понеделник, 10 октомври 2011 г.

ВСЯКА ПРИКАЗКА Е ИСТИНА…

Животописът на Иван Шошков би могъл да започне и така…
         Имало някога едно момче, което искало да се научи да рисува. От баща си то наследило дарбата на троянския грънчар да пише с шарени, весели цветове мъката на своя живот. От сиромашията то придобило силното желание да създава малки островчета красота сред жестоката голота на бедността. А в себе си носело онова чудно упорство, което направило от бедното момче художник. Много беден и много талантлив художник…
         Иван Шошков е роден на 26 ноември 1910 г. в Троян. Семейството е бедно и многолюдно. Иван има трима братя и една сестра. Той е най-малкият. Баща му умира, когато е едва 10-годишен. Бедността и мизерията стават още по-големи.
         „Бедни бяхме всички, не можехме да го издържаме да завърши гимназия. Пазарихме го при един дърводелец в горния край на улицата да учи занаят. Работеше той при него, но все нещо си рисуваше на разни листчета… Всъщност той от малък обичаше да рисува.” – разказва сестрата на художника…
         Детството му преминава на стръмната калдъръмена уличка сред занаятчийските дюкяни. Иван не само рисува. Той пее в ученическия хор, участва във въздържателното и туристическото дружество, пише стихове.
         „Веднъж, когато бяхме излезли с него на Церито да берем изостанал „ягошник”, той извади тефтерче и прочете някакво стихотворение. Може би аз не го разбрах, може би схвана, че съм изненадан, но като затвори тефтерчето, каза: „Имам и по-хубави.” – си спомня Мичо Думанов, известният троянски адвокат и съученик на художника.
         „В него много рано се пречупи детството. В юношеските си години той мислеше вече като възрастен, което му даваше обаянието на странен мъдрец. Иван Шошков отрано се вглъби в свой творчески мир, затова другарите му гледахме на него понякога като на чудак, макар в своята делничност никога да не се е делил от нашето младежко всекидневие и непокорство.
Неговите тетрадки бяха нашарени с различни скици. На всяка свободна страница по учебниците му имаше рисунка. Учителят по рисуване Иван Койчев искаше да види от него картини не само с молив и „блажни бои”, с които шареха каруците от коларо-железарската работилница на Иванов роднина, и му подари хубави блажни бои” – продължава спомените си Думанов.
         Тогава никой не е и помислял да окачи рисунките на даровитото дете на стената. Никой не е мислел и за дарбата му. Само той упорствал. Напуснал дърводелеца и постъпил в текстилната фабрика, за да може да посъбере малко пари, та да завърши гимназия. И после тръгнал за София да се запише в Художествената академия. Без пари за път, пеша, през Балкана.
         И в столицата немотията продължава да му бъде най-вярната спътница. Като студент се оженва за Делка – негова колежка, богато момиче. Разликата в социалния статус е причината Иван да не бъде приет от нейните роднини. И когато се разболява от туберкулоза, близките й я принуждават да го напусне…
         Въпреки болестта и личните несгоди, Иван Шошков успява да завърши Академията  и то като първенец на своя випуск.
Годината е 1941. Шошков завършва с отличие живопис в класа на проф. Никола Маринов. При дипломирането си урежда в Академията самостоятелна изложба. Представя 20 свои творби. Преди това, още през 1938 г., той участва с две картини като гост в ХІІ Обща художествена изложба на „Дружеството на новите художници” в София.
Дейността на това дружество допринася много за формирането на Шошков като творческа личност. Той е личен приятел с Александър Жендов. В картините му се долавя влияние от творчеството на Стоян Сотиров, Иван Фунев, Стоян Венев, Ненко Балкански, Владимир Димитров – Майстора…
След завършването на Академията още през следващата 1942 година Шошков организира самостоятелна изложба в галерия „Аксаков” в София. Излага около 50 картини – пейзажи, портрети и предимно битови сюжети. Всички са изпълнени с маслени бои. Изявата намира широк отзвук в периодичния печат – „Вестник за жената”, „Днес”, „Българска реч”, „Мир”. Много добър е отзивът на един от най-популярните критици за онова време – Сирак Скитник: „Един твърде смел млад художник. Защото е смелост една година след завършване на учението си да правиш самостоятелна изложба. Смелост е да започнеш от най-трудното – с една композиционна живопис, за която са нужни дълги проучвания, утвърдени знания и преди всичко – дар. Дарование младият изложител безспорно има Много от работите му говорят и за един почти изяснен живописен мироглед, за творческа свежест и ентусиазъм.”  
Изложбата е показана и в родния Троян.
„Тогава Троян беше еснафски град. Хората не знаеха да купуват картини. Пък и пари не им стигаха за тях. Само Популярната, Народната банка и читалището купиха някои след изложбата му тук.” – споделя сестрата на Шошков.
Въпреки това, художникът продължава да работи и то с още по-голям ентусиазъм.
Втората му самостоятелна изложба в галерия „Студентски дом” в София е през 1943 г. На нея Шошков излага 70 картини. Открита е от Симеон Радев. По-късно от страниците на в. „Зора” от 22.04.1943 г. той заявява: „… намираме се пред необикновен колорист. Удивителното е как тоя съвсем млад човек, който не е излизал вън от България, който не е виждал музеи, напомня със своите багри някои прочути стари майстори – например Брьогел. Тук не се касае за подражание, а за тайнствена среща. В действителност това, което господства у Шошков, е родното.”
Авторитетна оценка на Сашо Настев за същата изложба откриваме и върху страниците на в. „Заря” от 21.04.1943 г.
 „Неговата творческа работа е иманярство. Цял живот той търси омайното биле, ключа на деветте врати, за да се опие от съкровището, от рудника за жизнената изява. Той е един художник на народния бит… Той обича простите, груби, но честни жители на низините и полето, той люби балканците и каменарите, успял е да изхвърли от душата си салонната гордост на „призвания от Бога”, да остави в градската квартира дипломата си и, навлякъл груба синя дреха, той е с тях – на нивата, в гората, по пазари, на тлъки, на раздумка край селския кладенец, по сватби и погребения – навсякъде и в делник, и в празник, в радост и в скръб, въплътен в тях, техен равен. Така художникът Иван Шошков намерил ключа на деветте врати – народния бит и ни го пресъздава в поетични образи правдиво, дълбоко реално. Един художник със самокритичност и чувство за мярка.”
След завършването на Академията Иван Шошков се завръща в Троян. През следващите години той работи като художник на свободна практика. Любимата му среда и сега са обикновените хора – работници, селяни.
Сам признава, че „народът е неизчерпаем източник на сюжети – плодната земя, житата, овощията, копачките, орачите, жътварките и косачите, вършитбата и беритбата на царевица – и всички хора, свързани с тоя труд, и всичко, свързано с живота.”
Иван Шошков е израснал заобиколен от шарени стомни и чинии. Изобразителната естетика на троянската керамика неминуемо е оказала своето влияние при формирането му като художник. Същият този колорит откриваме в неговите празници, пазари, трудови сцени, пейзажи от родния град и околностите. „Майки”, „Пазар”, „Селска мадона”, „Почивка”, „Каменар” са само част от жанровите композиции, отличаващи се с характерен живописен маниер и творческа самобитност. В тях художникът изважда на преден план фигурите, уголемява ги или поставя чисто живописен акцент върху тях.
В други платна фигурите се сливат със заобикалящия ги пейзаж и преминават в богати цветни хармонии – „На реката”, „Селски дворове”, „Копачки”.
Самостоятелно място в творчеството на Шошков заемат неговите пейзажи, наситени с топли, преливащи тонове – „Двор”, „Есенен пейзаж”, „Около Реброво”, „Край Троян”.

