За съжаление отреденият му жизнен път се оказва твърде кратък – само 37 години. В новогодишната нощ на 1966-та, на 31 декември сам слага край на живота си…

Сред своето поколение от все талантливи литературни критици Минко Николов се откроява със свой самобитен профил. Трудно е да се прецени в коя област е по-добър – като литературен критик или като литературен историк. Безспорно е едно – в своя кратък живот той дава на нашата литература повече, отколкото позволява възрастта – 7 книги и повече от 120 статии, портрети и рецензии.

За нас е гордост, че Минко Николов е роден в Троян, в Троян преминава неговото детство, неговата младост, от Троян той надниква в пъстротата на живота и дълбините на литературните ценности.

         След смъртта му създаденият през 1959 г. литературен кръжок към читалище „Наука” е наименуван на негово име.

През 1979 г. по повод на 50-годишнината от рождението на Минко Николов в родната му къща е открит клуб на литературния кръжок, а на фасадата на сградата – барелеф на Минко Николов.

Д-Р ПЕНЧО ИКОНОМОВ

Пенчо Икономов е роден на 6 януари 1890 година в Троян. Произхожда от патриотичния род Икономови, който е дал Ботевия четник и помощник – Димитър Икономов-Димитриката, чичо на Пенчо.

Първоначалното си образование получава в Троян, а гимназия завършва в Плевен. Отличава се с буден ум и любознателност.

След завършване на гимназията Пенчо Икономов учителства една година в с. Бели Осъм. Напуска учителството с надеждата да продължи образованието си. Поради липса на средства обаче, завършва само курсове за помощник аптекар и се установява в Троян. В годините на Първата световна война  е мобилизиран като офицер.

След завръщането си от фронта активно се включва в обществения живот на Троян. Става председател на Комитета за стопански грижи и обществена предвидливост, който  има за цел да се бори със спекулата и справедливо да разпределя оскъдните количества храни и стоки в следвоенните години. Същевременно Пенчо Икономов оглавява и Комисията към читалището, която има задача да издири, установи и подреди книжния фонд на библиотеката, пръснат и невърнат през военните години. През 1920 година е избран за председател на читалището.

Още в ученическите си години започва да чете социалистическа литература. По-късно става член на Социалдемократическата партия. На съвещанието на тесните социалисти в града на 20 септември 1923 г. за вдигане на въоръжено въстание Пенчо Икономов е посочен за ръководител на въстанието в Троян. Неуспехът на Септемврийското въстанието в страната принуждава мнозина комунисти, в това число и Пенчо Икономов, да избягат в чужбина.

Първо се установява в Берлин, а след това – в Дармщадт. Поради скъпия живот напуска Германия и отива в Прага. Там Пенчо Икономов завършва едновременно два факултета – география и фармация. Написва докторска дисертация „Българските тютюни” – труд, който излиза на немски език едновременно в три варианта: като докторска дисертация в научно списание, като издание на Немския географски институт в Прага, който разменя издания с всички институти по света и като обикновено издание на автора. Рецензиите на научната мисъл за този труд са блестящи както у нас, така и в чужбина.

През есента на 1928 г. д-р Пенчо Икономов се завръща в България. Здравето му е разклатено поради лишенията, несгодите и напрегнатия умствен труд. Затова се установява в курорта Вършец и става аптекар. Там през декември 1929 г. се оженва за Вера Георгиева Пенева – местна учителка. Една нейна смела реч на тържеството на 24 май 1933 г. става причина да бъде уволнена, без право да упражнява повече учителската си професия. Семейството напуска Вършец и се установява в София.

През 1935 г. Икономов публикува в пресата открито писмо, в което изнася информация за нередности и безобразия, вършени от органите на Министерството на народното просвещение и лично от тогавашния министър Бояджиев. Министърът завежда съдебно дело срещу Пенчо Икономов – процес, който предизвиква голям обществен интерес. Д-р Пенчо Икономов се защитава сам, без адвокат и е оправдан, тъй като изнесеното от него се оказва истина. В резултат на тази оправдателна присъда възвръщат правата на съпругата му да упражнява учителската си професия, но я изпращат в с. Долно село, близо до границата при Кюстендил.

В следващите години Икономов се отдава всецяло на научен труд. Заедно с проф. д-р Петър Николов и проф. д-р Аспарух Бойчинов разработват труд за лечебните растения. Книгата „Лечебни растения – описание, състав, лечебно действие, рецепти и дози на употребимите в научната и народна медицина растения от българската и чуждоземна флора” излиза през 1941 година. Обемът й е 500 страници. Този ценен научен труд намира изключително добър прием от медицинската научна мисъл у нас. Първото издание се изчерпва много бързо. Второ, преработено и допълнено издание на книгата със 188 фигури в текста и 12 цветни табла, излиза през 1947 година.

