понеделник, 17 юни 2013 г.

ТРОЯН ПРЕДИ 100 ГОДИНИ...

         В края на ХІХ и началото на ХХ век Троян е малко, но будно балканско градче, отброило в историята си вече пет столетия. Възникнало в края на ХІV и началото на ХV век край римския Траянов път, обединило в едно няколкото махалици главно по левия бряг на река Осъм.
         За него в мемоарите си Димитър Гимиджийски пише следното: „Спомням си родния си град от онова време със своята дълга главна улица, започваща от санаториума под града и свършваща при фабриката на П. К. Балевски над града – повече от 2 км – калдърмосана, с тесни, нееднакво широки и високи тротоари, по които не можеше да се минава от пейки, столове и препречените крака на насядали по тях жени и калпакчии. Паянтовите едноетажни и двуетажни къщички, подредени една до друга, с бели мазилки и сини черчевета на прозорците приветливо блестят, големи дървета – ябълки, орехи, сливи засенчват улицата и я правят по-живописна, на много места дори стоят като зелени козирки над дюкяните и декорират къщите.”

КЪЩИТЕ

         Къщите си приличат досущ една на друга. Те са обърнати с лице към улицата, а широките им градини се разстилат отдире, така, че къщите са почти непрекъснато скачени една с друга, къщите са на два ката: Отдолу дюкян, дето работи домовладиката, ако е занаятчия или пък жените тъкат шаяк и платна и държат вътре покъщнина; в горния кат има чардак, одая, две-три стаи. Покривите са от плочи. Големите порти и високите зидове дават да се разбере, че в широкия двор се намират често кола биволи, коне или овце.
УЛИЦИТЕ

         В градеца има две главни улици – Горният и Долният друм – днешните улици „Христо Ботев” и „Васил Левски”. Долната е покрита с добър калдъръм, а горната е само тук-там покрита. Второстепенните улици са тесни, но и от тях няколко са постлани с калдъръм. Улиците пряко или косвено водят към чаршията и мегданя.

ЧАРШИЯТА

         Още в самото начало на чаршията ни посреща Бароковата къща на златарите.
         През къща, все в този ред, е домът на печатаря Иван Керешки.
         При Марковския мост, отдясно, е къщата на Власи Илиев – закъснял възрожденец, читалищен деец и пръв историограф на Троян.
         Долепена до нея е къщата на мантаджията Павли Конишът – прочутата „модна къща” на троянските моми и невести.
         Насреща, строга и спретната, е къщата на кожухаря Илия Хаджийски – тоя своеобразен часовник на чаршията. Работният ден започва в тъмни зори с първите удари на калпакчийската му пръчка. Още с първия мах на тая „диригентска палка” той вдига чаршията на крак, пробужда еснафския оркестър и изтегля майсторски нишките на всички чаршийски звуци, за да ги подчини на правечния ритъм на труда. Чакали сякаш само тоя сигнал, ще притропат забързано закъснели кепенци, звънко ще се обади партията на бакърджийските чукове, подпряна от припрения речитатив на кожухарите. Тъй в тъмно, по петляно време, започва безкрайният работен ден…
         Тук се спотайва и къщата на братя Лингорски – типичен представител на възрожденската балканска архитектура.
         На отвъдния бряг на улицата е къщата на книжаря Христо Кадийски, представител на д-во „Стрела” за разпространение на ежедневния печат.
         Сърцето на чаршията е Цънцарската махала. Сред нея плахо се оглежда родната къща на Иван Хаджийски – некоронованият певец на тая чаршия. Хаджийски бе учен, а чаршията бе неговата жива лаборатория. Откърмен на тая улица, събуждан и приспиван от нескончаемия й чаршийски ритъм, той извиси духовния си ръст високо над прихлупените каменни покриви, надхвърли билото на Балкана.
         В комшулук с дома на Хаджийски е къщата на медникаря Найден Тотев. Сто години вече фамилията на този майстор не изпуска бакърджийския чук.
         От същата страна на чаршията е и домът на стария учител Спас Шипковенски – летописец на просветното дело в Троян, баща на психиатъра проф. Никола Шипковенски – член на Лондонската академия на науките.
         Тук е и къщата на бръснаря Христо Кинов, незабравимия балканджийски Фалстаф, обезсмъртен от Иван Хаджийски в „Шегите на еснафа”…
         Между двата бряга на улицата, на чаршията неспокойно е текла, тече и сега реката на троянската история.

 МОСТОВЕТЕ

         А покрай нея вие синята си лента Осъм. Над буйния бяг на планинската вода извиват гръбнак мостовете – Оряшковският, Пачовият, над Дъскотина, над Киранчо, над Алдица…
         Най-забележителният от тях е Марковският мост, построен в 1899 година. Строежът му е резултат на инициативата изключително на братята Марко и Иван Колеви, Иван Казанджиев, Цвятко Таслаков, Найден поп Николов. Реди това на река Бели Осъм в чертите на града са строени дървени мостове, по които не е могъл да мине дори товарен кон, а само пешеходци. Реката, като придойде голяма, ги е завличала. Марковският мост е първата стъпка на троянци към по-висока строителна култура.
         По неговия каменен гръб са ставали първите разходки на младежите, които, облегнати на моста, водели научни спорове до късно вечер. Тук девойките си правели първите фотографии. В подножието на неговите сводове троянци ловели риба…
         Сърцето на града обаче си остава мегданят.

МЕГДАНЯТ

         Изграден е по средата на дългия близо 5 км град, между Горни и Долни край. Тук в източната му част са двете знакови за града сгради – първата обществена сграда, построена след Освобождението и единствената, оцеляла от пожара на руско-турската война сграда – конакът.

