неделя, 2 ноември 2014 г.

НАРОДООБРАЗОВАТЕЛНО ДРУЖЕСТВО „НАУКА” В КУЛТУРНИЯ ЖИВОТ НА ТРОЯН ( от основаването му до 30-те години на ХХ в.)



В летописа на своята история нашият народ, наред с велики постижения и имена, вписва и свое самобитно, оригинално дело – създаването на народните читалища. Тези масови организации са свързани с културното и просветното развитие на всички поколения българи от средата на ХІХ век насам, с революционните борби против Османското владичество. В онази епоха на дълбока тъмнина и невежество те заблестяват със своята светлинка, за да запалят в съзнанието на млади и стари буйните огньове на просветата и културата, да подготвят почвата за революционните идеи на освободителната борба.
         Техните цели и задачи са формулирани в Уставите им: да разпространяват и популяризират българската просвета, книжнина и култура; да пробуждат народното самосъзнание; да разпалват българското родолюбие. Още преди Освобождението читалищата утвърждават богатото разнообразие и съдържание на своята дейност чрез читалищните библиотеки и читални, сказки, театрална, музейна и друга дейност.
Идеята за основаване на читалище в Троян донасят отец Матей Преображенски – деец на Търновския революционен комитет, посетил Троян през 1868 г., и Васил Левски, който в 1871 г. основава местния революционен комитет. В своите „Спомени и очерки из българските революционни движения” Минко Ив. Марковски пише: „Обаче и двамата тия тайни агитатори между политическите си проповеди най-много залагаха пред троянчани за усилване на учебното дело и за саморазвитието на гражданите, та да може да се повдигне националният дух у тях. И затуй те подбутнаха някои от по-интелигентните младежи да си основат читалище с цел да може да се сгрупира около него патриотически кружок.” И наистина през 1870 г. в града се основава читалище, чиито първи членове са и основателите на местния революционен комитет: Васил Бочов Попов, Марко Колев Марковски, Васил х. Калчев, Васил Димитров Попов, Минко Ненов Шипковенски, Калчо Ангелов Гайдарски.
Всички те са демократично и революционно настроени млади хора от известни троянски фамилии.
Васил Бочов Попов (1845-1936) е от големия Папазовски род. Баща му Бочо Попов бил кмет на града повече от 30 години. Васил учил абаджийски занаят в Ловеч, където Цвятко х. Павлов и Марин поп Луканов го посветили в народното дело. Освен на читалището, той бил и един от основателите на Троянския революционен комитет, личен приятел на Левски и първа връзка с Вътрешната революционна организация.
Марко Колев Марковски (1849-1908) е една от видните фигури в духовния живот на града. Около него и Васил Бочев се формирало основното ядро на читалището. Като член на революционния комитет участвал дейно в снабдяването му с барут и боеприпаси. Занимавал се с бакалия, манифактура и абаджийство. Бил първият книжар в Троян след Освобождението. Дарявал ежегодно една трета от печалбите си за нуждите на читалището.
Васил х. Калчев (1848-1902) е пето коляно от Балювия род, дошъл през първата половина на 18. век от Охрид. Завършил е Пловдивското класно училище, буден и интелигентен. След Освобождението бил кмет на Троян.
Васил Димитров Попов е първороден син на председателя на Троянския комитет. Деен организатор на народната борба в селата Орешак и Черни Осъм.
Минко Ненов Шипковенски (1852-1878) е  първороден син на Нено Чорбаджи. Учил в Пловдив, той се включил активно в културния живот на родния си град. Заедно с Васил х. Калчев и Цочо Спасов привлекли от Пловдив Илия К. Белковски за главен учител на класното училище. Освен един от създателите на читалището, Минко Ненов е и основоположник на театралното дело в града. Изпратен от „младите” в Пловдив, намерил подходяща пиеса и се заел с поставянето й. Така през есента на 1872 г. се изнесла пиесата „Многострадална Геновева”. Ненов участвал като постановчик и актьор.
