Троян е град на повече от шест столетия. Възниква в края на ХІV и началото на ХV век край древния римски път Виа Траяна, свързващ Мизия с Тракия и Беломорието. Оскъдни са археологическите находки, а още по-малочислени са писмените свидетелства за него в далечното минало.
За първи път Троян като селище са появява върху картата на френския картограф Никола Сансон в 1648 г. с името Траянак.1 На същото място с кръгче и кула селището е обозначено и върху картата на италианеца Джакомо Кантели да Виньола през 1689 година.2 Това са и първите писмени свидетелства за нашия град.
До 30-те години на ХХ век, за разлика от съседните Севлиево, Габрово, Ловеч, Троян няма писана история. Пръв с това дело се залавя учителят Власи Илиев Лингорски.
Той е роден през 1866 г. в Троян. Образование получава при известните за онова време учители – Илия Белковски в Троян и Атанас Узунов в Ловеч. През 1893 г. завършва Ломското педагогическо училище и посвещава на учителската професия целия си живот.
Ако през Възраждането училището, църквата и читалището са трите опорни точки на българщината и пробудата, в живота на Даскал Власи, както го наричат троянци, има две опорни точки – училището и читалището. Власи Илиев е един от основателите и най-дейни членове на Народообразователното дружество „Наука” – предшественик на днешното читалище в Троян.
Изключително деен общественик, той е един от инициаторите за построяването на Марковския мост в града през 1899 г. – една от забележителностите на Троян и в онова време първата стъпка на троянци към по-висока строителна култура.
Власи Илиев е сред инициаторите за прокарване на „модерния водопровод”, сред учредителите на Учителското дружество (1895), сред делегатите на Учредителния учителски конгрес, сред инициаторите да се отвори пазар в Троян, да се построи железопътна линия, да се електрифицира градът. През 1924 г. по предложение на Власи Илиев се поставя началото на читалищна музейна сбирка.
Още през 1891 г. той пръв от троянци откликва на призива на проф. Иван Шишманов за проучване, събиране и съхраняване на националното фолклорно богатство и предоставя за публикуване в сборника „Народни умотворения” фолклорни материали от Троян. Интересът му към фолклора е постоянен и траен, съпътства го през целия му живот. Събрал е повече от 2 000 народни пословици и поговорки, фонетически записани, и много народни песни, които предоставя на Българското народонаучно дружество.3
Дело на неговия живот обаче са двете книжки, които издава последователно в 1933 г. и 1934 г. – „Град Троян през 19-и век. Исторични материали” и „Град Троян. Исторични материали. Част ІІ След Освобождението (1878 г.) до нашите дни (19 май 1934 г.)”.
В тях Власи Илиев събира парченце по парченце троянската история. Когато се нагърбва с тази задача, е вече 60-годишен. Въпреки това не се уморява да дири столетници, да обикаля махали и селца, да се рови из домашни архиви, прашни документи, да търси приписки и податки по полетата на старопечатни книги. Събира оскъдните останки на една история, преживяла три кърджалийски нападения и един башибозушки пожар, от който в града оцелява само една сграда (турския конак) и зидовете на църквата.4
Първата част на книгата – „Град Троян през 19-и век. Исторични материали”, е отпечатана през 1933 г. в София от печатница „Култура” с помощта на Троянската културна дружба в София. Върху 70 страници Власи Илиев събира и подрежда оскъдните сведения от най-старата история на Троян – заселването, кърджалийските нападения, чумавото време, поминъка и занаятите, старата носия, черковния въпрос, освободителните движения, сведения за някои родове и чорбаджии, биографии на троянци.
Втората част Власи Илиев издава изцяло със собствени средства през следващата 1934 г. и отпечатва в печатница „Гутенберг” – Троян. Книгата обхваща историята на Троян след Освобождението 1878 г. до 19 май 1934 година. Обемът този път е по-голям – 152 страници. В книгата Власи Илиев публикува информация относно географското положение и климата, населението, икономическото положение на Троян (индустрия, скотовъдство, овощарство), кредитните институти, водния синдикат „Троян”, политическите борби, просветата, здравеопазването и културата на града Троян. Много ценни са направените от него „Списък на народните представители от Троянска околия”, списък на кметовете и учителския персонал след Освобождението, на почетните членове на Народообразователно дружество „Наука”, на загиналите троянци във войните от 1912 г. до 1918 година. И в тази част авторът помества биографии на известни троянци. И в двете части публикува ценни снимки.
