сряда, 12 септември 2012 г.

ЕДИН ЗЛОВЕЩ ДЕН В ИСТОРИЯТА НА ТРОЯН

7 август 1878 година е зловещ ден в историята на Троян. На този ден по време на Руско-турската освободителна война Троян е ограбен и опожарен от турски башибозуци. В пламъците на пожара изгаря целият град – всички постройки. Оцелява само сградата на турския конак, дебелите каменни зидове на църквата и няколко постройки по краищата. Автентични впечатления от тези ужасяващи събития откриваме в спомените на неколцина съвременници.
Всъщност първите признаци за заплаха от нападение над Троян се появяват още на 15 юли 1877 г., когато турска войска, башибозуци и черкези нападат Ловеч. Няколко троянци – калфи там, успяват да избягат и да се спасят. Те донасят в Троян вестта за грабежите и кланетата и всяват смут и тревога сред населението, което не е забравило, че още в 1876 г. башибозуците от Ловешко и Троянско се заканили „да ограбят, изгорят и избият жителите на комитаджийския градец Троян”. Тогава това не станало, но сега опасността отново надвисвала.
         Не закъсняват и първите башибозушки грабежи из селата и колибите, западно от града. След тях идва ред на слуховете, които от време на време изневиделица се понасят над тревожния вече градец – въоръжени башибозуци идват от една или друга посока към Троян. Трябва да се отбележи, че населението не стои пасивно и безучастно в очакване на нападението. Под ръководството на членове на Троянския революционен комитет се организират въоръжени групи от граждани, които охраняват пътищата към града.
         Освен със собствени сили, троянци правят опит да получат помощ за защитата на града и от руските войски, дислоцирани в Севлиево. Иван М. Марковски лично отива при коменданта и от името на троянското население го моли да разпореди изпращането на руска войска или казаци в Троян, за да се запази градът от клане и грабежи. Молбата му не е удовлетворена под предлог, че в Троян няма редовна турска войска. От башибозуците населението само трябва да се пази.
         Страхът от нападение кара мнозина от жителите на града да избягат от домовете си и да се укрият в околните махали, колиби и гори. Турската полицейска власт също напуска Троян. Малцината останали граждани се опитват сами да организират отбраната, разделят се на групи и се отправят на запад и югозапад. Други остават да охраняват самия град.
         Нападението връхлита Троян на 7 август, неделя. В 8 часа сутринта „една многобройна сган башибозуци, идещи откъм север, навлязоха в главната улица откъм долната част на града” – пише Минко Ив. Марковски в своите „Спомени и очерки из българските революционни движения”. Там намираме още достоверни описания на зловещото събитие: „В неделя през целия ден башибозуците разбиваха дюкени и къщи, ограбваха стоки и покъщнини и ги препращаха в техните села, след което запалваха ограбените дюкени и къщи. Убиваха безмилостно всеки млад или стар българин, който не е имал възможност да избяга. Това продължаваше цели три дена. На четвъртия ден, когато вече целият град беше ограбен и опожарен, башибозуците се бяха оттеглили”.
         Още по-поразително е описанието на картината, която заварват завърналите се троянци дни по-късно: „Троянските бежанци и ония от околните махали и села захванаха да се завръщат от Севлиево, от Габрово, от горите. Когато се завърнахме в Троян, що да видиш? Ужасна грозотия!... По цялата главна улица от долни до горни край всички дюкени и къщи превърнати в прах и пепел. Тук-таме се виждаха да стърчат зачервени от ужасните пламъци дувари от здания. Новото мъжко училище, девическото училище, църквата и всички по-големи и солидни здания бяха изгорени. Останали бяха неизгорени, здрави само полицейското здание, което и до днес е запазено, старото училище и няколко малки уединени къщи по краищата. Имаше убити мъже и жени около 20 души”.