Калчо Ангелов Гайдарски (1842-1917) като член на революционния комитет посрещал и укривал в дома си народни дейци и апостоли, взел участие в снабдяването с барут и боеприпаси. Като кмет на града през 1881 г. проявил грижа за регулирането и архитектурното му оформяне, по време на мандата му било изградено първото следоосвобожденско училище в Троян.
Всички те – основателите,  правят и първата вноска в касата на читалището – по една бяла меджидия (4 лв. и 20 ст.). Абонират го за няколко български вестника, купуват първите книги. За съжаление така основаното читалище съществува кратко време. Появяват се противници на читалищното дело и дейността му е прекъсната.
Възобновяването на читалищната дейност обаче става още на следващата 1871 г., когато в Троян за главен учител е назначен Илия Белковски – завършил Пловдивската гимназия, енергичен и интелигентен младеж. Белковски, освен пряката си учителска работа, върши и просветителска работа сред гражданите. Той пръв въвежда четенето на книги – отначало пред учениците в събота след обяд и в неделя, а после  – и пред граждани.
         През учебната 1872/1873 г. за учител в Троян е назначен Цвятко Златев – троянец, учил в Одеса. Двамата с Белковски основават библиотека в училището, която се ползва и от учениците, и от гражданите. Уредник на библиотеката става младият учител Никола Гимиджийски. Това е всъщност първата обществена библиотека в града. През 1872 г. се дава и първото театрално представление в Троян – „Многострадална Геновева”. Минко Ив. Марковски в своите „Спомени и очерки…” подчертава техните заслуги: ”Белковски и Златев освен на младежта бяха учители и на възрастните. С неуморимата си деятелност те възкресиха разтуреното читалище и с поучителните си слова значително повдигнаха националния дух у гражданите.”2 Така с отварянето на първата обществена библиотека в града и с първото театрално представление на „Многострадална Геновева” в Троян се поставят основите на читалищното дело.
         Но идват годините 1877–1878, годините на Руско-турската освободителна война, по време на която градът е опожарен от турските башибозуци. В пламъците на пожара изгарят и книгите на библиотеката. След Освобождението троянци са загрижени преди всичко за възстановяването на своите жилища и затова в първите следосвобожденски години читалищна дейност в града няма.
         През 1879 г. младите учители Н. Гимиджийски и К. Хасъмски възобновяват неделните четения в старото оцеляло училище в църковния двор, възстановяват и библиотеката.
Следващата учебна година 1880/1881 в Троян за главен учител е назначен завърналият се от Търново Георги Смилов. По негова инициатива читалището не само е възстановено, но изработва за пръв път свой Устав и си избира име – „Развитие”. Смилов установява практиката учениците с песни да честитят сватби и именни дни като по този начин събират подаръци за читалището. Въвежда се и месечен членски внос – 20 стотинки. Читалището (библиотека, читалня и салон за сказки) се премества от училището в кафенето на Хаджи поп Георги – в центъра на града, с оглед на по-голямо посещение от гражданите. Тук след пускане на черква се правят събрания и се изнасят просветни беседи. Пръв помощник на Смилов е учителят Никола Гимиджийски. Смилов обаче напуска града, Гимиджийски става чиновник и дейността на читалище „Развитие” се прекъсва отново. Книгите остават в училището, а събраните парични средства се внасят на съхранение в общината. За дейността на читалище „Развитие” не са запазени никакви архиви или книжа.
До 1885 г. читалището е просъществувало със слаби прояви, въпреки че тогава е започнала и театрална дейност. Към 1887-1888 г. към читалището е образувана театрална трупа, но за твърде кратко време. И тя не е просъществувала.
Причините за замирането на читалищната дейност не само в Троян, но и в цялата страна по това време са няколко. На първо място годините след Освобождението насочват интересите на българските граждани към политиката, към новите условия на живот. Преходът от робство към свободен политически живот в млада, новооснована държава формира друга психология, нови разбирания, увлича хората в съвсем нови дейности. Те не чувстват особена нужда от самообразование. В Троян към тези причини трябва да се добави и фактът, че след опожаряването през 1877 г. гражданите са заети повече с възстановяването на жилищата си, отколкото с образованието си.