ПЪРВАТА ОБЩЕСТВЕНА СГРАДА

         През 1881 година майстор Уста Генчо Кънев завършва строежа на ново каменно двуетажно здание, предназначено за училище. В него има 12 класни стаи, а на горния етаж – салон със сцена и завеса. В този салон е кипяла театрална самодейност – изнасяли са се сценки с патриотични мотиви. По-късно в сградата се помещават общинското управление, мировото съдилище, телеграфо-пощенските служби.

КОНАКЪТ

         Конакът – той е живата история на града и единственият оцелял негов връстник.
         Когато през 1868 лето русчушкият валия Мидхат паша подписал ираде (указ), селото станало касаба. А касаба без мюдюрин и заптие не може. Постройката  се почнала под надзора на Тотю Михов. Той от своя страна възложил строежа на конака на прочутия тогава майстор-строител Петко Вълев Близнаков от махала Попешка. За 5-6 месеца конашката постройка била готова. Направена била от хубав дървен материал, с резбирани колони, врати и тавани.
Построен конакът – жив свидетел на всички събития и случки от обявяването на Троян за град през 1868 година до наши дни.
         След Освобождението тук се настанява околийското управление.
         На запад мегданят се „затваря” със силуетите на зданията на училището и църквата „Св. Параскева”.


ЦЪРКВАТА

         Тя е съградена още в 1835 година. От пламъците на опожаряването на града в 1877 година оцеляват единствено каменните й зидове. С много усилия и ентусиазъм троянци я въздигат отново.
         Осем каменни колони поддържат покрива с величествено кубе с 16 прозорчета. Иконите на иконостаса са дело на четирима художници и са изработени в различно време – Рачо Тихолов от Габрово, Петко Илиев от Казанлък, Пенчо х. Найденов от Троян и Ц. Захариев от Трявна.
         Още от самото си основаване църквата върши за града своето голямо културно дело. Тя буди не само верските и нравствени чувства у троянци, но съдейства, наред с училището и читалището, за тяхната по-голяма просвета, дава своя ценен принос за издигане културата на града.

УЧИЛИЩЕТО

         В непосредствена близост до нея на мястото на Жълтото училище се намира основното училище „Константин хаджи Калчев”. В долния етаж и в крилото, в десет стаи се помещава първоначалното училище. В горния етаж в 6 класни стаи е прогимназията. Зданието е строено през 1894-1895 година при кмета Цочо Спасов със средства на общината и на училищния благодетел хаджи Калчо Дренски, дарил 12 000 лв. Неговият син – Константин хаджи Калчев, дарява 100 000 лв. за строежа на крилото на сградата и затова е провъзгласен за патрон на цялото здание. Освен това той дава всяка година премия за отличилите се ученици.
         Другото учебно заведение по това време в Троян е Непълната гимназия „СВ. Св. Кирил и Методий” – на 1 етаж с 6 учебни стаи. Зданието е строено по време на войните при кмета Александър Ненов.

         Мегданят е сцена на целия обществен живот в града в онези години. „Мегданят беше застлан с калдъръм. На него ставаха всякакви тържества и публични събрания. Там се виеше и хорото. До 1938 година той служеше за зеленчуков пазар. В пазарния ден – четвъртък, особено през лятото и есента на него се струпваха много каруци, докарали от полските села за продажба различни видове зарзават и плодове. От мегданя тръгваха и тук пристигаха пътническите автомобили на различните автомобилни предприятия. Всички провеждани състезания от колоездачното дружество „Буря” започваха от мегданя и свършваха на него.” Така ни го описва в своите спомени Цочо Шипковенски.




ЧИТАЛИЩЕТО

         Безспорно център на културния и духовен живот на града е читалището. Основано още в 1872 година, то обединява библиотеката и читалнята, театралната трупа, Народния университет, музикалното дружество „Гусла”, балетната студия, основоположник е на музейното дело в града, пръв популяризатор на кино изкуството. За читалището работят най-просветените троянци – Илия Белковски, Цвятко Златев, Ганко Семерджиев, Иван Памукчиев, Власи Илиев, Минко Миревски, Цочо Василев, Димитър Гимиджийски и още мнозина други. Със своята интелигентност, култура и възрожденски ентусиазъм те не само поставят основите на читалищното дело в града ни, но и неуморно и всеотдайно работят за превръщането и утвърждаването му като център на културния живот в Троян.


         „Когато пристига в града файтон и загърмоли по калдъръма, а звънците по сбруята на конете зазвънят предупредително, по прозорците се натрупват множество глави да видят кой пристига. Жените предат с хурки, насядали по пейките на тротоарите, калпакчиите изтупват с тънки пръчки калпаците пред дюкяните си, обущарите, скрити някъде вътре, чукат, наковалните на ковачите и бакърджиите огласят улицата. И този шум сякаш не нарушава тишината на града. По напречните тесни и криви улици рядко минава някой, децата са се запилели към реката и по къра и техните викове и крясъци не се чуват.


         Такъв изглеждаше делничният ден в нашия град. А в празник улицата е празна, дюкяните – затворени. Оживление настъпва след разпус на църква и подир обяд, когато някъде отсреща през реката свирне музиката на хоро, дето се струпват почти всички младежи и девойки. Вечер, пред единствената бирария са насядали по масите чиновници със семействата си да пият бира и да поговорят с познати и приятели. Младежи се разхождат по главната улица, а късно, когато запустее и бирарията, някъде по Капинчо се чува песен. Градът заспива мирен сън, звездното небе го огрява и хората почиват без грижи  и без страхове за бъдещето.”
        

        


Няма коментари:

Публикуване на коментар