Неговата дъщеря – Ангелина Попска, в своите „Спомени за моя баща” разказва един интересен факт, на който Власи Илиев попада в процеса на своята работа: „При изследване на рода Папазовци той се натъква на хроника, написана на белите полета на една библия от някой потомък на рода. От родовата хроника намира сведения, че родът Папазовци произхожда от Банско, че родът е разпръснат поради едно семейно събитие: турчин искал да изнасили тяхна дъщеря. Тримата й братя убиват насилника. Това убийство ги принудило да избягат от Банско. Единият – Стойко, отишъл в Северна България, другият – Вълчо, – в Южна, а третият – Пенчо, – в Хилендар и се покалугерил с името Паисий. Баща ми се досеща, че тоя Пенчо от Папазовци, прекръстен на Паисий, е Паисий Хилендарски, написал „История славяноболгарская”…
Той пръв посочва Банско за родно място на Паисий. Поради това банскалии го поканиха официално на тържество-годишнина от написването на „История славяноболгарская”.5
И днес всяка „разходка” из историята на Троян започва от двете книжки на Власи Илиев, които нашият музей събра в едно книжно тяло и с помощта на спомоществовател преиздаде през 2006 година.
И още един интересен факт.
Мотото на целия съзнателен живот на Власи Илиев е: „Обществото ни е създало, трябва да му се отплатим.” За да го изпълни докрай, той дарява собствената си къща в центъра на града за дневен детски дом на женското дружество „Самосъзнание”. Интересно е да се знае, че преди да дари къщата си, неговите наследници получават едно циркулярно писмо със заглавие „Гръм от ясно небе”. В него той пише, че е изпълнил бащиния си дълг към тях, на всички е помогнал да уредят живота си, всички си имат жилища, сега изпълнява дълга си към обществото като дарява къщата и дворното място за дневен детски дом.
Като учител, просветител, читалищен и обществен деятел, Власи Илиев работи с възрожденски идеализъм до края на живота си през 1947 година.
Другият историк на Троян е Никола Гимиджийски. Роден е на 28 октомври 1856 г. в Троян. И той като Власи Илиев започва работа като учител, но по-късно става чиновник. За кратко е секретар на прокурора в Севлиево, а след това става управител на митницата в Троян – длъжност, която заема до нейното закриване след Съединението на Княжество България с Източна Румелия през 1885 година. След края на Сръбско-българската война за кратко е управител на митницата в Чепеларе, но се завръща в Троян и заема длъжността контрольор при ковчежничеството. На тази служба остава до 1894 г., когато е уволнен от министъра на финансите Гешев.
През своя живот Гимиджийски развива изключително активна обществена дейност. Член е на църковно-училищното настоятелство (1901, 1902, 1919, 1930), дългогодишен общински съветник, читалищен деец, член на Комитета при сиропиталище „Петър Кинов Балевски”, председател на Кооперативна банка, един от основателите на Троянската популярна банка през 1914 г. и пръв председател на управителния й съвет.
Никола Гимиджийски е активен член на Демократическата партия, приятел и сподвижник на Петко Каравелов. Гимиджийски е делегат от Троян на конгресите на Демократическата партия през 1903, 1904 и 1906 година. И на трите конгреса е избиран за член на ръководството на партията.
Никола Гимиджийски е народен представител в X, XI, XII и XIV ОНС. В XIV ОНС, където Демократическата партия има мнозинство, Никола Гимиджийски е подпредседател на Народното събрание. За работата си през този мандат троянските народни представители Никола Гимиджийски и Илия Ц. Марковски дават пред своите избиратели писмен отчет с обем 40 страници, отпечатан през 1911 г. в Севлиево.
Гимиджийски продължава да се занимава с политика до преврата на 9 юни 1923 година. След разцеплението на Демократическата партия и основаването на Демократическия сговор с писма лично до Малинов и Ляпчев се отказва от политическа дейност.
За активната му и ползотворна работа като общински съветник през 1926 г. Никола Гимиджийски е провъзгласен за почетен гражданин на Троян. Заедно със съпругата му са обявени и за благодетелни членове на читалището – той за предания си 10-годишен труд в полза на читалището, а съпругата му – за направено дарение в размер на 300 лева.6
Никола Гимиджийски умира внезапно на 27 февруари 1932 г. без да успее да довърши започнатия труд – мемоарните записки „Автобиография и спомени”, ценен извор за историята на Троян в края на ХІХ и началото на ХХ век. След повече от 30 години неговият син – Димитър Гимиджийски, преписва на пишеща машина ръкописа на своя баща. Екземпляр от него предава в нашия музей. В този вид мемоарите се пазят до 2009 г., когато успяхме да ги издадем в книга.
Обемът й не е голям – малко повече от 100 страници. Преплитайки умело събитията от своя живот с обществените събития в живота на Троян, Никола Гимисжийски ни дава ценен източник за историята на учебното дело в Троян, за политическия и обществен живот в града.