През есента на 1940 г. в Троян към тогавашния казионен Общ работнически синдикален съюз се сформира театрална трупа. Между участниците-основатели са Стефан Балевски, Димитър Паймаков, Илия Маринов, Иван Пеевски. В продължение на 2 години се подготвят и изнасят пиеси с патриотично съдържание.
Завърнал се в Троян, Иван Шошков се включва в трупата и се посвещава изцяло на дейността й – подготвя пиеси, гримира, взема участие в проектирането и направата на декорите. Понякога е суфльор, друг път – актьор…
Още докато следва в Академията под негово ръководство се организира лектория, в която се изнасят беседи за Рембранд, Веласкес, Домие, Ван Гог.
През тези години Шошков печата във в. „Заря”, в някои списания и троянски вестници интересни статии по различни проблеми на изкуството. Особен интерес представлява статията му „Художникът сред народа”, публикувана във в. „Заря” през 1940 г.
В нея Иван Шошков разказва следната случка: „В махала Белиш, Троянско, рисувах пейзаж с жена, която цепи дърва. Разговарях отвреме-навреме със селянката. Тя ми казваше: ”Майка, аз не разбирам от картини… Само иконите на манастира съм гледала…” Вдигна брадвата и с всичките си сили удари в цепеното дърво. После добави: „Картината трябва да грее като жълтица…” Трепнах. Думите на селянката като острие на брадва се врязаха в паметта ми. От живота е извлякла тя чувството за това „греене като жълтица”!
От общуването си с хората Шошков трупа доброта, мъдрост и познание.
В Троян около него се групира рояк рисуващи ученици от града, сред които особено се откроява любимецът му Иван Пеевски. Шошков поръчва да направят две кутии-стативи за рисуване и две малки столчета. Двамата с Пеевски излизат в околностите на Троян да рисуват пейзажи. Шошков предпочита мах. Попешка, Дрянска, с. Белиш. Любимото му време за рисуване е есента. Любимите му сюжети са трудовите хора, къщите с китни градини, пазарните дни с човешкото многолюдие.
Иван Пеевски си спомня: „Понякога аз бягах от училище, за да отида при него. Всеки път откривах нещо ново в търсенията му. Поразяваше ме онази жизненост и непосредственост в картините му и то по време, когато у нас господстваше академизмът в живописта. От него чух за първи път думите „жизненост” и „правдивост”. А от картините му усетих какво те значат.
         Спомням си чудесната гледка от неговия бедняшки двор.
         Той бе наредил там нарисуваните картини. Като грънци ги бе извадил на показ. Всяка творба имаше своя атмосфера, жизнена правда.”