В своята история „Град Троян” Власи Илиев също споделя преживяното: „ На 7.VІІІ. малкото въоръжени троянци запазват пътищата западно и югозападно от Троян, но башибозуците ги издебват откъм север и североизток и влизат в града. Троянците се разбягали. Башибозуците цели три дни грабили къщите и най-подир ги опожарили. Пишещият тези редове гледаше нощно време от с. Млечово на 15 км от Троян как пожарът осветляваше хоризонта със своя гигантски пламък. Останаха неизгорени само полицейското здание и вехтото училище, а също и малко къщи по краищата на града. Убити през това време имаше около 20 души, и то повече стари хора”.
Представа за Троян в първите месеци след опожаряването ни дават и спомените на Г. Котлубей – участник в Руско-турската освободителна война. Посетил града преди и след опожаряването, той пише: „Когато пристигнах в Троян, аз бях поразен от представилото се зрелище: от хубаво застроения, достатъчно чист и красив град не бе останала и следа; навсякъде грамади развалини и само на места стърчат голи, обгорели стени. Бях чувал преди, че градът е изгорен от башибозуците, но никога не предполагах, че те не са оставили в буквалния смисъл на думата камък върху камък, и още повече се ужасявах от картината поради това, че в края на юли същата година аз видях в този град красиви, големи къщи, многобройни дюкяни и като цяло – заможност и задоволеност на обитателите. Сега намиращите се в града две сотни казаци, които наблюдаваха Троянския проход, едва можаха да се настанят в няколко оцелели къщи”.
Въпреки ужасното бедствие, жителите на Троян не униват. Марковски пише: „Останалите без подслон троянчани се загрижиха где и как ще прекарат предстоящата тежка зима. Едни почнаха да прекарват материали, за да си направят жилища, други пък решиха да отидат в околните турски села, в които има запазени здрави турски къщи, да прекарат там зимата”.
Възстановяването на града е трудно и бавно. Троян никога не възвръща предишния си достолепен вид. При строежа на жилищата основна грижа е да се осигури подслон за предстоящите зимни студове. На външната архитектура не се обръща особено внимание. Проблем е липсата на дървен материал за строеж. В архива на Музея на занаятите се пазят документи, издадени от Ловчански окръжен управителен съвет. През м. април 1878 г. е изпратено следното писмо до кмета и старейшините в с. Лешница: „Иван Марков Марковски от Троян като е един от изгорелите, дава му се една от къщите на побягналите турци в Лешница, която да превози, за да си направи нужната къща”. Друго писмо, от 15 май 1878 г., отново е до кмета и старейшините в с. Т. Лешница: „Предписва ви се да дадете на Ивана Дочов и на Йова Нидялкова, от Троян, една от къщите на побягналите турци, за да я развалят да си съградят техните изгорени”.
Възстановяването на обществените сгради започва още през следващата 1879 година – с църквата „Св. Параскева”. Народните представители Димитър Икономов и Власи П. Балевски се обръщат за помощ към руското окупационно управление в Търново. За ремонт на изгорената църква, от която са останали само големите каменни зидове, те получават 3000 франка.
Първата изцяло нова обществена сграда, построена в Троян след Освобождението, е сградата, в която днес се помещава Музеят на народните художествени занаяти  и приложните изкуства. Нея троянци строят в 1881 г. за училище. Специално е нает Уста Генчо Кънев от Трявна – един от най-добрите възрожденски майстори-строители. Сградата е двуетажна. На всеки етаж има по шест класни стаи и салон. Входната фасада е оформена в ренесансов стил. Функциите си на училище сградата изпълнява до 1896 г., когато на мястото на изгореното Жълто училище е построена нова училищна сграда.
Тази година се навършват 135 години от опожаряването на Троян – повод да разлистим страниците на немногото книги за историята на нашия град, повод да се преклоним пред смелостта и патриотизма на нашите предци. Нека им отдадем почит за усилията и предприемчивостта, с които са възродили като „Феникс от пепелта” родния ни град.

Няма коментари:

Публикуване на коментар