В 1892 г. читалищната дейност в града се възражда благодарение на инициативността на Ганко Семерджиев. Той е роден в Троян  към 1860 година. Завършил е Априловската гимназия в Габрово. Бил е чиновник в София, след това – в Севлиево секретар в окръжното управление. Ганко Семерджиев е радетел за напредъка и просветата на родния си град. Той изпраща лични парични средства на учителя Иван Ст. Памукчиев, с които да се закупят книги, вестници и списания. Наема се дюкянът на Цочо Спасов и така се поставя началото на библиотека „Наука” – първата обществена библиотека в града след Освобождението.
За този период Никола Гимиджийски пише в своите „Автобиография и спомени” следното: „Покойният Ганко М. Семерджиев съзнал, че без определено помещение и без книги читалище и читалня не стават, като секретар на Севлиевския окръжен управител бе възложил на някои учители в Троян да наемат за негова сметка една стая на главната улица, която да послужи за читалня. Бяха наели такава стая в къщата на Цочо Спасов, дето е сега Васил Ив. Попов. Там се държаха и някои списания, които Семерджиев получаваше и пращаше тук, както и ония списания и книжки, които можеха да се купят от парите на читалище „Развитие”, което съществуваше вече само по име.”
Като съобщава за инициативата на Ганко Семерджиев, в. Време” посочва следните любопитни факти: „При скромната помощ на Семерджиева библиотеката не могла да вирее задълго, ала за даскал Иван и троянските учители това било искра, която ги запалила. Последните, окуражени от пожертвователността на Ганко Семерджиев, който наскоро починал, подпомогнати от няколко млади сили, току-що свършили средни училища, заработили усърдно и на 12 септември 1892 г. положили последна и здрава основа на Народообразователното дружество, което обхващало библиотеката „Наука” и някогашното читалище „Развитие”. (в. „Време”, бр. 190, 1908 г.) Както е видно от дописката на вестника, независимо от скорошната смърт на Ганко Семерджиев, идеята му достойно е продължена от Иван Памукчиев и троянските учители. Те подкрепили неговото дело и още същата година се записали 62 членове на библиотека „Наука”, които заплащали по 50 ст. месечна вноска.
Власи Илиев заедно с Димитър Грънчаров по собствена инициатива отиват в Ловеч, за да проучат устройството на тамошното читалище: „Донесохме устав, правилник и други. Пренесохме колкото книги бяха останали в дюкянчето. И стана историческото заседание на 12 септември 1893 г.”
На 12 септември 1893 г. се полагат основите на Народообразователно дружество „Наука”, което обединява библиотека „Наука” и някогашното читалище „Развитие”.
В списъка на основателите на Народообразователно дружество „Наука” са записани имената на: Иван Ст. Памукчиев, избран за негов председател; Власи Илиев – секретар; Стефан П. Икономов – касиер и Калчо В. Гайдарски – библиотекар. На учредителното събрание присъстват 23-ма членове, а протоколът е подписан от: Минко П. Цонковски, Христо М. Попов, Дамян Н. Бонджев, Радю Б. Дренски, Христо Хр. Марков, Ангел В. Таслаков, Бочо Сп. Марковски. Този протокол е първият официален документ на Народообразователно дружество „Наука”. Дейността на новоучреденото дружество обхваща всичко, което е могло да върши едно читалище в онези години – поддържа библиотека; изнасят се сказки, забави, вечеринки, театрални представления; набират се средства за разнообразната културна дейност на дружеството.