Като член на Демократическата партия Гимиджийски активно се занимава с политическа дейност и неговите спомени в това отношение са безценен източник на информация за политическите борби в Троян в края на ХІХ и началото на ХХ век, за провежданите избори за общински съветници и народни представители.
През 1940 г. учител по география в Троянската гимназия е младият, 27-годишен, Игнат Пенков. Той пребивава в града само една година, но успява да напише ценно и до днес изследване за Троян.
Игнат Пенков е роден на 23 февруари 1913 г. в Плевен. След гимназията в Плевен, през 1936 г. завършва Софийския университет, специалност „География”. В периода 1937 – 1940 година учителства в Казичене, Троян и София.
От 1941 г. до 1943 г. специализира при проф. Хуго Хасингер във Виена. Игнат Пенков подготвя два доктората. Първият е студията му „Културен ландшафт“, която е истинска еманация на антропогеографията и то с оглед условията в нашата страна. Втората докторска дисертация – написана на немски език и непреведена и непубликувана на български език, разкрива ролята и значението на долината на р. Струма за географското приобщаване на Беломорието и на Егейска Македония със сърцевината на българските земи.
След завръщането си в България преподавателите му в Софийския университет проф. Иван Батаклиев и доц. Гунчо Гунчев го привличат за асистент в катедрата. През 1948 г. Игнат Пенков става неин ръководител и до 1979 г. дава знания на 2 500 учители по география и 10 аспиранти от България, Унгария, Германия, Ирак.
Доцент Игнат Пенков заедно с доц. Живко Гълъбов съставят първите учебни планове за специалността „География”, възстановяват Българското географско дружество (БГД), редактират научнопопулярните списания по география, Годишника на СУ – книга „География”, Известията на БГД, съставят първите учебници по икономическа и по физическа география на България.
Проф. д-р Игнат Пенков публикува 620 научни труда, издадени от 28 издателства.
„Град Троян. Поселищно-стопански черти” е писана през 1940 г., както вече отбелязах, когато Игнат Пенков е учител в гимназията в Троян. Въпреки младостта на автора, книгата е един професионално, компетентно, добросъвестно и с много любов написан труд. Монографията показва Троян в неговите географски, стопански и човешки измерения. Обемът й е 68 страници, с резюме на немски език.
В началото на книгата е поместена информация за местоположението на град Троян, за релефа, за геоморфоложката структура на района, за климата. Следват сведения за възникването и името на града, вида, типа и физиономията на селището. Игнат Пенков отбелязва, че „долинното, попътнопроходно положение на гр. Троян определя и попътната му форма. Той е един от най-дългите градове в България (около 5 км).” 7 – тогава, а сега – повече от 14 км.
Пръв и единствен Игнат Пенков прави изследване на родовете в Троян – „Родова анкета на населението”. За нейното изготвяне през лятото на 1940 г. той посещава всичките 958 къщи в града и събира необходимите му сведения. Анкетата обхваща 324 рода със сведения за техния произход и разселвания. Игнат Пенков дава ценни сведения и за населението на града с оглед на поминъка му. Става ясно, че най-много са работниците във фабриките – 119, следвани от чиновниците – 94, кожухаро-калпакчии – 77, 61 търговци, 35 шивачи, 31 кръчмари, 32 учители и т. н. „Явно е, че със земеделие и животновъдство се занимават само 3% (26 земеделци и 6 овчари) от жителите на Троян и със занаятчийство около 53%. Последната цифра красноречиво говори в полза на най-занаятчийския град в България – Троян” – обобщава авторът.8
В главата „Имена на местности в землището на гр. Троян” Игнат Пенков за пръв път9 изброява 327 имена като посочва с какви стопански култури са заети отделните местности, без да тълкува значението на имената им. Сведенията събира „чрез разпитване на стари троянци, книгите за имотите в общината и от личните обиколки и разговори с вардияните на имотите.”10
В своя труд Игнат Пенков разглежда стопанското развитие на града – занаятчийство, земеделие, животновъдство, индустрия, пътища и съобщения, стопанските връзки на Троян. Прави впечатление високото ниво на стопанското развитие на Троян. Според данните от 1934 г. градът наброява 4 297 души. В същото време Игнат Пенков посочва, че в Троян има през 1940 г. 4 индустриални предприятия – текстилна фабрика „Петър Кинов Балевски”, фабрика за цигли, пресовани тухли и глинени тръби „Атлант”, обущарска фабрика на Никола Ив. Цонковски и фабрика за шперплат на Кооперативно дружество за производство и износ „Копроиз”. Наред с тях в града съществуват още 2 железарски работилници, три по-малки фабрики – за щайги и амбалаж, за обущарски калъпи, за бурета, и една работилница за месопреработване на Илия Цв. Таслаков, която снабдява с колбаси не само Троян, но и Ловеч, Плевен, София и др.11
Освен черно-бели снимки, Игнат Пенков отпечатва в книгата „Морфоложка карта на Троян и околностите му” в мащаб 1:200 000 и ”Карта на селищата и пътищата в Троянско” в същия мащаб – и двете изработени от автора.