Смяната на властта на 9 септември 1944 г. заварва д-р Пенчо Икономов като мобилизиран аптекар във Вършец. Преместен е в София, където оглавява Аптечното предприятие.

През 1950 г. се завръща в родния Троян. „Нямам сили да работя повече. Завърнах се в Троян да подишам и да умра в реден въздух” – споделя сред приятели. Времето си запълва с четене – голямата му библиотека постоянно се допълва с нови книги. Радост и умствена отмора за него са ловните излети, които прави с дружинката всеки неделен ден през ловния сезон.

Умира на 8 април 1954 година.

ГЕОРГИ НАЙДЕНОВ СЕРЯКОВ (ГИЙО)

В джобното тефтерче на Христо Ботев са записани имената на осем четници от Троян и Троянския край. Един от тях е Георги Найденов Серяков.

Роден е в Троян около 1840 година. Първите уроци по родолюбие Георги получава от баща си  – Найден Серяков,  буден троянец, патриот, който обича Русия и вярва в нейната освободителна мисия.

През 1852 година, едва 12-годишен, Георги напуска Троян и се премества при брат си Дочо в Тулча, Румъния. По това време Тулча е мултиетнически град, в който живеят представители на 22 народности, но най-много са българите. Освен българска църква „Свети Георги”, мъжко и девическо български училища, в Тулча има българско читалище „Съгласие”, българско търговско дружество, женско дружество „Надежда”. Тук Георги престоява до 1856 година. Мечтае да учи в Русия, но за съжаление това си остава само мечта.

Първата му проява като революционер е като четник в малката чета на Васил Ганчев – Плевналията, която била сформирана в Турну Мъгуреле в 1867 година с цел да премине в България и да се присъедини към четата на Панайот Хитов. Румънското правителство обаче разбрало за намеренията на Васил Ганчев и осуетило преминаването му отвъд Дунава.

Когато през 1867 г. се сформира Втората българска легия на Г. С. Раковски, Георги заминава за Белград и се записва в нея. След разпускането й през 1868 г., се връща в Румъния, но не се задържа дълго. Заминава за Русия да служи като доброволец в руската армия. След няколко години отново се завръща в Румъния и се установява в град Бузау. Оженва се. Ражда му се син. Георги обаче продължава да поддържа връзки с много български емигранти-революционери.

Когато през героичната 1876 г. се сформира четата на Христо Ботев, Георги Серяков се записва веднага. Той е един от знаменосците на Христо Ботев. Донесъл е на „Радецки” собствено знаме, различно по изработка от главното знаме, връчено от войводата на Никола Симов – Куруто. Неговият червен лъв се развява над четата до Милин камък. На 17 май 1876 г. Георги Серяков стъпва заедно с останалите 200 момчета на Козлодуйския бряг, целува родната земя и поема пътя към Врачанския балкан.

При сражението с черкези и башибозуци на 18 май 1876 г. е тежко ранен. Последните часове от живота му описва в своите спомени другият троянец в четата на Христо Ботев – Димитър Икономов-Димитриката:

         „… Ние се спряхме между канарите и горичката, която местност се нарича Милин камък, най-високият хълм от околността, обрасъл с разновидни клонести дървета… На това място се укрепихме с камънаци… Черкези и башибозуци се настаниха под нас. Захвана се неравен бой… Геройски отбивахме всяка атака. Никой не мръдна от мястото си. От многобройните куршуми дърветата около нас останаха без листа, корите им се обелиха, а камъните взеха да пущат прах. Виковете и охканията на ранените и умиращите цепеха въздуха и внасяха дълбока скръб в сърцата ни… Зад мен до един голям камък лежеше с вирнати крака Георги Найденов Серяков. Той бе ударен в бедрото на десния крак и костта му се строшила. С жален глас ме молеше: „Убийте ме, свато, да не падна жив в ръцете на зверовете, които ще ме измъчват!” Сърце не дава да се убие човек. Дадох му нужната медицинска помощ.

         Когато вече се стъмни, всички останали живи четници след голямото сражение са събрахме зад канарата. На тежко ранените оставихме оръжие и боеприпаси да се бранят. Мъчно и тежко ни беше, когато се разделяхме с тия мъченици…Всички плачехме.”

На 19 май 1876 г. турската потеря ги напада. Останалите още живи се сражават до последен дъх. Георги е обезглавен от турците, които разнасят главата му, набита на кол, във Враца и околните села.

         Гробът му и до днес не е намерен. Останала е само песента:

„Пуста остала таз Влашка,

чи кой утиди, ни доди.

Отиди Гию Найденов,

отиди Гию, ни дойди.