         Общообразователният и демократичен дух на читалището като масова обществена организация най-добре е изразен в чл. 2 на Правилника за вътрешния ред на библиотеката, приет на заседанието на новото настоятелство. В него се казва: „Входът в библиотеката е свободен за всички без разлика на пол, възраст и народност.” Същият този дух остава непроменен и в достигналия до нас Устав на Народообразователно дружество „Наука” от 1907 година. В глава ІІІ „Състав на дружеството”, чл. 4 четем: „Дружеството има неопределено число членове, без разлика на пол, религия и народност.” Членовете на Народообразователно дружество „Наука”, съгласно същия член на Устава, биват действителни, благодетелни и почетни. Това степенуване в три категории има ясен разграничителен белег, критерий – членският внос.
За действителен член се счита всеки, който при записването си предплати не по-малко от 1 лев и после за всеки месец плаща по 50 стотинки.
         За благодетелен член се счита всеки, който подари наведнъж на дружеството 60 и повече от 60 лева. Непрекъснатото членство също се награждава с провъзгласяване за благодетелен член. Изисква се 10 години непрекъснато членство. Настоятелството приема и провъзгласява благодетелните членове на годишното събрание. С внимание и уважение се отнасят и към по-бедните. На ония, които подарят на дружеството до 60 лева, се изказва писмена благодарност и се води списък с техните имена.
         Лицата, които имат особени заслуги за дружеството, се провъзгласяват, отново по предложение на настоятелството, на общото годишно събрание за почетни членове. 
         Новоучреденото дружество започва усилена дейност. Още през следващата 1893 г. е приет Правилник за вътрешния ред в читалнята. През месец ноември 1894 г. се открива Народният университет, приема се и се отпечатва Уставът на Дружеството. Според него Настоятелството е длъжно всяка година да дава отчет за състоянието на дружеството. Всяка година трябва да се прави ревизия на сметките и делата. Още на следващата 1895 г. Настоятелството дава първия си отчет.
През 1896 г. се приема Правилник за вътрешния ред на заседанията на дружеството и за пръв път се разиграва лотария от купени предмети. През 1897 г. Министерството на народното просвещение отпуска помощ в размер на 400 лв. и се устройва лотария с дървени предмети.
     През 1898 г. се учредява комисия за одобрение на книги и вестници и Гергьовден се провъзгласява за дружествен празник, който се отбелязва още на следната година, когато се провъзгласяват и първите почетни членове: митрополит Максим, Иван Т. Попов и Тончо Думанов.
1900 г. е приет нов устав, а 1901 г. за почетни членове са провъзгласени йеромонах Кирил Данов, подарил 1000 лв. и Найден поп Николов, дарил 60 лева.
През 1902 г. Народообразователното дружество празнува своя 10-годишен юбилей. Членовете му вече наброяват 95. В библиотеката се получават около 30 вестника и толкова списания, а в главната книга са записани 1053 „разни книги”. По това време председател на Настоятелството е Власи Илиев, подпредседател – Цочо Василев, деловодител – Стефан Дренски, касиер – Христо Лингорски, библиотекар – Михаил Койчев.
През 1910 г. Народообразователно дружество „Наука” прави едно „нововъведение” в своята дейност – за пръв път отчетът на Настоятелството се разпространява в печатен вид.
„Господа членове, миналогодишното настоятелство в своя отчет е искало отчетите ни да се отпечатват, която мисъл ний напълно споделяме, вследствие на което за пръв път излизаме пред вас с печатан отчет. С това нововъведение ний мислим, че дружеството ще извлече само полза, защото от една страна, за да бъдем субсидирани от окръга и държавата, ний трябва да даваме отчет за нашата дейност, а от друга страна един печатан отчет, който ще пръснем в стотина екземпляра, безспорно ще популяризира най-широко висококултурните задачи, които дружеството ни преследва по отношение гражданите на Троян, които поне в едно бъдеще ще се почувстват повече задължени да подкрепят това дело.”
В този отчет се съобщава, че за благодетелни членове се провъзгласяват 18 души и 1 сдружение – Абаджийският еснаф, който е подарил на дружеството 200 лева. Също така става ясно, че в началото на 1911 г. членовете на дружеството са 123. В приложената таблица те са разпределени по професия и пол. Прави впечатление, че всички членове са мъже, няма нито една жена. Освен това болшинство имат учителите и чиновниците – съответно 25 и 30 члена.