         През 1945 г. по инициатива на Иван Шошков е организирана в Плевен Окръжна антифашистка изложба. Това е и годината на неговата Трета и последна самостоятелна изложба в София. Болестта се оказва по-силна от изкуството…
През есента Иван Шошков постъпва в Александровска болница…
Умира в София на 5 февруари 1946 г. от туберкулоза...
Остават неговите картини, които наистина греят като жълтици…
Само два месеца по-късно художникът Никола Танев посещава Троян. Остава цял месец между цъфналите дървета и топящия се сняг по Балкана и ненаситно рисува.
В една публикувана години по-късно статия той ще сподели следното: „Всичко в Троян беше ново и интересно за мен, но което ми направи тогава особено силно впечатление, бяха няколкото художествени картини, които видях да висят по стените на ресторанта в хотела. Това бяха картини на младия троянски художник Шошков, чиито две странно интересни изложби в София бях видял няколко години по-рано.
         … Неговото изкуство е неговият живот, и творбите, които е оставил, разпръснати у нас и в чужбина, ще са отражение на една будна, емоционална натура, ще радват и ще трогват с тези тъй дълбоко, тъй искрено и с такава непринуденост, отбелязани върху платното, вълнения и емоции. Не ще се заличат никога от паметта ми няколкото негови маслени платна, които видях да висят в ресторанта на хотела в Троян: „Трошачи на камъни”, „Връщане от панаира” и „Празник в селото”. А също и всичко онова, което видях в малката стаичка у сестра му, където той е живял и творил през последните години от живота си: знойния, слънчев колорит на тези творби.
         Иван Шошков беше надпреварил себе си и времето си.”

Няма коментари:

Публикуване на коментар