ПЕТКО ТОПАЛОВ

Името на Петко Топалов днес е напълно непознато за мнозинството троянци. Той е една рано прекъсната надежда на българската поезия. Роден е на 1 март 1899 г. в Троян.

         След като завършва основното училище в родния град, по обичая на тогавашния троянски еснаф баща му го изпраща да учи в Търговската гимназия в Свищов. Петко се справя лесно със сметки и баланси, но не им отделя много време. Там го помнят с литературните му реферати. Един от тях привлича вниманието на д-р Кръстю Кръстев, който пожелава да се запознае с младежа. Срещата оставя трайни следи у Топалов, който по това време особено се вълнува от Пенчо Славейков. Плод на това увлечение са първите му десетина стихове с народен мотив, отпечатани в сп. „Родна мисъл” (Плевен).

Негов учител по търговска география е поетът Николай Лилиев. Литературният критик Георги Константинов пише в монографичната си книга „Николай Лилиев” (1963 г.) следното: ”Като студент в Софийския университет известно време аз другарувах с Петко Топалов, студент по философия. Той беше от Троян – много мил, нежен, затворен в себе си, удивително скромен, болезнен. Почина много рано. И той беше свършил Свищовската гимназия и беше учил при Лилиев. Петко Топалов беше първият човек, от когото научих нещо по-определено и интересно за Лилиев, мой любим поет още от 1918 година. После, като се сближих с Лилиев, често говорехме за добрия, мургав момък Петко Топалов. Лилиев знаеше всичко за него – за литературното му творчество, за ранната му смърт. Той дори си спомняше точно на кой чин е седял Топалов.”

След завършването на Търговската гимназия, поради разклатеното си здраве Петко Топалов прекарва 1 година в родния Троян. Усилено чете и се занимава сериозно с руската и немската литература. Готви се за Университета. Между тези си занимания изучава обущарския занаят в дюкяна на баща си до съвършенство, но не става обущар. Записва се студент по философия в Софийския университет.

В тези години Петко Топалов е силно увлечен от толстоизма – религиозно-философско учение за непротивене на злото с насилие, чийто основоположник е Лев Толстой. До сетния си дъх Топалов остава негов духовен привърженик – в търсенето на жадуваната човешка и световна хармония.

След първите публикации в сп. „Родна мисъл” Петко Топалов се отнася много сдържано към печатането на своите творби. Никога не бърза да публикува и все чака да мине време.

Като студент сътрудничи активно на сп. „Възраждане” – орган на българските толстоисти. Стиховете му са пропити с тихи и съзерцателни трепети, откъснати в тишината на вечерния час, когато поетът най-много е принадлежал на себе си. От тях лъха нежност, смирение и кротка човечност:

Залутан в безброя на хиляден град,

душата ми бледна се взира,

и в всеки пресрещнат, и чужд, непознат,

тя ближен по участ съзира.

(„Сълзи за ближния”)

 Другият жанр, в който се изявява Петко Топалов е легендата. През праха на миналото тя говори за бъдещето. Легендите на Петко Топалов се отличават с простота и мъдрост.

„Изкуството е всякога творчество – пише Топалов. – Истинският художник във всяко свое произведение дава къс от действителността, една малка част от тази безбрежност, в която се проявява животът ни, но в една такава форма, че се явява нещо ново, което отдавна знаем, но сега в неговото произведение виждаме за първи път.”

Изключителният му интерес към философски въпроси, редкият му ораторски дар, винаги будният и жив ум, го правят рядък събеседник. Говори проникновено, с дар, увлекателно. В написаното от него е отразена всецяло неговата личност: копнеж по истина и човечност, блян за повече красота и нежност, зов за обич и единомислие между човеците.

Ранна смърт прекъсва творческия път на Петко Топалов. Умира внезапно на 25 ноември 1925 г. – само на 26.

Единствената книжка на Петко Топалов, достигнала до нас, е „Песни и легенди”, издадена посмъртно през 1925 г. от книгоиздателство „Възраждане” – един доста обширен том.

Някога върху надгробния му камък е бил издълбан, избран от приятелите му,  един от неговите стихове:

                  „Смирен и нежен като песен

                  и в светли блясъци роден,

                  далеч от скърбите наесен,

                  аз виждам чакания ден.”

Когато през 1971 г. са разчиствани старите гробища на Троян, гробът на Петко Топалов е загубен завинаги.

Поет, философ и есеист, Петко Топалов е своеобразен глас в литературата. Налага се в бъдеще не само да бъде преиздаден, а и да получи своето достойно място в бедната ни на такива творци литература. Той наистина е обречен и на днешния, и на утрешния ден.