Учители
Чиновници
Занаятчии
Търговци
Адвокати
Дух. лица
Лекари
Аптекари
Книжари
Прошеноп.
Предприем.
Ученици
Земледел.
Др. профес.
Всичко
мъже
жени
25
30
17
23
5
3
2
1
3
3
1
1
3
6
123
-
        
За периода до войните дружеството постепенно обхваща всички дейности, които са присъщи на едно читалище – поддържа библиотека и читалня; устройва представления и вечеринки; урежда сказки и народен университет. Характерен е стремежът на читалищните управи за набиране на средства – от членски внос, от представления и вечеринки, от дарения, от лотария, от помощи от държавата и общината. Отчетите показват и постоянно нарастване на броя на читалищните членове. В 1896 г. техният брой е 85 души, в 1907 г. – 181, в 1914 г. – 230. (Д. Гимиджийски, с. 18)
         Трябва да се отбележи, че до изменението на читалищния Устав през 1922 г. Настоятелството не е било единствен читалищен орган. По устав и по традиция са съществували различни комисии: театрален комитет, комисия по избор на книгите, комисия по събиране на помощи и дарения, комисия по устройване на лотария, комисия по закупуване на място за театрална сграда. Целта е била една – да се ангажират повече членове в дейността на читалището и да се запази демократичният дух на организацията.
         Един от най-важните въпроси на читалището през всичките тези години е бил въпросът за строеж на читалищна сграда. От сградата на оцелялото в пожара 1877 г. училище в църковния двор, през кафенето на Хаджи поп Георги, дюкяна на Цочо Спасов, а след това  – дюкяна на Василица Димитрова Папазова до първата читалищна сграда (съществувала до 1915 г. и построена по инициатива на Спас Василев – тогава помощник кмет, и със съдействието на околийския началник Лещов от глоби и от общински средства) читалището винаги е търсело свой дом.
         Още в 1907 г. се повдига въпрос за строеж на читалищна сграда, защото „старата къщурка над дола”, в която се помещавала читалнята и библиотеката, била малка и неудобна. Общото събрание избира комитет от 5 души – видни граждани, на който възлага да разреши този важен въпрос. Първоначално идеята била да се построи само сграда за библиотека и читалня. След това обаче възниква въпросът и за строеж на театрален салон. Това довежда до оформянето на идеята да се построи обща сграда, в която да се поместят библиотеката, читалнята и театралният салон. С това възниква въпросът за мястото на тази сграда. Преобладаващият стремеж е бил да се намери подходящо място в центъра на града. Пълно единодушие никога не е постигано. Въпросът от обществен се превръща в личен и махленски. В своите спомени Д. Гимиджийски споделя: „Борбите на тази почва са били остри и дълги и са внесли израждане на въпроса до такава степен, че той е станал дори прицел за подигравки: хора нелишени от насмешливост са предлагали сградата да се направи на колелета, та да може да се мести из целия град и да задоволява всички желания.” (стр. 21)
         В 1914 г. читалищната управа се връща на първоначалната идея – сградата за библиотека и читалня да се строи отделно от театралния салон. Причините са следните: първо, старата читалищна сграда вече била съвсем негодна за ползване, заплашвала да се срути, а нямало подходящо за наемане помещение; второ, средствата, с които читалището е разполагало, не са били достатъчни за строеж на театрална сграда; и трето, не е могло да се намери място за строеж на голяма читалищна сграда.
         На 5 април 1915 г. се отдава на предприемач строежът на новата читалищна сграда. Библиотеката се премества в дюкяна (бивша бозаджийница) на Мирчо П. Пеновски. Старото здание се събаря, поставят се основите на новата сграда и строежът спира поради започналата през септември 1915 г. война.