Значимостта на неговия труд Димитър Гимиджийски12 оценява още в годината на издаването на книгата. В бр. 281 на в. „Хемус” от 1 май 1941 г. намираме следната информация: „Троянската популярна банка е издала труда на г. Игнат Пенков, който за нас, троянци, е особено ценен като обективно научно изследване… Заслугата на автора не само към науката, но и към нашия град с написването на тази книга, трябва да се признае от всички. Трудът му извиква удивление и с факта, че г. Пенков е могъл само в продължение на една година, през която беше учител в нашата гимназия, да събере много материали и данни за нашия град и да ни ги поднесе систематизирани в една научна книга.”
По-различен поглед за Троян и троянци предлага книгата на Минко Шейтанов „Страници от миналото”. Авторът е роден на 27 декември 1891 г. в Троян. Произхожда от големия род Шейтанови. Единият му дядо е бил кираджия и е стопанисвал хан, в който е отсядал Апостолът Левски при посещенията си в Троян. Другият му дядо е известният възрожденски иконописец Пенчо х. Найденов, чиито стенописи и икони са съхранени не само в Троян, Троянския манастир и църквите на околните села, но и в Плевенско, Врачанско, та чак – в Одринско.
Минко Шейтанов завършва висш педагогически курс в Русе и става учител в Троянската гимназия.
„Страници от миналото” е мемоарна летопис на семейството на автора. В нея намираме не толкова факти от историята на Троян, колкото се запознаваме с бита, нравите и обичаите на троянеца от началото на 20. век. Минко Шейтанов описва троянският дом, бита на троянеца в делник, грижите за децата и семейството, празнуването на Коледа. Особено внимание отделя на въпросите около момичетата в семейството, тяхното възпитание и задомяване.
В главата „За чеиза” подробно изброява какво е съдържанието на чеиза на троянската мома в онова време: козяк и халище, няколко вида черги, сукмани 7-8 броя, минтани, антерии, елеци, цедила, цедилници, тъкани престилки, вълнени пелени за новородени, тъкани възглавници, кърпи и месали, мъжки и женски ризи по 15-20 броя, вълнени чорапи, даровни ризи и пешкири.
Много ценна информация се съдържа в главата „Сватбата на кака Цона”. На 17 страници в иначе неголямата книга – обемът е 118 страници, Шейтанов проследява стъпка по стъпка предсватбените и сватбените обичаи в Троян.
Като учител той отделя и голямо внимание на описанието на ученическите си години – от 1898 г. до 1906 година. „Много пътища водят за Рим, но един е най-прекият. Много са начините, методите за преподаване на учебния материал на учениците. Но трябва да си послужим с този, който най-пряко достига до сърцето и ума на ученика, при който знанията се усвояват най-пълно, за най-кратко време и при разход на най-малко психическа енергия. Сега, като колега учител на моите някогашни учители, моята оценка на тяхната работа е положителна – те притежаваха за онова време добра теоретическа и методическа подготовка.” – пише Минко Шейтанов.13
Авторът отделя внимание и на начините на прекарване на свободното време от учениците – различни видове игри, занимания, честване на празници. Особено вълнуващо описва честването на празника на светите братя Кирил и Методий и края на учебната година, когато по традиция се организира годишна изложба – ръкоделия, рисунки и други експонати, изработени от учениците.
Повествованието завършва със смъртта на родителите му. През 1926 г. умира баща му, а през 1932 г. – майка му.
„Страници от миналото” обаче е не само родова биография и увлекателно четиво, но и своеобразна етнографска енциклопедия за живота в Троян в края на ХІХ и началото на ХХ век. Мемоарите съдържат и богата информация за обществения живот в града.
След написването им Минко Шейтанов дарява един екземпляр в нашия музей. През 2010 г. го издадохме в книга.
Всъщност и четирите представени труда са издадени от Музея на занаятите в Троян. Произведенията на Власи Илиев и на проф. Игнат Пенков преиздадохме, а „Автобиография и спомени” и „Страници от миналото” издадохме за първи път. Това е нашият скромен дял в съхраняването на паметта за миналото на нашия град, защото миналото това са корените ни. От корените започват нашите пътища към днешния и утрешния ден.
Няма коментари:
Публикуване на коментар