сряда, 21 декември 2016 г.

ФИЛИП СТАНИСЛАВОВ И НЕГОВИЯТ „АБАГАР”

Филип Станиславов е роден около 1608 г. в с. Ореш, Свищовско, в семейството на павликяни, приели католическата религия, за да се избавят от преследванията на гръцкото духовенство и турската власт. Павликянството е еретическо християнско религиозно движение, проповядващо, че материалният свят е продукт на Злото, а духовният – на Доброто. Именно сред павликяните францисканските монаси-мисионери намират нови последователи на католицизма. През 1622 г. по време на папа Григорий 15. Ватикана учредява Конгрегация за разпространение на вярата. В Рим, Лорето и Болоня се създават специални колежи, които да обучават и подготвят будни младежи от други народи за учители и мисионери в родните им места. Всяка година Конгрегацията поема разходите за обучението на шест български момчета в славянския колеж в Лорето.
          Там от 1627 до 1633 г. се обучава и Филип Станиславов. Изучава теология, история, география, италиански и латински език. В училището се преподава на хърватски език. Филип Станиславов знае още турски, татарски и влашки. Ръкоположен е за свещеник в град Анкона. От 1633 до 1635 г. е в Рим, в папската курия, където е официален преводач на папа Урбан 8.  от славянски и други езици.
По искане на епископ Илия Малинов се завръща в България, в родния си край и става млад мисионер. През август 1648 г. става епископ на Никополската католическа епархия. Много години от живота си прекарва в с. Трънчовица, Плевенско. Там съгражда граматическо училище по подобие на съществуващите такива в Западна Европа. В училището на Станиславов се изучават латиница и латински език, богословски дисциплини, но също и кирилица. За този период от живота му са характерни непрекъснатите пътувания, усилният стремеж за отваряне на училища и изграждане на църкви, за подготовка на учители и свещеници за нуждите на българите-католици.
Филип Станиславов мисионерства в Източна България и Добруджа, Шумен, Варна, Каварна, Баба-дага, Мангалия, Аперман. Твърде популярен е заради демократичното си поведение и умението да се приспособява към тежкия живот. Той неуморно работи за духовното издигане на сънародниците си. За своите начинания търси помощ от всякъде, и когато не я намира, със собствени сили, а понякога и със собствени средства, издига молитвени домове.
Желанието му българите да бъдат образовани го кара да подготви и отпечата в Рим на 6 май 1651 г. малка книжка, сборник с молитви – „Абагар”. Това е първата печатна книга на новобългарски език и е предназначена за нуждите на католическата църква в България.
Книгата е отпечатана на кирилица само на едната страна на 5 големи листа с ширина 44.5 см и височина 33.5 см. Хартията е италианска, тънка, но груба. В долната си част листовете са номерирани с кирилски буквени цифри. Върху всеки лист текстът е напечатан на 4 тесни колони, всяка обградена с рамка от орнаменти. Книгата е украсена с 9 гравюри, изобразяващи различни светии, изрязани върху дърво, с размер 6.5/10 см , разположени между отделните текстове.
Ако колоните се изрежат и наредят последователно, се получава лента, дълга около 5.80 метра. Това дава възможност сборникът да се оформи като свитък и да се носи като амулет, „наместо силни мощи”, навит около кръста или около лявата ръка. Възможността книгата да се носи като муска е едно от обясненията на нейното заглавие. Абагар са се наричали  специални муски, които павликяните носели със себе си, за да се предпазят от лоши сили.
Друго обяснение е свързано с включеното в нея апокрифно послание на ефеския цар Абагар до Иисус Христос. Според древно предание Иисус го излекувал чрез силата на Божието слово и чрез Убрус – кърпа, запазила образа на Христос. Този текст, считан за апокрифен още през 4. век, стои в основата на множество амулетни (апотропейни) текстове, разпространявани в цяла Европа. Другите апокрифи в „Абагар” също са с такъв характер – за помощ при болест, за зачатие, за закрила при пътуване, спасяващи от „всякаква злина”, 72-те имена на Господа... Отпечатан е и кратък католически требник на латински език.
Като цяло „Абагар” е сборник, предназначен за целите на католическата пропаганда, но епископ Станиславов го е сътворил за българското общество. Затова езикът му е достъпен за обикновения българин и това обяснява неговата популярност сред народа.
Книгата е израз на грижата на Филип Станиславов за просветата и възпитанието на българския народ. Той е имал не само ясно изразено българско самосъзнание, но и патриотични нагласи. Навсякъде се подписва като „Филип Станиславов, епископ от Велика България”. В послеслова на книгата авторът пише: „Както пчелата събира мед и восък от различни и благоуханни цветя, тъй и Филип Станиславов, епископ на Велика България, събра и нареди от различни книги на светите отци своя сборен Абагар и го дари на своя български народ да го носи при себе си вместо силни мощи. Тоя абагар бе напечатан през 1651 година на 6 май в светия град, където почиват телата на Петър и Павел”.
Днес от „Абагар” са запазени едва 17 екземпляра. „Абагар” е във фондовете на библиотеки в Рим, Виена, Париж, Копенхаген, Брюксел, Одеса, Москва, Лайпциг. Един екземпляр се пази и в София – в НБКМ.
Освен на „Абагар”, Филип Станиславов е автор и на текстове с пътеписен характер като „Описание на Северна България”, издаден в 1659 г., написан на италиански език, преведен и издаден на български едва в 2012 година.
Филип Станиславов умира през 1674 г. в Никопол. До нас е достигнала надгробната му плоча: „Овди почива г-н Филип Станиславов, епископ Никополски. 8 август 1674 г.” Надписът върху камъка е издълбан с латински букви. Надгробният паметник стои на видно място в експозицията на Регионален исторически музей – Плевен. Донесен е там от Никопол през 1982 година. Няма данни кой, кога и къде го е намерил. Потъмнелият от времето камък е единственият оригинал, стигнал до наши дни. Вместо „Абагар”, във витрина се пази нейно фототипно издание. Няма и снимка на Станиславов. Изложеният в експозицята портрет е рисуван от худ. Иван Стоилов – Бункера.
Независимо от давността на времето, Филип Станиславов остава в историята като родолюбец, духовник, книжовник български, един от първите и най-ревностни радетели за просветното издигане на българите, духовник-воин и реформатор. За него съвременникът му епископ Петър Богдан – Бакшев казва, че е „патриот” и „извънредно дързък и буен”.

„В скромните текстове, събирани и писани през 17. век, той израства като книжовник-будител и изпреварва почти столетие Възраждането у нас, което настъпва в края на 18. век”. Това е авторитетната оценка за него на Олга Петрова ˗ уредник отдел „Възраждане” в Регионален исторически музей – Плевен.








Няма коментари:

Публикуване на коментар