През време на войните целият културен живот в града замира. Читалището не развива никаква дейност. Няколкото немобилизирани читалищни настоятели, останали в града, правят общо три заседания за военните години, на които провъзгласяват за благодетелни членове предимно загинали на бойното поле троянци, чиито близки са направили дарения в тяхна памет.
За положението в Троян след края на войната Д. Гимиджийски пише следното: „ Непосредствено след войната животът се преобрази, хората изглеждаха по-други, отношенията се промениха, нов дух вееше, нова психология владееше обществото…
Младежите, върнали се от войната и несвалили още от гърба си войнишките куртки, защото нямаше с какво да ги сменят, носеха в душите си ужаса на изживяното и някои търсеха почивка, други се отдаваха на общото бунтарско течение, трети пиянстваха и празнуваха освобождението си от фронта. По-възрастните потънаха в грижи по семействата си или се увлякоха от партизанския бяс. Най-младите, израснали без надзор и възпитание през войната, неопитни, се лутаха неопределено и бяха чужди на всяка обществена дейност. Невзелите участие във войната чувстваха  укорните и презрителни погледи на фронтоваците, чувстваха се гузни и се спотайваха, а старите читалищни дейци се бяха омърлушили и нямаха смелост да отпочнат своята някогашна дейност.
Библиотеката стоеше безредно разхвърляна в бозаджийницата, дето беше оставена преди войната, читалищната сграда беше замръзнала в основите си, никаква работа не се вършеше, никаква читалищна поява не се отбелязваше.”
Въпреки това една група интелигентни младежи подканват настоятелството да свика общо събрание. Интересът към читалището обаче е толкова нисък, че събранията се отлагат на два пъти поради липса на посетители. На третия път – на 8 януари 1919 г. – се събират само 22 души. Те решават на „своя материална и морална отговорност” решават да се отвори читалнята и с това да се възобнови дейността на дружеството.
На 2 февруари 1919 г. вече се свиква редовно годишно събрание, на което настоятелството дава отчет за военните 1915 – 1918 години, избира се ново настоятелство и читалищният живот се възстановява.
На две извънредни събрания през същата година читалището разисква въпросът за направеното от Петър К. Балевски предложение за дарение. Петър К. Балевски предлага да направи дар на читалището като довърши със свои средства започнатия строеж на новата читалищна сграда. Предлага също да възстанови на дружеството похарчените преди това средства. Въпреки различните мнения, на събранието на 16 февруари 1919 г. се взема решение дарът да бъде приет. Условието е на сградата да се постави надпис: „Читалня на Народообразователното дружество в Троян, съградена от Мария и Петър К. Балевски”.
В отчета за  1919 г. се посочва, че  са дадени : 1 вечеринка, 1 забава, 1 градинско увеселение, 1 публична лекция на тема „Исторически бележки за гр. Троян и околностите му” и 1 публична реч „Значението на читалищата за просветата на народа”. Дружеството завършва този период с 1848 книги в библиотеката и състояние от 55 678 лева. Действителните членове на дружеството са се увеличили със 100 души – от 210 на 310 в края на 1919 г. Показателно е, че 13 от тях вече са жени.

Учители
Учителки
Чиновниц.
и служ.
Занаятчии
Търговци
Дух. лица
Адвокати
Лекари
Книжари
Просбопис.
Земедел.
Студенти
Ученици
Ученички
Предприем.
Фабриканти
Др. занаятчии
всичко
Всичко

мъже
жени



310
24
7
59
67
50
4
6
2
4
4
5
10
35
4
3
3
21
297
13

През 1920 г. читалищната сграда е построена с дарените от Петър К. Балевски средства. В знак на благодарност за направеното дарение на фасадата на сградата е поставена мраморна плоча с приетия на събранието надпис. Мария и Петър К. Балевски са обявени за почетни членове.