Чи там се пари печелят,

за два месеца хиляда.”

                   Троянска народна песен

 (Власи Илиев. „Град Троян”, с. 68)

ДИМИТЪР ИКОНОМОВ – ДИМИТРИКАТА

Димитър Икономов – Димитриката е роден през 1839 г. в Троян в семейството на свещ. Христо Икономов – начетен и смел борец за църковна независимост. Отначало учи в килийното училище в града, а после – в Ловеч. Учителства в Троян и Никопол. През 1860 г. заминава в Цариград, където баща му е свещеник в българската църква. Тук се запознава с борбата на българския народ за църковна независимост. През 1861 г. се завръща в Троян.        

През 1863 г. става учител в Оряхово. Четири години той не само учителства, но и активно се включва в обществения живот. При освещаването на новопостроената църква в с. Еница Икономов успява да склони игумена на Врачанския манастир арх. Иларион да извърши освещаването вместо гръцкия владика. Самият той държи пламенна реч.

 През 1867 г. в Оряхово, в дюкяна на братята Цако и Димитър Милчеви, Димитър Икономов заедно с Ц. Вълчев, А. Лулчев и Георги Катранов от Свищов поставят основите на таен революционен комитет. Решават да установят връзка с българските емигранти в Букурещ, да съберат пари, да се закупи оръжие, да се събере чета, която да премине в България. Планът им не успява. Полицията залавя Д. Икономов, Ц. Вълчев и В. Аргиров, откарва ги във Видин и ги арестува. Ц. Вълчев като влиятелен чорбаджия е освободен, но помага за бягството на другарите си от парахода, с който ги изпращат на съд в Русе.

Завръщайки се отново в Румъния, Икономов не се задържа дълго. Скоро заминава за Белград, където се записва във Втората българска легия. След военното обучение в нея е произведен в чин капрал (ефрейтор). След разформироването й през август 1868 г. се завръща в Румъния. Установява се първо в Зимнич, а след това – в Турну Мъгуреле. През 1874 г. се заселва в Александрия, където отваря хлебарница. Над нея в празнични дни се развява знаме с лъв и тя става средище на българските емигранти. Димитър Икономов се включва в Българския таен революционен комитет и е един от най-дейните му членове.

През 1875 г. Христо Ботев става председател на БРЦК. На 10 август свиква събрание в Букурещ, в което Икономов участва като делегат на Александрийския комитет. Същата година през септември се състои историческото събрание, на което се взема решение да се състави една голяма чета, която под предводителството на Панайот Хитов да премине Дунава и да помогне на въстаниците в България. Димитър Икономов е автор на идеята за превземането на парахода  „Радецки” като начин четата да премине в България. По-късно лично отива да избере подходящо място на българския бряг, където да акостира параходът.

На 16 май 1876 г. след обяд Христо Ботев, поп Сава Катрафилов и Димитър Икономов се качват в Гюргево на „Радецки” като обикновени пътници. От всички пристанища на румънския бряг, където параходът спира, се качват четниците, облечени като работници. На 17 май сутринта, когато „Радецки” е над Оряхово, Ботев събира щаба си, в който влиза и Икономов. Уточнени са подробностите по превземането на парахода. Около обяд планът е успешно изпълнен, а в 3 часа след обед параходът спира на Козлодуйския бряг и четниците стъпват на родната земя. Започва  бойният път на четата – път към смъртта и път към безсмъртието…

След погрома на четата и смъртта на Ботев Д. Икономов оглавява група от 20 четника, които се укриват няколко дни. Останали без храна, боеприпаси и помощ, на 27 май те се вмъкват в една воденица до с. Литаково, за да утолят глада си. Тук са обградени от черкези и башибозуци, пленени и откарани в Орхание (Ботевград), а оттам – в Софийския затвор. Присъдата е смърт чрез обесване, но по случай възцаряването на новия султан присъдите на Димитър Икономов, Спас Дюлгеров от Тулча и Петър Ванков от Свищов са заменени с доживотен затвор в окови. Останалите четници са освободени. Осъдените са отведени в Цариград и оттам изпратени на заточение на о. Родос.

Освобождаването им идва с подписването на Сан Стефанския мирен договор. Димитър Икономов се завръща в Троян.

Троянци го избират за народен представител в Учредителното народно събрание, в Първото велико народно събрание и в ІV обикновено народно събрание. В свободна България Икономов става член на административното управление в Троян през време на окупацията, околийски началник в Дряново през 1880 г. и в Курт бунар (Тервел) през 1881-1883 г. След това се преселва във Варна, където през 1889 г. е избран за член на Окръжния съвет. След болести и лични страдания умира на 29 март 1896 г.  във Варна, където е и погребан.