Остава обаче нерешен въпросът за строеж на театрална сграда. През 1919 г. е избран комитет за събиране на помощи. Читалището иска да се отчужди място за строежа на Миразчийското, но Административният съд не допуска отчуждаването, тъй като ”постройката на театър за читалището не било от обществена полза”. Същата година е премахната и сцената в прогимназията, на която са се изнасяли представления и вечеринки. Читалището построява сцена в частното заведение (кръчма) на Мирчо Пеновски и там дава представления до 1924 г. като заплаща и наем. Въпреки неудобствата – сцената е малка, тясна, салонът е прихлупен, задимен и „украсен” с кръчмарски принадлежности, до 1924 г. решение на въпроса не е намерено.
През 1924 г. управата на читалището попада в млади читалищни дейци, които отказват повече да чакат удовлетворително за всички решение на въпроса. На извънредното събрание, състояло се на 16.06.1924 г., се решава строежът на театрален салон да стане при училище „Св. СВ. Кирил и Методий”. Строежът започва на 20 август същата година и салонът е открит на 20.12.1924 г. с комедията на Гогол „Ревизор”.
Театралният салон заема една училищна стая и част от двора на училището. Строежът е на концесия – да се ползва 10 години от читалището, след което да остане собственост на училищното настоятелство. До тогава училищата в града ще ползват салона безплатно. През 1929 г. срокът е удължен на 50 години. Освен от училищата, салонът е ползван от популярната банка за общите й събрания, от всички дружества в града и от политическите партии, а по-късно – и като гимнастически салон на училището.
Въпреки този салон въпросът за място за строеж в по-централните части на града продължава да стои на дневен ред. През 1925 г. читалището получава от държавата място, което преди това е принадлежало на кооперация „Освобождение” и е конфискувано. През 1934 г. читалището го отстъпва на Ловното дружество за строеж на ловен дом като в замяна получава от общината мястото на старото околийско управление - 800 кв. м. в центъра на града.
През 1927 г. читалището е оземлено от фонда на трудовите земеделски стопанства и следващата 1928 г. получава 50 дка земя в местността Шамака. След неуспешни опити да построи почивен дом съвместно с друга организация, читалището отстъпва мястото на телеграфо-пощенци срещу 200 000 лв. и 45 дка земя на Търнето. Телеграфо-пощенци си построяват на отстъпеното място почивен дом, а читалището през 1931 г. засажда на Търнето овощна градина с цел да си осигури сигурни и трайни доходи. Средства за своята дейност читалището продължава да набира и от членски внос, представления, кино.
По това време в обществения живот на града навлизат нови хора – образовани, с широка култура, инициативни. Те са в основата на всички значителни стопански и културни начинания в града – Популярната банка, Водният синдикат, Комитетът за строеж на ж п линията. Мнозина от тях участват в ръководството на Народообразователното дружество – Минко Шейтанов, Димитър Гимиджийски, Андрей Шипковенски, Асен Клисурски, Бочо Шейтанов. Авторитетни и инициативни, те привличат широк кръг граждани за участие в дейността на дружеството.
Читалищната дейност в тези години се разширява неимоверно. През 1926 г. е купен киноапарат, който е инсталиран в театралния салон, а по-късно е преместен в сградата на Популярната банка. През 1924 г. при читалището се открива музейна сбирка, която макар и малка, е още един показател за широкия обхват на читалищната дейност. От 1920 г. се установява една традиция всички изложби на местни художници в града да се дават от името на читалището и с негово съдействие. Друга проява на читалището е Народният университет, който изиграва значителна роля за просветата на гражданите. През 1928 г. при читалището е основана балетна студия за ученици от учителя Аксаков. През 1930 г. със съдействието и участието на читалището е основано музикално дружество „Гусла”. Идеята да се създаде Воден синдикат за електроснабдяването на града също произлиза из читалищните среди.
През 1924 г. читалището става член на Върховния читалищен съюз. През 1928 г. се основава Троянски околийски читалищен съюз и Народообразователното дружество „Наука”става културен център на цялата околия.







Няма коментари:

Публикуване на коментар